Ден единадесети

Едно лично мнение: Ну, зритель, погоди!

Глупостта е прилепчива болест и много лесно се прихваща

Димитър Бежански

"В Русия според нов закон за защита на децата от информация, вредна за тяхното задраве и развитие, филмчетата от поредицата "Ну, погоди!" от 1 септември 2012 година ще бъдат излъчвани по телевизията след 23 часа. Тъй като причиняват вреди на здравето и развитието на децата, понеже вълкът имал има неморално поведение - пуши, пие, държи се грубо с децата и жените, хулиганства по най-безобразен начин." И т.н, и т.н.

Пак информация: " Има вариант поредицата "Ну, погоди!" да бъде пускана в по-ранен пояс, но непристойните сцени да бъдат изрязани."

И отново информация: "Руската държавна телевизия няма да цензурира анимационния шедьовър "Ну, погоди!", въпреки че попада под забраната на нов закон. Това съобщи на пресконференция представител на компанията."

Всички тези информации взривиха електронните форуми, ползвани главни от индивиди, израсли с "Ну, погоди!", "Том и Джери", "Пинко" и с глупаците на Доньо Донев.

"Как може, на какво прилича това, как ще цензурират "Ну, погоди!", тия руснаци луди ли са?!" - гневят се форумците и припомнят, че мутрите рекетьорите банковите обирджии и фалшификаторите се появиха у нас, а и в Русия не докато гледахме приключенията на Вълка и Заека, а именно когато спряхме да ги гледаме.

Добре, "Ну, погоди!" си е "Ну, погоди!", Русия си е Русия, тя е голяма страна на нея грешките й са големи, както отбеляза преди време сатирикът Васил Сотиров за друга държава по друг повод. Въпросът е: К'во ни интересува нас казусът "Ну, погоди!"?

О, интересува ни и още как!

Интересува ни, защото въвеждането на подобни безумни и безумни забрани не е привилегия само на големите държави. Глупостта е твърде прилепчива болест и малките държавици, каквато държавица е нашата, я прихващат много лесно, да не кажа - безотказно!

Няма да припомням критериите за криви и прави краставици. Няма да припомням забраната за тютюнопушене на обществени места, в това число и на стадионите. Няма да припомням трошенето на остъклените балкони. Дебатите "ЗА" и "ПРОТИВ"  шкембе чорбата, домашните казани за ракия, домашните бахур и лютеница също няма да припомням. Ще припомня само, че докато ни подготвяха за тези идиотски критерии и забрани, непрекъснато ни повтаряха, че това били европейски изисквания и ние трябвало да се съобразяваме с тях.

Ние обаче, бидейки малка и безпомощна държавица, се съобразяваме не само с европейските, а и с американските дивотии. Някакво щатско издателство преди време беше решило да редактира Марк Твен и да замени в творбите му думата "негър" с "роб" или с "афроамериканец".

Ние не останахме по-назад и някакви депутати веднага предложиха да се криминализира употреблението на думата "циганин". Който журналист напише в дописката си "циганин"вместо "ром" - на съд!

Тогава много се чудих какво ще правим с фразеологизмите "циганско лято" (ромско ли ще му викаме вече?!), с "лъжеш като дърт циганин", с  "циганска баница", и с папуняка в произведенията на Радичков. Не знам дали си спомняте, но Радичковите селяни папуняка  го наричат "циганско петле".

Но да се върнем на нашите овни, както казват англичаните. Ставаше дума за лошият вълк от "Ну, погоди!", който бил давал лоши примери на подрастващото поколение и някакви руски чиновници били искали да не бъде допускан до десткия взор.

Така. Руснаците не членуват е Европейския съюз, не се кланят много-много и на американските си партньори (колкото и да се здрависват с тях учтиво пред камерите) и въпреки всичко станаха за смях с евентуалното низвергване на "Ну, погоди!"). Ами какво ли ще правим при това положение ние?

Като си помисля само как Доньовите глупаци одраха кравата в "Тримата глупаци", как си осакатиха кучето в "Тримата глупаци - ловци", как в едно друго филмче оскубаха живи кокошки. Майко мила - жестоко отношение към животните! Сто на сто ще ги забравим тия филмчета!

Ами филмчето на Стоян Дуков "Февруари"? Там такова пиянстване се показва на финала, не е за приказка! Лош пример от всякъде!

За "Хитър Петър", този измамник, и за "Настрадин Ходжа" (също измамник и мошеник) пък изобщо не смея да мисля! Такива лоши примери дават те, че ....

Всъщност няма какво и да му мислим, скоро вероятно ще  имаме конкретен повод за за мислене, какъвто неотдавна ни даде и докладът на така наречената Комисията за защита от дискриминация.

Между другото по повод на този доклад споменатият вече сатирик Сотиров тегли една редакция на Ботев и написа: ".... Та сърце, майко, не трае, да гледа турчин, че ПРИСЪСТВА над бащино ми огнище!" Хубаво, нали? И евро-атлантическо!

Ден десети

Покой... Тялото ми е в покой. Душата ми е в покой. Намерих себе си, намерих сили да простя на всички. Намерих сили да простя за всичко и да намеря най-после себе си! Сега съм в покой.  Не бързам за никъде, не искам никого..  Само аз и моят дневник. Остава ми една крачка до ликвидирането на Аз и ще остане само дневникът. Не очаквах да стане така, не исках да стане така... Оставих го да се случи. Хубаво е! Всичко е хубаво, всички са приятели, и дори цветята ми се усмихват. И Аз-ът ми се усмихва... всичко във Вселената си е на мястото... Дори телефоните ми спряха да звънят. Покой... Наистина е хубаво просто да живееш и да се радваш на живота... Колко ли им е хубаво на мравките?! Те просто си живеят... Ден за ден, ден след ден.... спокойно. Няма УТРЕ! Само тук и сега! ... Самади... :) Бях предупреден.... От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост.

Ден девети

Тъпо ми е... От толкова много време не съм писал, че чак ми се иска да се излея върху "листите", но толкова е празно и пусто, че абсолютно нищо няма за изливане... Сухо е, пресъхна ... пресъхнаха и сълзите, и изворът на сила, и реката на мечтите... Дори морето на надеждата, което е било винаги в мен, успя да се свие до размер на блато. Празно е... Всичко, което направих и не направих отново... Безсмислено е. Наистина човешкият егоизъм успя да надделее, а от това ме заболя. Пак станах без вина виновен... Дори играта на Бог-ът в мен не помогна... А имах планове, имах надежда, имах... Имах сили. Не беше се случвало толкова много време, че почти бях забравил как става... Мислех, че е свършило и ... Че никога повече няма да се случи. Случи се! Пак! Отново! И както всеки друг път е по-силно от предишният. Колкото и да не ми се вярва, явно има още! Явно може още! Още много! А почти бях спрял и цигарите... Наивник! Бях повярвал, че заедно с всичко останало ще се променят и дребните, злободневните сплетни... Грешал съм. Бях повярвал, че съм над тези неща - грешал съм. Бях! Сега пак съм никой и нищо... Пак всичко около мен е пепел и сивота... Пак празни телефонни разговори, пак разбити надежди, пак кухи обещания, пак... Още колко? Още какво? Баща си ли убих, че толкова много не ми върви в нищо? Казват, че който не му върви в картите ще му върви в любовта... ами ако и в любовта не ти върви...? Тогава какво? Какво остава, когато всичко рухне? Какво можеш да сътвориш от Нищото? Какво да изградиш от Пустотата?Отново нищо и отново пустота и отново болка и отново... Старата песен с още повече болка в гласа... Има още! Сизиф го знае... Прометей го знае... Ето това е лошото на безсмъртието... Дори не мога и да се напия... Жалка картинка! Бегъл опит да погледна в себе си... Празнота... И най-тъпото в цялата ситуация е, че АЗ САМ СЪМ СИ ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО! Предавам се...

Ден осми

Барут... Вече трети ден ми мирише на барут... Не знам защо, но усещането за война не ме напуска. И тази сладникава миризма.... Навсякъде около мен, барут... Не знам защо... Отначало ми харесваше... дрехите ми... Всичко до което се приближах миришеше на барут, на сяра, на ... онази сладко-кисела-тръпчива синкава миризма... Храната... Оооо,да! И водата, и дори хората покарай който минавах... Всичко мирише на барут. Липсваше ми тази миризма от старите кибрити, когато дядо си палеше цигарата и изпълваше стаята с тази миризма... Когато баба ми палеше мразовитите сутрини печката и миризмата на клечката се смесваше с димът от запалените вестници... Хубави миризми, сладки... Миризмите на моето детство... Но сега... откъде дойде? Освен, че дойде реши и да остане... вече трети ден! Малко е дразнещо... малко като миризмата на бензин... Дразнеща, упойваща миризма, която не омръзва... само дразни всичките ти сетива, изправя те на нокти с всеки полъх и ... отново изчезва! А с изненада откриваш, че после ти липсва, търсиш я, но я няма до момента в който толкова малко я очакваш, че се завръща... Като шамар! Отеква толкова силно в теб... като кихавица... Изчезва... Като красива мисъл, за която знаеш, че ако не я запишеш веднага, след малко ще е безвъзвратно късно и никога повече нищо няма да е същото. Идва като спомен за любов... Голямата, страстната, несподелената, първата... и отминава като жената, която никога не си могъл да имаш... В теб е... Миризмата на БАРУТ!

Ден седми

Седя... Седя и чакам. Какво чакам и аз не знам, но искрено се надявам вече да се случи нещо, защото наистина откачам! Бива нищо да ми се случва, бива, ама чак толкова не бива. Седя, пия кафе, пуша цигара след цигара и мисля за всичко, което можеше да се случи, а не се случи през всичките тези години. Седя и мисля какво точно ми се случи?! Как се докарах до тук??? И отговор не намерих... Знам само, че не беше никак трудно, даже стана от само себе си... "Един мъж на моята възраст цени дребните радости. Мъничкото колибри, необикновеният начин, по който разцъфва южноамериканската тропическа стрелиция. Защо в определен момент от своя растеж пъпката се навежда под прав ъгъл? Защо се разпуква толкова бавно и защо цветовете винаги се отварят в определена последователност, така че острият неотворен край на пъпката прилича на птича човчица, а сините и оранжеви венчелистчета наподобяват райска птица? Кое чудато божество е направило света толкова сложен, когато навярно е можело да го направи и съвсем обикновен? Дали това божество е всемогъщо? Как е възможно това? Толкова страдание има по света и страдат все невинните! Защо зайката скрива своите малки зад гърба си и се оставя порът да прегризе гърлото й? Защо? Та нали само след две седмици тя дори няма
да ги разпознава! Това носи голяма утеха. В края на крайщата всички започваме да вярваме, защото трябва да умрем и да се превърнем в прах. Може би това е единственото, което остава от човека, а може би не е. Има много сериозни спорове, свързани с отвъдния живот. Едва ли би ми харесал особено един рай, в който ще трябва да съжителствувам с някой конгоански пигмей или китайски кули, или пък с арабски търговец на килимчета, че дори и с някой холивудски продуцент. Може да съм сноб и тази моя забележка да е безвкусна. Но не мога да си представя и рай, в който се разпорежда благ старец с дълга бяла брада, известен на местните хора като господ Бог. Това са глупави представи на примитивни умове. Но човек не бива да се отнася скептично към религиозните убеждения на другите, колкото и идиотски да му се струват те. Разбира се, нямам право да смятам, че ще отида в рая. Всъщност това звучи доста тъпо. От друга страна, не мога да си представя и един ад, където невръстно сукалче, умряло, преди да бъде кръстено, заема същото презряно положение, както и един наемен убиец или комендант на нацистки концентрационен лагер. Не е ли странно, че най-възвишените стремежи на човека, колкото и гадно животинче да е той, а и най-възвишените му постъпки, неговият велик и безкористен героизъм, ежедневно проявяваната смелост в този жесток свят – не е ли странно, че всичко това е много по-възвишено от незавидната му участ на тази грешна земя? Трябва да се намери някакво разумно обяснение. И не ми казвайте, че благородството е просто резултат от някаква химическа реакция в човешкия организъм или че някой, който напълно съзнателно жертва живота си, за да спаси другиго, просто следва определен модел на поведение. Дали този господ Бог е доволен, когато отровеното коте агонизира сам-самичко зад някоя огромна реклама? Дали е доволен, че животът е толкова суров и само който умее да се приспособява, ще оцелее? Да се приспособява към какво? О, не, нищо подобно. Ако господ Бог беше всемогъщ и всевиждащ в буквалния смисъл на тези думи, той изобщо нямаше да си даде труд да създава Вселената. Не може да има успех без провал, не може да има изкуство без борба. Богохулство е да се предполага, че понякога нещата тръгват наопаки, защото и господ Бог си има лоши дни, а неговите дни са много, много дълги!"(взето от тук, стр.98-100) Оказа се, че не само аз си го мисля.... И пак цигара, и пак се замислям... Какво ли става с всичките тези хора, който познавам, който може би дори не се сещат за мен, а някога сме били много близки... Замислям се какво ли би било, ако всички хора с който се познаваме в един момент влязат отново наведнъж в живота ми... Мисля, че бих откачил ... Тотално!

Ден шести

"Да действам или не? Това се питам. Дали е по-достойно да понасяш обидите на враговете, или..." Защо "това се питам"? Аз бих казал "това е проблемът", "това е въпросът", разбирате ли? Не неговият личен проблем, а основният въпрос на съществуването. Алтернативата между "съм" и "не съм", така да се каже...

Да насели света с деца, които ще вървят под чуждо име и никой няма да знае, че са твои. Сякаш си Бог в човешки одежди. Ти си Бог, вървиш из града, чуваш как хората говорят за теб, и Бог е тук, и Бог е там, и какъв вълшебен свят е този, и колко елегантно е всеобщото привличане, и ти се  усмихваш под мустак (трябва да си сложиш фалшива брада, или не, трябва да бъдеш без брада, защото по брадата веднага ще те познаят, че си Бог), и си казваш сам на себе си (солипсизмът на Бог е трагичен!): "Ето това съм аз, а те не знаят." И някой те блъска по улицата, дори те наругава, а ти смирено му се извиняваш и така нататък, макар че си Бог, и ако поискаш, само с едно щракване на пръстите светът ще се превърне в пепел. Но ти си толкова безкрайно могъщ, че можеш да си позволиш да бъдеш добър.
Роман за Бог, слязъл инкогнито. Не струва. Щом идеята е дошла на мен, значи е дошла и другиму.
Вариант.Ти си автор, още не знаеш колко си велик. Тази, която си обичал, ти е изневерила, животът за теб вече няма смисъл и един ден, за да я забравиш, заминаваш на пътешествие с "Титаник", но той потъва в Южните морета, спасяват те(ти си единственият оцелял) диваци с пирога и прекарваш дълги години, без никой да знае нищо за теб, на един остров, населен само с папуаси , с момичета, които ти пеят песни, олюлявайки гърди, закрити едва венци от екзотични цветя. Започваш да свикваш, наричат те Джим, както наричат всички бели, едно момиче с кехлибарена кожа една вечер се вмъква в колибата ти и ти казва: "Аз твоя, аз със теб." Всъщност е прекрасно да лежиш вечер на верандата и да гледаш Южния кръст, докато тя милва челото ти. Живееш, следвайки цикъла на изгревите и залезите и не знаеш друго. Един ден пристига моторна лодка с холандци, ти научаваш, че са изминали десет години, можеш да тръгнеш тях, но се колебаеш, предпочиташ да размениш кокосови орехи срещу храна, обещаваш, че ще се погрижиш за прибирането на конопа, диваците работят за теб, ти започваш да плаваш от остров на остров, ставаш за всички Джим Царя на Конопа. Някакъв португалец авантюрист, разсипан от алкохола, пристига и започва да работи за теб, отърсва се от порока, всички говорят за теб из Зондските морета, даваш съвети на махараджата на Бруней за похода му срещу речните даяки, успяваш да очистиш от ръждата някакво старо оръдие от времето на Незнамсикой Сахиб, което се зарежда със старо желязо, обучаваш отряд верни малайци със зъби, почернели от дъвкане на тютюн. В една схватка близо до Кораловата бариера старият Сампан със зъби, почернели от тютюна, те прикрива със собственото си тяло като със щит:"Аз съм щастлив, че мога да умра за теб, Джим Царю на Конопа." Мили старче, верни Сампан, приятелю мой.
Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички - само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Но една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южния кръст блести като никога. о. колко е различен от Голямата мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш.. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, от там с витловия самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Тенерифе, Тимбукту, Алепо, Самарканд, Басра, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил отпечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти увенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момичета се самоубиват над празният ти гроб.
И после срещам теб, любима, очите ти са обрамчени множество бръчки, но на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителният спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм Бог, олицетворението на самотата, въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други, едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак...

Ден пети

Беше тежък ден... Лежа си, забил поглед в тавана, който някога е бил може би бял. Лежа си и си мисля, опитвам се да разсъждавам, но все не ми се получава. В един момент чак подскочих - ами да! Искам да съм паяк. Нищо не ми пречи да съм паяк. Да си намеря някоя топла стая, пълна с крехки мушички и просто да си вися. Ама буквално! Да си вися с дупето нагоре или с главата надолу. Чувал съм, че най-важното е да ти мърдат крачетата. Така привличаш вниманието крещящите момичета. Предполагам, че най-хубаво би било да съм в стаята на някоя тинейджърка... Ама ще си я търся да е рокаджийка. Ще е яко... Рок, стара бира, и собствена мацка за съзерцание! Кеффф! Най-хубавото естествено на финала - ще мога нощем да я напъплям! Колко ли дълго живеят паяците??? Виж това си е проблем. Нищо не знам по този въпрос! Добре си ми беше докато бях гном... Никак не ми беше лошо! Седяхме си в блатото с другите, пушехме си от ония веселите високи треви, и се забавлявахме като плашехме самодивите! А какви самодиви имаше.... Вече ги няма! Т.е. има ги, но не са същите.... все по околовръстните висят, пеперуди били! Дрън-дрън! Виждал съм пеперуди и тия нямат нищо общо с онези малки плашливи крилати, с който си играехме заедно с елфите... Липсва ми Ирландия! Сещам се ... Ами да! Сега вече наистина знам какво искам да бъда! Искам да съм призрак! Ама призрак романтик. Ще обикалям където си искам, ще правя каквото си искам, ще надничам навсякъде! Ще е прекрасно! Ще мога да минавам през стени.... Блаженство! Знам къде е женската баня... Със сигурност ще започна от там! Мхм! Ще мога да се показвам само на когото искам, а всички останали ще плаша... И ще мога да пътувам без билет за да отида при роднините. Те пък за какво ли са ми притрябвали! Ще ходя при старите, в блатото! И никога няма да остарея, все пак ще съм призрак! Има само едно нещо, с което не съм съвсем на ясно - трябва ли да съм умрял? Ако се налага, може и да го приема, но само ако е временно! И то само в краен случай! Иначе идеята си я бива.. Призрак...

Ден четвърти

Спряха ми лекарствата и съм кисел, ама буквално. Страшни киселини са ми се вдигнали и си се чудя... От къде ми дойде това на главата?! Ами от нерви и стрес. За всичко са виновни американците. Някъде наскоро четох, че били "алчни копелета". Ами вярно си е! Алчни са защото са силни и могат да си вземат всичко, което им трябва. Така погледнато не са алчни, а нуждаещи се, което не ги  прави по-малко копелета. Те и китайците са много и са нуждаещи се, ама не нападат арабските страни заради петрола. Седя си значи и продължавам да си мисля... Не е заради петрола! Ми светна ми! Сега... Арабите имат петрол, продават го, имат пари. Американците имат... идея как да им вземат тези пари. Защото интересен факт е че след налагането на американските интереси не се използват никакви петролни залежи... е защо го правят? Каква е далаверата аджеба от всичките тежи малки средно източни войнички??? Ами богатите арабчета по време на война имат нужда от няколко неща: 1. сигурно място където да си скрият паричките. 2. оръжие за да си пазят задниците и 3. начин да си оправят опустошената икономика след всичко, което сами са си забъркали.  Е хубаво, де ама идея нямам какво печелят янките ... освен от продажбата на оръжие... а до колкото си спомням това се счита за престъпление в целият свят. Е-да де ама победителите не ги съдят! Никой дори не смее да им каже, че са държава създадена от престъпници и СА престъпници, а това е факт! А колко по-хубава щеше да е земята ако онази част на континента америка, северната де, просто бъде превърнато в сметище. И без друго всичко там е боклук... и претенцията им за култура, и живота им на кредит, и дори прословутият им Гранд каньон. А има начин да се отървем от всичко това с натискането на няколко копченца... но няма да ви кажа точно кои защото ще бъде насаждане на омраза и подстрекаване към саморазправа, което също е престъпление навсякъде по света. АЗ НЕ СЪМ ПРЕСТЪПНИК!

Ден трети

Определено беше интересен ден. Слънчев, малко ветровит, но това не попречи на гласовете в главата ми да се надвикват и да спорят кой е най! Как ли се справят другите луди с тях???  Опитвам се да не обръщам внимание на един нов глас, който твърди, че ми бил  приятел... и искал да ме предпази от мен самият... Пресвета наглост! Опазил ме Луцифер да ме пазят... аз и така съм си зле, а ако трябва и да се съобразявам с пазител... Пак се забих в многоточията, а това означава само едно- ще загубя след малко граматиката, ще тегля една майна на всичко и ще отида да се отдам на блаженство. Е това май и аз не го разбрах, какво точно се опитах да кажа... Ама пък не ми пука, все пак това са си моите мисли. Майната му!

Ден първи

От много време се каня да започна този дневник. Ето, днес вече е факт. И то неоспорим. Много хора го чакат с надеждата да прочетат нещо, но аз ще публикувам тук само моите мисли и нищо друго. Дори не знам как да го започна. Тъжно, нали?!  Чувам, че деца играят навън и спомени от моето детство нахлуват... Много спомени, тъжни и весели... все спомени, моите спомени. Не ми се говори за тях. Те са минало. Моето минало... А днес, днес ... имаше ли днес? Имаше вчера, ще има и утре, значи е имало и днес... Имало... Все минало свършено време! Кога най-сетне ще ИМА? Няма нищо. Само аз съм тук, като тяло. АЗ-ът го няма. Отиде си преди много време заедно с гордостта ми и предразсъдъците. Остана само тялото, което оцелява, благодарение само на ... нямам и идея на какво.  Стана доста тегаво, а имах желание за нещо свежо. Е да де, ама не се получава. Стига толкова за днес. Все пак е ден първи ... Лазаров ден. Утре е Цветница. Отново спомени и само една тъжна усмивка. Може би защото отново съм сам. Самотен съм напоследък и ми личи, но не искам никого, нямам нужда от призраците на миналото ми. Искам нещо... Нещо друго, какво и аз не знам. Знам, обаче какво не искам. Стига! Лека нощ!