tag:blogger.com,1999:blog-189321234651455602024-03-13T01:51:41.105+02:00ДневникътНищо от написаното няма да ви се случи...Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.comBlogger34125tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-58020570853918953782016-01-17T21:15:00.003+02:002016-01-17T21:15:49.942+02:00Ден тридесет и пети<span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Срещнах я по средата на едно колебание…</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Бяхме приятели, добри приятели, много добри приятели. Не съм я питал. Но сигурно тогава така неподражаемо млада е имала по-добри от мен.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Не ме е питала, но имал съм, ще кажа. Почти така добри като нея. Почти. Хвърчиленото ѝ настроение правеше душата ми да се чувства волна като Хвърчило, когато бяхме заедно. И сивият ден, и мрачната вечер с нея изглеждаха палитренопъстри</span><wbr style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;"></wbr><span class="word_break" style="background-color: white; display: inline-block; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;"></span><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">, ведри приятелки от нея.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">И затова не сме говорили. Но нито тя, нито аз си падахме по секс без любов. Но... по дяволите - и за любов не сме говорили. Поне тогава. А и сега.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Аз не го наричам пред нея любов. Наричам го присъствие в душата ми. Четеше ми стиховете си... Многоточия... Станаха доста, какво ли крия в тях или те от мен? Слабичка беше, много крехка. Не просто красива - очарователна. По-скоро срамежлива, отколкото скромна. Имах любима отдавна. Тя нямаше любим отдавна.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">После дойде... и ѝ грабна сърцето и срамежливата усмивка. Сериозна връзка. По смеха ѝ го познах – бълбукаше, като планинският ручей, който все те мами да го прескочиш. И походката й стана друга. Походката на човек, който дори когато е с гръб, те кара да се усмихваш. Такава ме накара да я помня – обича лилавото и свободата на Хвърчилата.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Вечно воюва с диетите. Не е добра по математика, но пък е на "ти" с думите. Любознателна. Не – любопитна. Смела - но не безразсъдна. Умна... но без да злоупотребява с това. Помних я. Не сваля дрехи и задръжки. Голям приятел, на музиката, лятото. Зачита правилата – а не е старомодна.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Срещнах я по средата на едно колебание. Здраво ме беше прикрещило в ъгъла. Мислех си, че вече съм остарял, като забравен пергамент и съм изгубил чувството си цвят. После, изневиделица тя се появи – романтична, без да е сантиментална – и ми напомни, че палитреното настроение никога не остава само с един цвят Моно.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Исках. Много силно исках... Приятелски прегръдки. Е, искаше ми се да пооткрадна някоя друга тръпка, която скришом носех у себе си, запазена специално за нея. Исках да се плъзне ръката ми надолу по кожата ѝ.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Малко по-дълго от секундите, необходими за невинния поздрав, да са докоснати телата ни. Малко по-силно, една идея по-плътно. Малко по-близо, разбира се, случайно да се докоснат устните при целувка, която уж е била предназначена за бузката.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Но тя, все оставаше от своята страна на потока. И не искаше, и не иска това. И не дава –дори случайно забавяне. Играех си с погледа ѝ, с думи не си позволявах да флиртувам. Години бяха минали. Приятели, нищо повече. Бетонирани отношения на границата. Исках да я видя поне насън... Но не ставаше. Понякога се радвах ,че е така. Иначе щях да искам да я грабна от съня и да остана с нея завинаги.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">А ме плашеше и това да не я запомня променена, и да забравя Хвърчиленият ѝ образ.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Очарователна е, много очарователна, но тази усмивка не съм виждал. Изведнъж ме озарява светлина на отдадена на сладки игри богиня, която прилича на нея. Смига ми, на танц ме кани сякаш. По дяволите! По някое време не устоявам – искам да я целуна. Погледът ѝ ме спира. Магия е. Нямам сили да ѝ устоя. Иска ми се да ѝ изкрещя, да се опомни. Споменах за Господаря на сърцето ѝ...</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">И сякаш водопад плисна в очите ѝ. Станаха, ако е възможно това, още по пъстри, теменужени, кокичени. Мен така никога не ме е гледала. Ето това е. Любов. Любов – не присъствие. Водопадът в очите ѝ го издава.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Тя се засмя и само каза, че го обича. Магия е или на това прилича? Завиждам на непознатия, мачкащ косата ѝ. Собственикът на водопада в очите й. Исках. Много исках да изглежда такава за мен.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Само веднъж! Бях готов дори пак да стана после пергаментът от ъгъла. Само, за да ме погледне така. Но... Очите ѝ – водопадените, ме спряха. Каза ми "недей". Който сее вятър, жъне бури.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Отнеси своя водопад в очите си, с които гледаш мен, вкъщи. На стопанката на бръчките, които са отгледали децата ти. На повелителката на дома, който е приютявал съмненията, страховете ти и е увековечавал мъжеството ти на стопанин на дом.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">На жената, която години наред глади ризите ти със съзнанието, че оставя във всяка гънка част от сърцето си. Отведи се при нея. И ѝ дай – не присъствието, а любовта си.</span><br style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;" /><span style="background-color: white; font-family: Roboto, 'Droid Sans', Helvetica, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 18px;">Тогава ще имаш два водопада – в твоите и в нейните очи. И пергаментът, в който се криеш, ще е приказка... за ЛЮБОВТА.</span>Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-100820630608124762015-12-08T15:24:00.000+02:002015-12-08T15:25:57.073+02:00Ден тридесет и четвърти<br />
<span style="-webkit-text-stroke-width: 0px; background-color: white; color: #141823; display: inline !important; float: none; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif; font-size: 12px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 16.08px; orphans: auto; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; widows: 1; word-spacing: 0px;">На Кари </span><br />
<br />
<span style="-webkit-text-stroke-width: 0px; background-color: white; color: #141823; display: inline !important; float: none; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif; font-size: 12px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 16.08px; orphans: auto; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; widows: 1; word-spacing: 0px;">Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?! И да знаеш, че няма пътища назад?! Сбогувала ли си се?! Гледала ли си спомена?! От упор?! Разстрелвала ли си го?! Искала ли си земята да се разтвори и да те погълне в едно с тази невъзможна любов. В едно с мечтата за утрини и залези. В едно с трудните решения, които не си искала да вземаш. Но ти се е на</span><span class="text_exposed_show" style="-webkit-text-stroke-width: 0px; background-color: white; color: #141823; display: inline; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif; font-size: 12px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 16.08px; orphans: auto; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; widows: 1; word-spacing: 0px;">ложило...<br /><br />Тръгвала ли си?! Тръгвала си със знанието, че дълго време няма да имаш утре и ще живееш в зоната на последната среща. И в рамката на последните думи?! Онези, заради които ти се е искало да си отхапеш езика... и неговия също...<br /><br />Ако си казвала сбогом...ако си тръгвала... Тогава знаеш, че искаш да взривиш този свят. Да видиш с очите си хаоса, който настъпва след накъсаната на парчета вяра. След убитата, дявол знае от кого, любов... и после тихо да погребеш очакванията. И на двама ви. В различни гробища. Колкото по-далече, толкова по-добре... А после да се опиташ да спасиш егото си... някакси. Без него си като без дреха. Която не ти стои добре, но нямаш друга. Никъде не се продават дрехи за души. Нито се продават ръце, които прегръщат сърце. Това поне си проверила... нали?!<br /><br />А дали си проверила как се строи светът наново?! Точно, когато след взрива настъпва личния ти апокалипсис. И! не настъпва бавно. Настъпва като като вълна от бурен океан... задържа се за миг и в огледалото й виждаш спомена. За онези ръце, които се протягат да те хванат, когато си с нови обувки, които те убиват... и си на път да паднеш от висотата на гордостта си. Той знае и те придържа сякаш си от стъкло... а може би за него си била крехка като стъклена статуетка... знае ли човек... И още един спомен. Гледаш право в очите му. Имат особен цвят... и се търсиш там. Намери ли се, момиче?! Или вълната отнесе, освен светът, и теб самата. Не се удавяй точно сега! Кой ще го построи отново?! Кой ще превърже раните ти?!... Няма кой. Нито ти можеш да превържеш вече сърцето му...<br /><br />Трудно сбогуване. Защото два микросвята се оглеждат в една и съща кристална сълза... Колко думи се побират в една единствена сълза?! В душата ти тези думи имат лице... имат и сърце... и то не е твоето, защото твоето е на друго място... Можеш ли да го върнеш насила?!... Опитвала си, нали?!...<br /><br />Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?...<br />Вдигни главата високо! Трудните въпроси понякога имат съвсем прости отговори... Само понякога...<br /><br />Горе главата! Нали не си забравила, че си съвършена?!</span>Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-42831248731764198882015-03-17T21:31:00.000+02:002016-11-06T21:55:49.389+02:00Ден тридесет и трети<div style="text-align: left;">
Лежах си в леглото, стар и немощен вече... Седемдесет и осем години ... Тежат си на мястото. Тялото отдавна не ме слушаше и се съобразяваше само с капризите на времето. В стаята беше обичайно топло, около любимите ми 39 градуса, но въпреки това студ пронизваше скованите ми от артрита стави. От някъде повя хлад... Огледах се изненадано, но никакво движение нямаше нито от прозореца, беше закован по мое желание преди много време... Вратата стоеше все така затворена, кой ли би дошъл в три през нощта при един стар и болен мърморко?! Тогава усетих позната миризма на спарено.... На застоял въздух... На... Какво беше... Много позната миризма... Да, миризма на Смърт. Огледах се и едва тогава те видях... Над главата ми, със старата роба,овехтяла и все така раздърпана... Беше си все ти.</div>
<div style="text-align: left;">
- Значи все пак дойде? Попитах тихо...</div>
<div style="text-align: left;">
- Дойдох... Почти с въздишка ми отговори. </div>
<div style="text-align: left;">
За пръв път... След толкова много срещи ми отговори. Опитах се да се усмихна, но така и не ми се получи, дали заради бръчките от смях и сълзи, дали от няколкото инсулта или просто защото не ми беше до смях. Опитвах се да съм любезен и ми личеше. Все едно виждах стар... Много стар познат с които не ми беше приятно да прекарвам времето си.</div>
<div style="text-align: left;">
- Дойде... Чак сега се сети за мен, нали?! - все още се опитвах да съм любезен, но вече личеше раздразнението ми, преливащо в злобна ирония. Защо чак сега? </div>
<div style="text-align: left;">
- Обещах ти,че ще дойда... Сякаш си се надявал да ти се размине тази среща?</div>
<div style="text-align: left;">
И тогава осъзнах колко невъзможна е тази среща... Осъзнах как ще протече... Усетих случващото се с цялото си сковано тяло и... Се затресох в... Нетърпение ли беше? Не е възможно да е нетърпение... Страх? Не... Тръпката премина през мен кто електрически ток и се затресох. Проклетото ми тяло все по-малко ме слушаше и се подаваше на контрол. Глупаво тяло... Тогава дойде онази мисъл, онзи въпрос, който винаги съм искал да ти задам...</div>
<div style="text-align: left;">
- Какъв е смисълът? Попитах тихо.</div>
<div style="text-align: left;">
Определено не очакваше точно този въпрос. </div>
<div style="text-align: left;">
- Какъв... ? Машинално повтори и се усмихна с жълтите си прогнили зъби. </div>
<div style="text-align: left;">
-Да, какъв е? Защо бях тук, защо ми се случи всичко? В началото мислех, че смисълът е да се грижа за родителите си... Но те починаха и тогава се видяхме с теб за първи път. Колко много години минаха от тогава...? 50? Повече! След това срещнах Ана, жена ми, помниш ли я? Мислех, че тя е моят смисъл до моментът в който се роди синът ни. Господи, колко щастлив бях! Но ти знаеш, защото ти и тогава дойде, да, усмихваш се, виждам че помниш. След като той тръгна с теб... Ана си тръгна от мен и тогава пак си задох този въпрос и... Писах. Много писах... Разкази, приказки, романи... Ти за мен ли дойде?</div>
<div style="text-align: left;">
- Да, кратко ми отговори и приседна до главата ми, остарявам вече, болят ме краката. </div>
<div style="text-align: left;">
Усмихнах се... Малко тъжно и ... Да, развеселено.</div>
<div style="text-align: left;">
-Аз тъкмо се изпиках в памперса, споделих.</div>
<div style="text-align: left;">
- Винаги съм харесвала хуморът ти. Отново ми се усмихна и почти усетих доброта в гласа ти... Или грешах?</div>
<div style="text-align: left;">
- Колко имам още?</div>
<div style="text-align: left;">
- Около минута. Не повече! И разбрах, че не се шегуваш.</div>
<div style="text-align: left;">
- Та .... Какъв е? Смисълът на живота? Кажи ми и може да не съм пропилял живота си напразно и просто да си лежа тук напикан....?</div>
<div style="text-align: left;">
- Помниш ли... В седми клас имахте едно момиче... Райна....</div>
<div style="text-align: left;">
- Една рижава такава...?</div>
<div style="text-align: left;">
-Да, точно тя. Ти един ден я спъна и... Тя падна в локва с кал. </div>
<div style="text-align: left;">
-Бях лудо хлапе, опитах се да обясня.</div>
<div style="text-align: left;">
- Нея я изместиха в друго училище защото другите й се подиграваха...</div>
<div style="text-align: left;">
- И?</div>
<div style="text-align: left;">
- Край, това беше смисълът на твоят живот. Ти изпълни своето предназначение.</div>
<div style="text-align: left;">
Заболя ме, не разбирах. Тялото ми се разтресе отново в спазъм.</div>
<div style="text-align: left;">
- Как така?</div>
<div style="text-align: left;">
- Това я направи по-силна и тя създаде много лекарства и роди син, който продължава нейния труд...</div>
<div style="text-align: left;">
- Не! Не вярвам... Как така...</div>
<div style="text-align: left;">
Смъртта така и не ме доизслуша. Замахна с косата, която незнайно как се беше появила в ръцете й...</div>
<div style="text-align: left;">
-Ето така! - каза ти и с коса на рамо излезе от стаята.</div>
<div style="text-align: left;">
В стаята замириса на урина и.... Смърт.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-68623032922121161932014-06-28T17:35:00.002+03:002014-07-09T19:43:49.824+03:00Ден тридесет и втори<br />
<br />
"Дяволски красива е - помисли си Дендиш - и възхитително безпомощна!"<br />
Единственото й украшение бе пластмасовата опознавателна лента, тъй като<br />
момичето току-що бе излязло от капсулата.<br />
- Будна ли си вече?<br />
Момичето дори не трепна.<br />
Дендиш усети как възбудата постепенно облива цялото му същество. Колко<br />
е достъпна и колко беззащитна... Сега всеки би могъл да прави с нея каквото<br />
си поиска. Е, разбира се, би било глупаво да се очаква взаимност. Дори без<br />
да я докосва, той знаеше, че кожата й е топла и суха. Животът отново се бе<br />
върнал в тялото й и след няколко минути щеше да бъде в съзнание.<br />
Дендиш е капитан и единствен член на екипажа на един редови кораб,<br />
който пренася лежащи в анабиоза колонисти през пустото пространство от<br />
Земята до една безкрайно далечна планета. Тези няколко минути до<br />
окончателното пробуждане той прекара в съзерцаване на момичето; знаеше, че<br />
се казва Сюзан, макар никога дотогава да не я бе виждал.<br />
Лежеше в своята ледена люлка, обвита в предпазни колани. Косата й бе<br />
разрошена, а изражението й не обещаваше нищо добро.<br />
- Добре де, не се крий - започна тя. - Знаеш ли на какво ми намирисва<br />
тази работа? Осъзнаваш ли какви са последиците?<br />
Дендиш беше изненадан. А не обичаше да се изненадва, всяка<br />
неопределеност го плашеше. Вече девет години се скита из космическата<br />
пустош, беше преситен от самота, която бавно се трансформира в страх.<br />
Наистина, на кораба имаше седемстотин капсули с колонисти, но те лежаха във<br />
ваните си с течен хелий - полумъртви, неподвижни и непроменими, затова не<br />
бяха приятна компания. Най-близкото живо човешко същество бе вероятно на не<br />
по-малко от две светлинни години. А на практика много по-далеч, защото само<br />
промяната на курса би му отнела много повече.<br />
На кораба всеки звук означава тревога. Тъй като на борда няма никой<br />
друг, всяко скърцане на метал или внезапно почукване означава опасност.<br />
Понякога часове, дори дни прекарваше в ужас, докато открие изгърмялата<br />
лампа или недобре притворената врата. Най-много се страхуваше от пожар.<br />
Разбира се, в това царство на метала и стъклото пожарът бе невъзможен, но в<br />
кошмарите си често виждаше как загива сред бушуващи пламъци.<br />
- Покажи се, де! Искам да те видя - викна момичето.<br />
Дендиш отбеляза, че тя така и не си направи труда да прикрие голотата<br />
си. Събуди се напълно гола и продължаваше да седи гола. Беше излязла от<br />
капсулата и бавно обхождаше залата.<br />
- Те ни предупреждаваха... - продължи тя. - Пазете се, казваха, от<br />
космически безделници. Малко да се зазяпате, и ще съжалявате. В Центъра ни<br />
проглушиха ушите! И май са били прави. Хайде, за бога, покажи се най-после!<br />
Тя полувисеше и полуплаваше, огризвайки люспиците от вроговена кожа<br />
върху устните си. Огледа се тревожно и продължи:<br />
- Интересно с какви глупотевини ще ми натъпчеш ушите. Някакъв метеор,<br />
значи, който е излязъл от подпространството, надупчил е това шибано корито<br />
и сега, значи, живи сме останали само дваминката и аз, така да се каже, до<br />
свършека на дните си съм обречена да ти бутам, за да си подслаждаме<br />
самотата, и тъй нататък, и тъй нататък...<br />
Дендиш продължаваше да я оглежда мълчаливо през оптичните рецептори на<br />
залата за съживяване. С годините бе станал истински ценител и познавач на<br />
жертвите си. Доста дълго планира тази акция. Момичето имаше съвършено тяло -<br />
млада, стройна, изящна. Затова избра точно нея от триста и петдесетте жени-<br />
колонистки, без да бърза, тълпеливо и вглъбено разглеждайки микроснимките<br />
към личните дела на всяка. В това приличаше на пристрастен меломан, когато<br />
си избира диск по каталог.<br />
Да, тази наистина бе най-красивата!<br />
Дендиш, естествено, не беше познавач на психохарактеристиките. Но тъй<br />
като винаги е смятал психолозите за идиоти, а техните така наречени<br />
характеристики - за боклук, беше се ориентирал по характеристиките, от<br />
които разбира. Искаше му се неговата жертва да е невинна, кротка и<br />
доверчива. Сюзан бе само на шестнайсет и най-добре отговаряше на тези<br />
изисквания.<br />
Дори бе леко раздразнен, че тя не реагира на случилото се с<br />
подобаващата се доза боязън.<br />
- За тая работа ще ти лепнат половин живот! - разпали се тя, като<br />
продължаваше да го търси. - Няма да ти се размине.<br />
Когато регистрира, че е празна, камерата за съживяване започна да се<br />
презарежда до готовност. Пластмасовите обвивки бяха старателно сгънати и<br />
изхвърлени в камерата за смет и бяха опънати нови, съвсем чисти.<br />
Генераторите за лъчево отопление се включиха мигновено, върху операционната<br />
маса се спусна похлупак.<br />
Момичето гледаше всичко с недоумение, после тръсна глава и се разсмя.<br />
- Ти май се страхуваш от мен, а? Майната ти! Кажи си направо, че те е<br />
шубе! Данеси ми някакви дрехи и ела да си полафим.<br />
Дендиш със съжаление се откъсна от оптичните рецептори. Таймерът му<br />
съобщи, че е време за проверка на бордовите системи. И той - както сто и<br />
петдесет хиляди пъти дотогава и още поне сто хиляди пъти в бъдеще - бързо<br />
провери температурния режим в трюма с капсулите, измери нивото на течния<br />
хелий и доля от запасите, сравни курса на кораба със зададения, провери<br />
разхода на гориво, скоростта на струите и когато се убеди, че всички<br />
останали системи функционират нормално, пак се върна да съзерцава жертвата<br />
си.<br />
Макар да бе свършил прегледа възможно най-бързо, тя вече беше успяла<br />
да намери гребена и огледалцето (Дендиш ги бе оставил специално за нея) и<br />
вече сресваше косите си. Един от сериозните недостатъци на системата за<br />
замразяване беше, че при ниските температури някои сложни структури - като<br />
косите и ноктите - се променят прекалено много. В Центъра за изпращане ги<br />
предупреждават да изрязват косите и ноктите си късо, защото при<br />
температурата на течния хелий стават чупливи.<br />
Сега Сюзан приличаше на манекен, който сам оправя перуката си. Все пак<br />
успя да сбере оцелелите кичури в нещо като мъничка плитка. Като се погледна<br />
в огледалото, рече:<br />
- И какво, смешна ли съм?<br />
Дендиш се замисли, не виждаше нищо смешно. Преди около двайсет години,<br />
когато все още беше юноша с дълги накъдрени коси и лакирани нокти (последен<br />
писък на модата в ония времена), често е изпадал в подобни ситуации. Винаги<br />
е искал да има свое момиче - не да е влюбен, не да се жени, не да я<br />
обладава, а така - просто като негова робиня. И никой да не може да му<br />
пречи да прави с нея това, което му се прииска. Подобни сънища, в какви ли<br />
не варианти, радваха нощите му.<br />
Разбира се, с никого не бе споделял тези свои сънища. Но веднъж в<br />
училище, в часовете по практическа психология, разказа за тях - уж като<br />
прочетено в някаква книжка; тогава учителят сякаш разчете мислите му и<br />
обясни, че това си е просто старателно потискано желание да играеш с кукли.<br />
Но Сюзан не беше нито сън, нито кукла.<br />
- Аз да не съм ти някаква кукличка! - внезапно отсече тя толкова<br />
рязко, че той остана потресен. - Излизай и край на играта.<br />
Тя се хвана за скобите по стените, изправи се и макар да беше явно<br />
разгневена и разтревожена, в очите й нямаше и следа от страх.<br />
- Ако не си шизо - започна тя, - в което се съмнявам, какво ли няма по<br />
света, значи няма да ми направиш нищо лошо. Защото няма да ти се размине,<br />
нали тъй? И няма да ме убиеш, защото после няма измъкване. Пък и едва ли ще<br />
дадат кораб в ръцете на потенциален убиец. Първото, значи, което ще<br />
направя, когато кацнем, е да свирна на най-близкото ченге. И ще ти лепнат<br />
на задника поне деветдесет годинки в подземен вагон. - И започна да се<br />
хили. - Това го знам със сигурност. Един мой чичо го чопнаха за неплатени<br />
данъци и сега бачка като булдозер в делтата на Амазонка. Да беше видял<br />
писмата му! Така че хайде, излизай, да видим дали ще ме навиеш да не те<br />
изпея на ченгетата.<br />
Ставаше все по-нетърпелива.<br />
- Мамицата му! - каза и заклати глава. - Ама и на мен ми върви...<br />
Между другото, и без това вече се събудих, трябва се изпишкам, пък и нямам<br />
нищо против да хапна.<br />
Дендиш мъничко се утеши от мисълта, че бе помислил за тези неща<br />
предварително. Отвори вратата на банята и включи печката, за да се затоплят<br />
сложените там предварително закуски. Когато Сюзан излезе от банята, на<br />
масата вече я чакаха синдвичи с бекон, бисквити и топло кафе.<br />
- Цигари нямаш ли? - попита тя. - Добре де, ще изкарам някак. А как<br />
сме по въпроса с дрешките? Или по въпроса с показването на носа? Ами че аз<br />
още не съм те виждала! - Тя се протегна, прозя се и се захвана със<br />
сандвича.<br />
Очевидно си бе взела душ, препоръчва се след анабиозата, за да се<br />
измият люспиците мъртва кожа. А това, което й бе останало като коса, бе<br />
стегнала в кърпа. Дендиш с неохота остави кърпата, но изобщо не допусна, че<br />
тя ще я използва.<br />
Сюзан дълго гледа останките от закуската, после започна с назидателен<br />
тон:<br />
- Сигурна съм, че всички астронавти са откачалки. Защото нито един<br />
нормален човек за нищо на света не би хвърчал дванайсет години за майната<br />
си! Значи ясно - ти си откачалка. И след като ме събуждаш, пък не само се<br />
криеш, но дори и дума не обелваш, какво да направя аз? Значи ясно - дори и<br />
да си бил в ред, самотният живот те е направил откачалка... Виж, ако ти се<br />
е приискало малко да разнообразиш самотата си, това го разбирам. Дори с<br />
удоволствие бих ти помогнала да правим това-онова. Но от друга страна може<br />
да си намислил някаква гадория и сега просто събираш сили. Едва ли, защото<br />
вас здравата ви проверяват, но всичко се случва. И тогава какво? Ако ме<br />
убиеш, ще те приберат на топло. Ако не ме убиеш, ще те изпея и пак ще те<br />
приберат на топло.<br />
Нали ти разказах за моя чичо Хенри. Неговото тленно тяло мръзне сега<br />
някъде на неосветената страна на Меркурий. Може на теб тая работа да ти<br />
харесва, но не и на чичо Хенри. Много години е сам-самичък, като теб тук,<br />
бачка до скъсване. Пише, че като булдозер му се скъсвал задника. Е, може да<br />
го затакова този булдозер, но тогава съвсем ще го напъхат в кучи задник.<br />
Деветдесет години! Досега е изкарал само шест. Тоест бяха шест, когато<br />
излетяхме, не знам колко още са минали. Бас държа, че теб такова нещо няма<br />
да те кефи. Може би все пак ще се покажеш да го обсъдим, а?<br />
След пет или десет минути, след целия набор от сърдити гримаси, след<br />
мазането на филийки с масло и лепенето им по стените, тя не издържа:<br />
- Върви по дяволите! Поне дай нещо за четене.<br />
За малко Дендиш се отвлече, защото трябваше да прослуша мъркането на<br />
бордовите системи, после отново включи люлката.<br />
Толкова пъти не бе му провървявало в този глупав живот, че вече<br />
прекрасно усещаше кога е време да брои несполуките си. Когато двете крила<br />
на люлката се разтвориха, момичето скочи, но гъвкавите манипулатори я<br />
обгърнаха и я положиха внимателно обратно, затягайки предпазния колан през<br />
кръста.<br />
- Козел нещастен! - изкрещя тя, но Дендиш пак не отговори.<br />
Към лицето й се приближи маската на упоителя, тя сграбчи ремъците,<br />
започна да ги дърпа отчаяно и да крещи:<br />
- Ти само почакай, аз още не съм се отказала...<br />
Но Дендиш така и не успя да разбере от какво точно не се е отказала,<br />
защото упоителят плътно покри лицето й. Пластмасовият пашкул я обгърна,<br />
скри първо краката й, после тялото, после лицето и накрая пъстроцветната<br />
кърпа на главата й. После черупка затвори люлката и безшумно я мушна в<br />
камерата за анабиоза.<br />
"Сбогом, Сюзан - каза си Дендиш, - и ти се оказа досадна грешка. Може<br />
би някой друг път с някое друго момиче..."<br />
Но за разбуждането на Сюзан му трябваха девет години, затова Дендиш не<br />
бе сигурен, че ще събере отново смелост. Той си спомни за чичо Хенри, който<br />
работи като булдозер по атлантическото крайбрежие на Южна Америка. Спокойно<br />
би могъл да бъде на неговото място. Но вместо това Дендиш се беше изхитрил<br />
да изкара присъдата си като пилот на космически кораб.<br />
Той продължи да се взира във всичките десет хиляди звезди, които бяха<br />
посипани наоколо, като включи външните оптични рецептори - те му служеха за<br />
очи. Безпомощно опитваше да се улови за безкрайната космическа пустош с<br />
радарите - те бяха ръцете му. А сълзите му изтичаха във вид на потоци от<br />
соплата на двигателите му.<br />
Дендиш си представи тоновете жива плът в трюмовете на кораба, които<br />
бяха под неговата власт. Онези хиляди женски тела, които можеха да му<br />
доставят наслади. Но само ако неговото собствено тяло, като тялото на чичо<br />
Хенри, не лежеше на неосветената страна на Меркурий.<br />
Той си представи техните ужасени писъци, на които би могъл да се<br />
наслаждава, но само ако имаше възможност да внушава ужас.<br />
Той беше готов да заплаче с цяло гърло, но само ако му бяха оставили глас.Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-24383792506057218022014-06-28T17:23:00.000+03:002014-06-28T17:24:04.531+03:00Ден тридест и първи<br />
<br />
Махлон роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха<br />
дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди<br />
Огастес, Уейн, Уолтър, Бенджамин, а също и баща ми Карл. Явно беше<br />
прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.<br />
Камбанката на вратата задрънча, известявайки нечия визита. Точно в<br />
този момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха.<br />
На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше<br />
с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.<br />
- Орви?<br />
- Аз съм Джордж - отвърнах.<br />
- Изтрий от лицето си червилото, Джордж - рече, докато се вмъкваше в<br />
стаята.<br />
Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач,<br />
бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.<br />
- Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?<br />
Тези думи ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да<br />
изхвърля неканения гост. Вече кажи-речи година не бяха ни разпитвали за<br />
Оруил Декстър и живеехме в мир.<br />
- Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?<br />
Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.<br />
- Ти си негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?... Къде<br />
е?<br />
- Не сме виждали дядо Оруил пет години - признах честно.<br />
- И не знаеш къде е?<br />
- Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне,<br />
никога не казва къде е бил.<br />
Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и<br />
рече на момичето:<br />
- Повярвайте ми, човек трябва да се държи далеч от тия Декстърови.<br />
Хайде, върви си у дома.<br />
Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:<br />
- Тя е моя годеница.<br />
- А, да, разбира се. Значи не ми остава нищо друго, освен да си<br />
побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?<br />
- Господин Апшър - реших да протестирам аз. - Не че не обичаме<br />
дядовите приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е<br />
утре, след половин година, след много години...<br />
- Ще почакам - подхвърли той през рамо и се заизкачва по стъпалата<br />
нагоре.<br />
Първите две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн<br />
и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.<br />
- Един висок як тъмнокож старик ли? - попита възбудено.<br />
- Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.<br />
- Ха, че защо пък да не е бивал и по-рано... - Чичо Уейн направи<br />
кратка пауза. - Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и...<br />
- Но не мога да го направя, чичо - прекъснах го аз. - Харолд е в<br />
армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.<br />
- Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.<br />
- Заминавате ли, чичо Уейн?<br />
- Да, Джордж - отсече и затвори телефона.<br />
И тъй аз продължих да се радвам на компанията на господин Апшър.<br />
Винаги най-младите са прецаканите.<br />
Люсил повече не се появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй<br />
като да се кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът<br />
според Люсил не е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго,<br />
освен да седим в стаята й. А майка й с плетка в ръце сегиз-тогиз<br />
подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.<br />
Затова бях неимоверно щастлив, когато един ден вратата се отвори и<br />
влезе дядо Орви.<br />
- Дядо! - възкликнах. - Добре, че дойде. Знаеш ли, имаме гостенин...<br />
- Шшшт, Джордж. Къде е сега?<br />
- Горе в спалнята. Там му поднасям обяда, след което обикновено си<br />
подремва.<br />
- Поднасяш му обяда? Че къде са слугите?<br />
Смутено се изкашлях.<br />
- Но, дядо, след онази история в Итънтаун те...<br />
- Добре де, празни приказки - набързо ме прекъсна той. - Продължавай<br />
да си гледаш работата.<br />
Изхвърлих останките от храната в кофата за боклук и сложих чиниите в<br />
мивката. През цялото това време дядо седеше с палтото и ме наблюдаваше<br />
мълчаливо.<br />
- Джордж - промълви накрая той. - Знаеш ли, аз съм един стар, много<br />
стар човек.<br />
- Да, дядо.<br />
- Моят дядо е по-стар от мен, а неговият - още по-стар.<br />
- Естествено - мъдро отвърнах аз. - Никога не съм ги виждал, нали?<br />
- Да, Джордж. Аз поне не помня някой от тях да е идвал през последните<br />
години. Дядо Тимъти беше тук през осемдесет и шеста, но ти май още не беше<br />
се появил... Баща ти също.<br />
- Татко е на шейсет, а аз съм на двайсет и една - уточних аз.<br />
- Да, да, разбира се, Джордж. Баща ти също често си спомня за теб.<br />
Преди около два месеца той ми каза, че ти си вече на онази възраст, когато<br />
би трябвало да ти разкажем за нас, Декстърови...<br />
- Какво да ми разкажете, дядо Орви?<br />
- Дявол да го вземе, Джордж, не ме прекъсвай! Не виждаш ли, че точно<br />
това се опитвам да направя. И без туй не ми е лесно да намеря думите...<br />
- Може би аз да ти помогна, а? - чу се от вратата гласът на Хидион<br />
Апшър.<br />
Дядо Орви се изправи и промълви хладно:<br />
- Ще ви бъда много благодарен, Апшър, ако не се намесвате в семейния<br />
ни разговор.<br />
- Това е и моето семейство, млади момко. И точно затова съм дошъл тук.<br />
Предупреждавах братовчеда Махлон, но не ме послуша. Предупреждавах Тимъти,<br />
но той избяга в Америка. И видя ли какво стана?<br />
- Всеки човек има правото да продължи рода си - гордо произнесе дядо<br />
Орви.<br />
- Един път - да! Никога не съм казвал, че човек не може да има син,<br />
макар аз самият да нямам деца. Ама накъде ще тръгне светът, ако всеки има<br />
по три, че даже по четири деца - като вас, Декстърови. Сега - четири, като<br />
пораснат - шестнайсет, когато техните деца станат възрастни - шейсет и<br />
четири! Няма да минат и триста години, и ще бъдем трилиони, Орви! Една<br />
гъмжаща маса от безсмъртни ще покрие земното кълбо на няколко слоя и...<br />
- Млък! - изрева дядо Орви. - Недей пред детето!<br />
- Крайно време е да го знае - на свой ред изкрещя Апшър. -<br />
Предупреждавах те, Оруил Декстър: или ще ти дойде акъла в главата, или ще<br />
предприема решителни мерки. Край на приказките, започвам да действам.<br />
- Ти си гадно... - подхвана дядо Орви, но после се сети, че съм в<br />
стаята, и се обърна към мен: - Излез, Джордж. Качи се в стаята си и чакай,<br />
докато не ти разреша да слезеш.<br />
После пак се обърна към господин Апшър:<br />
- А ти, дърт идиот, знай, че аз също съм готов за тази среща с теб и<br />
ако работата стигне до...<br />
Излязох, без да чуя края. Никак не исках да оставям дядо сам в такъв<br />
напрегнат момент, но татко ме е научил, че заповедите не се обсъждат. Още<br />
дълго от кухнята се носеха страхотни крясъци, после утихна.<br />
Минаха два часа. Отдолу не се чуваше нищо. Притеснен, аз тихичко се<br />
спуснах и надникнах през отворената врата на кухнята. Дядо Ори стоеше до<br />
масата, забил поглед в една точка. Господин Апшър не се виждаше никакъв.<br />
- Влизай, Джордж. Точно възстановявах дишането си - уморено рече дядо.<br />
- А къде е господин Апшър?<br />
- Беше при самозащита. Пък и в края на краищата от него нямаше никаква<br />
полза - бързо отвърна дядо.<br />
- Какво му се случи?<br />
- Знаеш ли, Джордж, понякога ми се струва, че кръвта на старците тече<br />
прекалено бавно. Искам да си почина. Остави ме сам.<br />
Вече споменах, че винаги слушам по-възрастните. Чух шум в шахтата за<br />
отпадъци и надникнах в нея.<br />
- Странно, бях затворил крана - казах.<br />
- Не обръщай внимание на дреболии, Джордж - нервно рече дядо. - По-<br />
добре кажи дали не сте сменяли канализацията, докато ме нямаше.<br />
- Не. Същият стар пресъхнал кладенец и резервоарът за дезинфекция.<br />
- Лошо... Добре де, не е чак толкова важно.<br />
Вниманието ми беше привлечено от току-що измития под.<br />
- Дядо - казах с укор, - не трябва да се занимаваш с чистене. Справям<br />
се сам и без слуги.<br />
- Хайде, стига! - скастри ме дядо. - Виж сега, Джордж, има много неща<br />
за обясняване, макар че едва ли сега е най-подходящото време. Баща ти<br />
сигурно по-добре би се справил с тази задача, защото те познава по-добре.<br />
Пък аз, честно да си призная, дори не знам откъде да започна. Ти забелязал<br />
ли си, Джордж, че ние, Декстърови, не сме като другите?<br />
- Ами... Ние сме по-заможни.<br />
- Тц, не е в това работата. Помниш ли, че като дете те премаза камион?<br />
Не ти ли се струва, че се оправи прекалено бързо?<br />
- Ами, не - отвърнах, припомняйки си този случай. - Тате рече, че ние,<br />
Декстърови, поначало се оправяме бързо. - Надникнах под масата. - Тук има<br />
някаква стара дреха! Не е ли костюмът на господин Апшър?<br />
- Той ти го остави - уморено вдигна рамене дядо Орви. - Слушай, трябва<br />
да тръгвам, затова не ме питай повече за нищо друго, и без това закъснявам.<br />
Ако дойде чичо ти Уейн, благодари му от мое име, че ме предупреди за<br />
идването на Апшър. Ако случайно видя баща ти, ще му предам много поздрави<br />
от теб.<br />
Всичко това се случи през зимата. Оттогава едно обстоятелство не ми<br />
дава мира и чакам дядо да се върне, че да ми обясни.<br />
Така и не можах да приема тази раздразнителност на Люсил и в средата<br />
на февруари се ожених за Елис. Жалко, в този момент нито един от моите<br />
роднини не беше в града, но това не бе чак толкова важно - вече съм<br />
пълнолетен.<br />
Дяволски ми провървя с брака. Нещо повече - най-после разбрах какво<br />
представляваме ние, Декстърови, и какво дядо и господин Апшър не можаха да<br />
ми обяснят разумно.<br />
Елис е много хубавичка и великолепна домакиня, затова отсъствието на<br />
слуги не ме вълнува повече. Освен това грижите за домакинството не й<br />
позволяват да отсъства по-дълго от дома ни. Е, наистина, с идването на<br />
пролетта ще бъде все по-трудно да удържам Елис на безопасно разстояние от<br />
третата тераса, където са прословутият кладенец и резервоарът. Защото ако<br />
иде там, ще чуе едни странни звуци.<br />
Не зная какво се предприема в подобни ситуации. Може би все пак трябва<br />
да махна камъка от капака на резервоара и да пусна заточения там на<br />
свобода.<br />
Но се страхувам, че той окончателно се е смахнал.Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-33165545187733236492014-01-23T14:08:00.000+02:002014-01-23T14:08:46.918+02:00Ден тридесетАз няма винаги да те разбирам. И не очаквай от мен да заставам винаги
зад казаното от теб. Нито да се подчинявам. Нито смятам да правя винаги
това, което ти смяташ за правилно. Не мисли, че всеки път, когато ме
видиш ще бъда красив и усмихнат. Понякога мога да бъда ужасен.
Нетърпим. Дразнещ. Ще има дни, в които няма да проявявам разбиране.
Дни, в които няма да искам да чувам гласа ти. Ще има дори такива дни, в
които ще си мислиш, че изпитвам всичко друго към теб, но не <span class="text_exposed_show">и
обич. Предимно омраза и нетърпимост. Ще правя глупости, много глупости.
След което ще съжалявам за тях. Но не мисли, че бих признал грешката
си. Просто няма да я повторя повече. Ще бъда сърдит на целия свят. Дори
разгневен. И ще обвинявам теб за това. Ти ще обвиняваш мен за
поведението ми. А начинът, по който се държа ще оценяваш като нетърпим.
Ще искаш да ме оставиш. Ще кажеш, че това няма смисъл. Че не си
заслужава да търпиш прищявките, исканията и претенциите ми. Това, което
изпитваш към мен няма да бъде достатъчно, за да съумееш да се пребориш с
нрава ми. Тези дни може да бъдат малко на брой, но ще бъдат ужасни. И
за да преодолееш тези дни и злобата, която започваш да изпитваш към мен,
искам да мислиш за ОНЕЗИ дни. Дните, в които ще те карам да се
усмихваш. Дните, в които ще те карам да ме обичаш. Дните, в които ще
търсиш мен. Само мен. Единствено мен. Онези дни, в които ще се влюбваш
все повече в мен. И ще те карам да забравяш за ужасните черти на
характера ми. Както и за грешките ми. Аз няма да очаквам от теб да ме
разбираш. Нито да ми се подчиняваш. Няма да искам да живееш с мен и да
бъдеш непрестанно до мен. Няма да искам да казваш и правиш правилните
неща. Няма да очаквам от теб да ме караш непрекъснато да се смея или да
се радвам на живота. От теб ще искам да ме обичаш. Само да ме обичаш</span>Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-32913522976788941232014-01-18T19:02:00.001+02:002014-01-18T19:02:45.270+02:00Ден двадесет и девет<div style="text-align: justify;">
Обитател на столичния район Люлин откри случайно уникална супер-ефективна отрова срещу хлебарки.
Ето как станало откритието, обитателят вечерял сурови кренвирши, но
след като изял един му се повдигнало и го оставил недояден на масата. На
сутринта, какво било учудването му когато видял около кренвирша огромно
струпване на хлебарки. Тъкмо да стовари чехъла си върху тях, когато
нещо му се сторило нередно, изведнъж той осъзнал, че хлебарките не се
движели, Те били напълно и безвъзвратно МЪРТВИ. Невярващ на очите си,
обитателят побутнал купчината с хлебарки за да се увери, че това не е
видение. След като преминал първоначалния шок, обитателят нарязал на
парчета останалите кренвирши и ги разхвърлил из апартамента. На другият
ден резултатът бил същия – купчини мъртви хлебарки. Обитателят споделил
откритието си с обитателите на квартала и кренвиршите бързо се изчерпали
от магазина. Жителите на квартала, са решили да изпратят благодарствено
писмо до производителят на кренвиршите, с което да го насърчат да
премине в производството на отрови за вредители, където явно ще
реализира по-големи печалби и няма да остане нито една жива хлебарка.</div>
<div style="text-align: justify;">
В отговор производителят на въпросните кренвирши излезе с открито писмо към цялата общественост:</div>
<div style="text-align: justify;">
“ НЕуважаеми дами и господа (почти)
граждани! Ако желаете да морите хлебарките си и търсите евтини начини
как да го сторите, просто влезте на сайта <a href="http://iztrebitel.com/" target="_blank" title="изтребител на вредители">http://iztrebitel.com</a>
и там ще откриете множество статии и предложения по въпроса (при това
безплатно). Направете го, защото е под нашето достойнство да се
занимаваме с подобен „дребен дивеч“. Ние морим доста по-големи животни!
Животни на два крака, които отказват да четат етикетите на хранителните
продукти.</div>
<div style="text-align: justify;">
Колкото до смяната на бизнес нишата,
ние вече напълно сме окупирали производството на отрови, но с тях храним
вас, НЕуважаеми (почти) граждани! Но вие трябва да сте ни благодарни,
защото с нашите храни ще ви подложим на жесток изкуствен отбор. Тези от
вас, които оцелеят ще бъдат по-устойчиви от всички хлебарки и ще могат
да преживеят дори ядрен холокост.</div>
С НЕуважение и от името на всички производители на храни…Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-66330455213791744292014-01-17T04:26:00.000+02:002014-01-17T04:26:03.108+02:00Ден двадесет и осем<span class="zagl-red">Жената в моето легло</span> <br />
<br />
В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една
Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за
аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му
метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с
канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан.... Тя се премести
при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна
да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши
работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости
на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като
обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с
много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които
слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота,
се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в
леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях
пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни
винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани... В една
такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих
погледа й по тила си и чух гласът й – по-уверен от всякога: - Обичаш ли
ме? Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме
чувствата си. Преди да я срещна, не отдавах никакво значение на
жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи
път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо
самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие
мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам,
да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш
нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които
преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята
обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки... и нейните
клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я
видях... Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо,
което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота... а
Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал. - Обичаш
ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор, да я
любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че
трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето
съществуване – заедно... което да подсили магията и да стопи страховете и
на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото
знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча...
Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от
леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми,
пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си,
изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на
ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали
нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия
въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само за да ми обясни света и
някой ден ще си тръгне... ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо
вратата след себе си... с усмивка, която ми прощава всичко и ми
пожелава щастие... Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й
отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха.
Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди
сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е
спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я.
Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на
пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че
Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на
нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но
тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо
не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на
липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при
мен: - Посвири ми. Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и
мелодията, която се разля, казваше всичко... но понякога са нужни и думи
– само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на
ум, разказвах й за себе си, за сънищата, за делничните мисли, за
нейните тежки клепачи и нежни ръце, за дните, в които съм копнял да я
видя, за прекрасните ни нощи заедно, за страховете си... - Обичам те... –
така завърших песента. - Нека си дадем обет за мълчание. Нека
проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато
утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим... нека не забравяме
нищо и никога... Така заживяхме в музика и мълчание.... Един ден Тя
затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят....
каза, че ще се върне... чакам я...<br />
<br />
<strong>Александрина Венелинова Вълчева (aleks) <a href="http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=1433" target="_blank">взето от тук</a></strong> Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-24215610515786647282014-01-17T01:53:00.003+02:002014-01-17T01:53:29.824+02:00Ден двадесет и седем<h5 class="uiStreamMessage userContentWrapper" data-ft="{"type":1,"tn":"K"}">
<span class="messageBody" data-ft="{"type":3,"tn":"K"}"><span class="userContent">67 момента от първото шофиране на жена ми:<br /> <br /> 01. Като начало, надявам се, че вече се нагласи<br /> и гримира достатъчно, че иначе никъде не можем да отидем.<br /> 02. Не, не... по-добре си остави новите италиански обувки с 13 сантиметров ток вкъщи.<br /> 03. Добре де, ще си мълча, но все пак си вземи и едни за преобуване.<br /> 04. Супер, сега отключи вратата и влез в колата.<br /> 05. От страната на шофьора.<br /> 06. Вратата до волана.<br /> 07. Виждаш ли това кръглото ? Това е волана.<br /> 08. Преобуй се.<br /> 09. Първо, не можеш да си обуеш платформите.<br /> Второ - иди вземи от вкъщи нещо по приемливо.<br /> 10. Не, и тези не стават.<br /> 11. Не ми изброявай всичките си обувки. Просто си вземи маратонките.<br /> 12. Повтори точки от 4 до 8.<br /> 13. Добре, сега постави ключа в дупката под волана и го завърти.<br /> 14. Нормално е да се върне малко назад, не чу ли запалването.<br /> 15. Остави обратно пожарогасителя, запалване не е това, което си мислиш.<br /> 16. Сега престани да натискаш газта - това не е съединителя.<br /> 17. Имаш автоматик, тук няма трети педал, просто премести ръчката в положение D.<br /> 18. Не сядай отзад, автоматик не означава, че ще се кара сама. Седни зад волана, моля те.<br /> 19. Махни ръчната спирачка.<br /> 20. Ръчката между двете седалки.<br /> 21. Не, това не е "мръснишки лост", това е ръчната спирачка.<br /> 22. Натисни копчето и свали ръчката надолу.<br /> 23. Престани да се мръщиш, това всеки ден го правят<br /> милиони шофьори по света, включителни и мъже.<br /> 24. Лекичко натисни газта.<br /> 25. Разбира се, че няма да тръгне - свали "бастуна" против крадци.<br /> 26. И от волана също.<br /> 27. Включи левия мигач.<br /> 28. На волана има лостче - натисни го надолу.<br /> 29. Не, колата ти не е толкова готина, че мигачите да са на предното стъкло.<br /> Изключи чистачките и натисни надолу другото лостче.<br /> 30. Добре, тръгнахме.<br /> 31. Според мен не беше съвсем нужно да отнасяш бронята на този трабант.<br /> 32. Наистина, красиво дръвче.<br /> 33. Беше.<br /> 34. Така, движим се - това е плюс.<br /> 35. Какво си мисли за теб симпатичния младеж зад волана на съседната кола<br /> и защо така загадъчно те гледа, въобще няма значение.<br /> 36. Престани да му намигаш.<br /> 37. Не е грубиян, предупреждавах те.<br /> 38. А ти какво искаш от човек, който за малко не влезе под ЗиЛ-а заради теб?<br /> 39. Карай внимателно, не зяпай витрините.<br /> 40. Добре, ако искаш да влезеш в магазина - паркирай.<br /> 41. Включи десен мигач.<br /> 42. Изключи чистачките и натисни нагоре другото лостче.<br /> 43. Мини вдясно.<br /> 44. СЯДАЙ ОБРАТНО ЗАД ВОЛАНА !!!!<br /> 45. Уффффф.<br /> 46. Погледни в огледалото за обратно виждане и постепенно намали скоростта,<br /> като минеш в дясната лента.<br /> 47. Е, този моторист вече нищо не може да го спаси.<br /> 48. И велосипедиста също.<br /> 49. Живи са - имат каски.<br /> 50. Внимателно паркирай до тротоара.<br /> 51. Не, това не е "подскачащ клоун", а това е пешеходец, на който си прегазила крака.<br /> 52. Спокойно - първо, не ти е нацапал гумите, и второ, той повече никъде няма да ходи,<br /> камо ли по тротоара.<br /> 53. Излез отново на пътя и паркирай нормално.<br /> 54. Не, този пешеходец сам си беше виновен.<br /> 55. Удивително, как може дребничка девойка като теб да носи толкова чанти и торби от магазина.<br /> 56. Продължаваме нататък, пусни левия мигач, погледни в огледалото и напред.<br /> 57. В огледалото, мила, се гледа не дали не ти се е разтекъл грима и дали<br /> червилото ти си е на място, а дали няма да попречиш на някой, като излизаш на пътя.<br /> 58. Не, не е ветропоказател, това е катаджия.<br /> 59. С палката ти маха на теб - паркирай.<br /> 60. Не, не е глухоням, просто премести колата от крака му.<br /> 61. И от другия.<br /> 62. И задната гума.<br /> 63. Да, той и преди си куцаше. Просто излез от колата.<br /> 64. Не, не си изпусна палката, просто вратата трябва да се отваря по-нежно.<br /> 65. Я по-добре ти стой тук, а аз ще поговоря с него.<br /> 66. Повярвай ми, СЪВСЕМ НЯМА ДА ТИ Е ИНТЕРЕСНО КАКВО КАЗА ТОЙ!<br /> 67. Права си, по-добре аз да карам по-нататък...</span></span></h5>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-77415521542152643082014-01-13T15:47:00.002+02:002014-01-13T15:47:49.637+02:00Ден двадесет и шестиДа ви се похваля!<br /> <br /> Много съм добър в леглото! На хъркане…<br /> <br /> И на танци страшно ме бива. Да отказвам…<span class="text_exposed_show"><br /> <br /> Въпреки че, реално погледнато, имам огромен принос за световната балетна сцена. Щото навреме се отказах. Да опитвам…<br /> <br /> Талантлив съм също и като певец. Особено под душа…<br /> <br /> (Поне нямаме вече хлебарки в банята…)<br /> <br /> Но силата ми е предимно в писането. И понеже не си знам силата – в повечето случаи си е насилие…<br /> <br /> И други дарби имам. На първо място е пословичната ми скромност, разбира се!<br /> <br />
А за фигурата ми какво да ви кажа. Три пъти ме канят за модел в
Художествената академия! Но всеки път работата с позирането се проваля
по една и съща причина – финансовата криза. Нямали толкова бои…<br /> <br /> Но поне имам благ характер. Според очевидци – с една идея по-благ от лимонтозу…<br /> <br /> И сърцето ми е меко. Особено в областта около пъпа… (Слава Богу – не и по-надолу!)<br /> <br /> Но пък имам желязна воля! Ако ме домързи за нещо – не можеш да ме накараш да го свърша за нищо на света!<br /> <br />
Освен това съм и храбър. Мога да изпия цяла бира на гладно! (Тъй като
бирата е доказано хранителна – останалите пет вече не ги пия на гладно).<br /> <br />
За малко да пропусна, че съм и умен! Отказах се от висшето си
образование, преди то да се откаже от мене. А нали винаги по-умният
отстъпва…<br /> <br /> На всичкото отгоре съм и справедлив. Всеки е прав – когато е съгласен с мене.<br /> <br />
Че съм и чаровен няма смисъл да ви убеждавам. Всяка втора жена ме гледа
с влажен поглед. Особено по Коледа… (Една веднъж дори ме накара да си
сложа лимонче в устата. И се заоблизва…)<br /> <br /> То друго май не остана, а… сетих се! Несравним любовник съм!<br /> <br />
Любя страстно… еклери, домашен тиквеник и реване. (За мен шведска
тройка е да ме поканят на шведска маса – три пъти за една вечер).<br /> <br /> Но стига съм се хвалил!</span>Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-81066812223590242882013-09-17T10:31:00.000+03:002013-09-29T03:49:39.957+03:00Ден двадесет и пети<div style="text-align: center;">
Инструменталистът</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
</div>
<div style="text-align: center;">
Текила</div>
<div style="text-align: left;">
Думите са остри обекти. На определени хора, които ги употребяват,<br />
не бива да вярваме. Ако разглеждате критично думите, ако ги изследвате внимателно, ще откриете, че те са противоречиви и непредсказуеми.<br />
Цялата литература – изговорените, изпятите или написаните думи – е двусмислена и следователно безсмислена. Думите са извън контрола на всеки, който се опитва да ги използва.<br />
Да се върнем към направеното по-горе изявление – че на определени хора, които употребяват думи, не бива да вярваме – и да го коригираме да гласи: „На никой, който ги употребява, не бива да вярваме.“ Дорина мен. Особено на мен. Моите думи, подобно на всеки друг, са невалидни. Тези думи са невалидни.<br />
Но музиката е истина. В музиката няма двусмисленост. Тоест, в музиката без думи.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Щастливият орган</div>
<div style="text-align: left;">
Песните от моето детство, които си спомням, са без думи. Те са песни на истината. Запомнете следното: Музика = Истина. Това е уравнението.</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Ходене насън</div>
<div style="text-align: left;">
Не съм спал години наред. Когато си лягам – никога преди зазоряване – оставам буден, вслушвайки се в музиката на града.Градът притежава звук и ритъм. Градът е музика.<br />
Но думите са бръщолевене, което обърква музиката. Те трябва да бъдат махнати. Музиката трябва да бъде чиста. Истината трябва да бъде чиста.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Върви, не тичай</div>
<div style="text-align: left;">
Аз съм инструментът на чистотата и истината. Солист съм. Свиря сам.<br />
Моят инструмент е ножът.<br />
Живея в града. Следователно работя в града. Сам.<br />
Не бях заловен, защото съм предпазлив. Работя върху тях един по един. Нощем. Сам.<br />
Аз им отнемам думите. Една по една. С моя инструмент, с моя нож.<br />
От всеки, когото срещна в града. От всеки, който е сам.<br />
Аз отрязвам езиците им.</div>
<div style="text-align: center;">
Гангстер</div>
<div style="text-align: left;">
Колко езици? Безсмислен въпрос, защото е съставен от думи. Ще отговоря с еднакво безсмислени думи: дузини, стотици, хиляди. Кой ги<br />
брои? Числата не са думи.<br />
Аз отрязвам езиците и ги съхранявам до леглото си. В буркани.<br />
Езиците бяха бойни трофеи. Аз съм боец на страната на истината.<br />
Бурканите бяха иззети, когато ме отведоха.</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Съобщителен канал</div>
<div style="text-align: left;">
<br />
Лежа в леглото, вслушвайки се в музиката на града. Купища буркани с езици са пръснати из стаята ми.<br />
Сега е тихо, с изключение на музиката.<br />
Докато езиците не започнат да пеят.</div>
<div style="text-align: center;">
Унищожаване</div>
<div style="text-align: left;">
<br />
Не мога да ги накарам да спрат.<br />
Умолявам ги, подлъгвам ги, увещавам ги. Ядосах се. Заплаших ги, че ще ги смажа, ако не престанат да ме изтезават с техните думи. Да изтезават мен.<br />
И после установих, благодарение на вътрешно просветление, как бих могъл да ги спра. Знаех как.<br />
Намерих дебело парче тел. Взех ножа. Заострих края на телта.<br />
Краят на телта.</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Потягане</div>
<div style="text-align: left;">
<br />
Моята любима песен без думи<br />
Все пак в нея имаше думи. Спомням си ги.<br />
Потягане на тъпаните.<br />
Тъпани. Инструмент. Ушни тъпанчета.</div>
<div style="text-align: left;">
Протягане</div>
<div style="text-align: left;">
Пъхнах заострения край на телта в ушите си. Едно по едно.<br />
На тъпаните.<br />
Думите изчезнаха.<br />
Но не без болка. И някой ме чу да викам.<br />
И ме доведе тук.<br />
Направих както вече ме помолихте: записах мислите си. Усмихнах<br />
се на въпроса, който написахте – вие го написахте, защото знаете, че не мога да чувам какво говорите. Особено като фразата: Обяснете със собствени думи защо направихте това. Моите мисли, моите думи.<br />
Мислите са думи. Следователно не означават нищо. Ето защо аз мога да напиша това, което ме помолихте, защото е безсмислено. След това няма да имам повече мисли. Нито повече думи. От този момент нататък съществува само музиката, която свири в главата ми. Музиката.<br />
Завинаги.<br />
Не е ли прекрасно?</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-62470749683316923992013-09-17T09:04:00.003+03:002013-09-17T09:04:26.200+03:00Ден двадесет и четвъти<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<br />
– Най-тъжното време от годината е, когато трябва да почистваш тавана – каза мис Елизабет Симънс. – Не обичам октомври. Не обичам дърветата да остават голи. И небето винаги изглежда така, сякаш слънцето се е обезцветило.<br />Стоеше неуверено в подножието на стълбата към тавана, побелялата й глава се въртеше, бледосивите й очи шареха насам-натам.<br />– Но искаш или не искаш, октомври дойде. Така че махни листа от календара!<br />– Мога ли да си запазя септември? – Малката й племенница Джулиет, с мека кестенява коса, държеше откъснатия лист.<br />– Че за какво ти е притрябвал? – каза мис Елизабет Симънс.<br />– Всъщност септември не е свършил. Никога няма да свърши. – Малкото момиченце вдигна листа. – Зная какво се е случило през всеки един ден от него.<br />– Беше свършил още преди да започне. – Мис Елизабет Симънс сви устни и сивият й поглед стана сдържан. – Не си спомням нищо от него.<br />– В понеделник карах кънки в Чесмън Парк, във вторник ядох шоколадова торта у Патриша Ан, в сряда получих осемдесет и девет точки по правопис в училище. – Джулиет напъха листа в джоба на блузата си.<br />– Това беше тази седмица. Миналата седмица хванах един рак в реката, люлях се на асмата, убодох се на един пирон и паднах от оградата. Така стигам до миналия петък.<br />– Е, хубаво е, че някой прави нещо – каза Елизабет Симънс.<br />– Ще запомня и днешния ден – продължи Джулиет. – Защото днес листата на дъба започнаха да пожълтяват и да почервеняват.<br />– Върви да си играеш – каза старата жена. – Трябва да оправя тавана.<br />Докато се качи в мухлясалото помещение, се задъха.<br />– Смятах да го направя още през пролетта – промърмори тя. – А ето, че наближава зимата и не ми се иска да я изкарам цялата в мисли за вехториите тук.<br />Напрегна очи в полумрака, видя огромните кафяви сандъци, паяжините, старите вестници. Миришеше на стари греди.<br />Отвори мръсния прозорец, който гледаше към ябълките далеч под нея. Нахлу миризмата на есен, студена и рязка.<br />– Пази се! – извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. – По-добре, отколкото да ги смъквам долу – задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците – разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.<br />– Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?<br />Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.<br />– Глупостите на Джулиет – изсумтя тя. – Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.<br />Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше: „Това беше невероятен ден!“ или „Чудно красив залез!“<br />Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното: „Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус“. Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше<br />втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.<br />8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?<br />28 август 1892 – синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!<br />Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.<br />След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:<br />– Джулиет!<br />– О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!<br />– Джулиет, искам да ми направиш една услуга.<br />– Каква?<br />– Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.<br />– Защо? – примигна Джулиет.<br />– Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа – каза старата жена. – След години това само ще те разстрои.<br />– Кога след години? И как? Боже мой! – извика Джулиет. – Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.<br />Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.<br />– Добре. – И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. – Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.<br />– О, благодаря бабо, благодаря! – Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. – Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!<br />Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.<br />– Разбира се, детето ми – каза тя накрая. – Разбира се.<br />
<br />
<br />Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-79914660769714325372013-09-13T09:23:00.000+03:002013-09-13T09:50:55.926+03:00Ден двадесет и трети<div style="text-align: center;">
Дракони</div>
Добър ден. Казвам се Морлок и съм зелен дракон. Любимата ми храна се състои предимно от благородни девици и от смели рицари, но когато не се намират под ръка хора мога да ям и елени, мечки, овци, коне, крави и други животни, които са достатъчно големи за да си струва да се спусна от висините заради тях. Още от малък са ме учили, че мога да убивам и изяждам всички рицари, които срещам под път и над път. Е, аз това и правя... Или може би правех доскоро. Инцидента, в който участвах промени отношението ми към света в който живея. В този ден летях доста ниско, тъй като бях гладен и ако случайно се натъкнех на голямо животно при малката височина, която имах щях да се спусна върху него и да го изям преди да е успяло да реагира, камо ли да избяга. Та, както си летях в ниското изведнъж се натъкнах на двама човеци, които при това бяха рицар и благородна девица. За миг реших, че първо ще изям рицаря и ще оставя девицата за десерт. Откъснах главата на рицаря, а после убих конете им, за да не избягат заедно с девицата. Очертаваше се голямо пиршество – все пак това бяха рицар, девица и два коня за един обяд. Както си ядях рицаря обаче забелязах, че девицата плаче неудържимо. Щом хората също плачат, значи те са всъщност дракони като нас, а не обикновени животни. Оказа се, че хората могат да изпитват чувства. Бях поразен. И тогава, гледайки плачещата девица си помислих: „Дали и хората не са разумни същества като драконите?“ Трябва да си призная, че след като си го помислих, плешката на рицаря заседна в гърлото ми. Повече нищо не можех да ям и отлетях, оставяйки плачещата девица, изкормените коне и недояденият рицар. През нощта не можех да заспя, защото имах киселини, но не само, защото бях изял бронята му, но и защото се притеснявах, че в търбуха ми лежат десетки разумни същества. На сутринта попитах дядо, дали и хората не са разумни, защото видях девица да плаче. Дядо със смях отвърна, че всички животни плачат и не трябва да се притеснявам, когато ги ям. Аз все още се колебаех, и го попитах:<br />
– Но дядо, защо трябва да ядем хората или въобще другите животни?<br />
– Виж какво, внучето ми, независимо дали ти харесва или не, ти си част от едно явление, което е неразривно свързано с живота – това е кръговрата на веществата в природата. Така както ние ядем хората, така и хората ядат кравите, които пък от своя страна ядат тревата, която пък<br />
от своя страна се наторява от телата на старите дракони. Така, че тревата е създадена от Бог, за да служи, като храна на кравите, кравите пък от своя страна са създадени, за да служат за храна на хората, а хората от Дракони своя страна са създадени, за да служат за храна на драконите. Това е биологичната им функция. Не им предписвай разум който не притежават.<br />
– Добре, дядо – отговорих, но все още в сърцето си таях надеждата, че дядо може би се заблуждава.<br />
Затова през нощта реших да отида в един човечник, но за всеки случай през нощта, за да не ги изплаша. Отивах на изследователска мисия. За тези, които не са кой знае колко запознати с хората, един нормален човечник представлява оградено пространство, защитено от каменни стени, но винаги съпровождано с високи кули, като в рамките на това тясно пространство имаше доста повече хора от биологичния максимум.<br />
Предполагаше се, че човечниците играеха ролята на развъдници, като от друга страна хората събираха храна там, а същевременно защитаваха едни човеци от други. В човечника се срещат трите вида хора, които познаваме – смелите рицари, благородните девици и обикновените селяни. При тях има установена йерархия при която селяните са на най-ниско ниво, като преди тях са благородните девици, а на върха на йерархията стоят смелите рицари. Смелите рицари и благородните девици се само възпроизвеждат, като рицарите се съвокупляват само с благородни девици за разлика от селяните, които се съвокупляват само помежду си.<br />
Смелите рицари служат, за да воюват с хора от други човечници (за територия и ресурси разбира се) или да пазят обикновените селяни от чуждите на съответния човечник хора или от диви зверове.<br />
Благородните девици служеха за да възстановяват загубите на смелите рицари и да възстановяват бройката, както и за да се увеличават те самите. Избирането на благородна дама от страна на един рицар става посредством сложен ритуал, внимателно наблюдаван от нашите учени. В него два рицаря се изправят в пълната си бойна украса и се бият за съответната<br />
самка. Естествено по-силният я печели, като по този начин се съблюдава естествения подбор и се раждат генетично най-здравите индивиди. За разлика от тях селяните служат само за набавянето на храна. Отглеждат разни растителни култури, както и различни животински видове. По този начин, а и чрез ограбването на други човечници съответният човечник успява да просъществува. Йерархията в тези човечници е желязна и координацията с която селяните внасят храната (без нито веднъж да се блъснат) е явен признак на разум. Освен това хората бяха впрегнали на своя страна силата на други животни, което според мен беше сигурно<br />
наличие на разум. От друга страна човечниците са направени от камък, което означава, че е необходимо наличието на разум, за тази цел. Стоях близо до човечника и наблюдавах цяла нощ какво ще правят.<br />
Изследването се затрудняваше от факта, че хората са дневни животни и през нощта се срещат много рядко в свободно състояние, защото освен от нас се страхуват от други зверове – при това и от значително по-малки от тях, като вълците например, както и от непознати човеци. Така, че очаквах никой от тях да не напусне човечника, който ако не от драконите поне му осигуряваше защита от другите зверове. Очакването ми, обаче не се сбъдна и в един момент на нощта един рицар на кон напусна човечника. Конят бягаше в лек тръс. Бях спокоен, че вятърът духа в по сока от тях към мен, така че нямаше опасност човекът да ме подуши и да избяга. Винаги съм се учудвал на факта, че животните, които не са надарени с разум имат толкова добре развити сетива. Дядо ми казва, че така ги е надарила природата, за да имат шанс да избягат от по-бързите и по-силни хищници и да оцелее биологичният им вид. Не очаквах да<br />
ме усети и защото предполагах, че е разумен, което означава, че сетивата му не са така добре развити. Изчаках човека да се приближи и му връхлетях. Конят зацвили ужасено, когато вече бях на пет метра далечина и пет метра височина от него, носейки рицаря в ноктите си. Естествено, че не го бях убил, тъй като се надявах, че ще установя контакт с него. През цялото време на полета той издаваше крясъци. Не ми трябваше много акъл за да се досетя, че се страхува. Занесох го в любимата ми пещера, която предварително бях изчистил от всичко драконовско, защото това можеше да го депресира и да не ми даде шанс да комуникирам с<br />
него. Бях му донесъл и няколко скали с надеждата, че като ги види ще започне да строи човечник. Занесох го в дъното на пещерата и го оставих там. Отдалечих се бързо за да му дам шанс да се успокои. Това явно имаше ефект, защото крясъците му утихнаха и той започна да се оглежда за изход. След като не намери такъв, той видя камъните и започна да ги хвърля по мен. Естествено този човек беше твърде слаб, за да хвърля силно и твърде уплашен, за да хвърля точно. Въпреки това бях разочарован, защото се надявах, че ще видя нагледно как се строи човечник.<br />
Когато видя, че вече не може да се защитава дори и с камъни човекът се вмъкна във възможно най-тъмната дупка и започна да скимти. Знаех, че е твърде афектиран за контакт, но въпреки това му казах:<br />
– Здравей, човеко. Казвам се Морлок и смятам, че и двамата с теб сме разумни същества, така че искам да установим контакт. Ако успеем – ще помогнем значително за развитието на вашия вид по отношение на науката, а вярвам, че вие ще ни научите на нещо по отношение на<br />
етиката. – Казах това, защото дори и да се съмнявах в наличието на разум в хората, аз бях убеден, че дори и да са разумни, те със сигурност ще са назад в развитието си от нас във всяко едно отношение. Треперех.<br />
Откога исках да кажа тази реч. За моя изненада човекът започна да издава нечленоразделни крясъци и се хвърли към мен в пристъп на безумие с едно от своите железа. Избих желязото, защото още не исках да го убивам и все още разчитах на успех. Тогава изненадващо за мен той започна да ме удря с горните си крайници. Бях виждал това да правят само благородните девици – при това, когато бяха взимани от смелите рицари. Предположих, че това е ритуал на хората с който показват на другия, че са по-слаби и искат да ги умилостивят. Засмях се на досетливостта си. Хванах човекът отново и леко го положих в края на пещерата.<br />
През цялата нощ се опитвах да установя поне един признак на разум в него, но каквото и да му говорех, той само скимтеше свит на кълбо.<br />
Сутринта го оставих в пещерата, като я затворих с една огромна канара, за да не избяга. Бързо убих животно за ядене и му го оставих в пещерата. Пак я затворих с канарата и отлетях към дядо. Исках да го поразпитам за моите наблюдения. Поздравих го и му казах, че съм направил<br />
свое собствено разследване и искам да му задам няколко въпроса. Започнахме разговор, като аз го обсипвах с въпроси, а той ми отговаряше:<br />
– Дядо, признавам, че винаги ме е учудвало – как може един биологичен вид, като хората вместо да се стреми да оцелее, както му казват инстинктите да се опитва да се унищожи. Мисля, че може би това е признак на разум.<br />
– Глупачето ми, именно това доказва, че хората не са разумни. Едно разумно същество никога не би убивало за удоволствие, както правят хората с представителите от собственият си вид, тъй като насилието не е характеристика на разума. Едно разумно същество винаги е ужасено<br />
от мисълта за насилие, защото проблемите могат да се решат значително по-безболезнено с помощта на разума. Само с помощта на диалога, взаимопомощта и разбирателството могат да се разберат две разумни същества, а не със своите зъби и нокти. Насилието не само не<br />
решава проблемите – то ги задълбочава, защото насилието ражда насилие. Дори и за най-тъпото разумно същество този принцип е ясен като бял ден и не се изисква кой знае колко развит мозък, за да го разбере. Щом хората не са го разбрали, значи те просто не са разумни. Естествено ние можем в даден момент от нашето развитие да имаме възможността да им присадим разум, но Бог ги е създал за да ни хранят и разумът не е в тяхната природа. Освен това разумът означава вечно търсене и неспокоен дух, а не безметежен живот без цели и ако им дадем разум, те няма да бъдат щастливи, че ще им се налага да поемат отговорности. Така че, Морлок, не се притеснявай толкова за хората.<br />
– Но дядо, все пак те са единствените, които се избиват. Това не е ли уникално?<br />
– Не, Морлок. И мравките също се избиват. Смяташ ли, че и те са разумни?<br />
– Добре, но все пак хората строят човечниците от камък. След като използват строителен материал. Не е ли това признак на интелигентност?<br />
– Мравките правят своите мравуняци от разнороден строителен материал – или от сламки или от камъчета.<br />
– Да, но камъните са им споени със замазка!<br />
– Лястовиците правят гнездата си от кал, която е универсална замазка.<br />
Признавам, че бях леко разочарован, но продължих с надежда:<br />
– Дядо, но те имат строга йерархичност и добра координация между обслужващите звена в човечника?<br />
– Отново мравките, внучето ми, имат значително по-добра координация от тях и значително по-голяма йерархия.<br />
– Но те отглеждат животни. Има ли други същества, които да правят подобно нещо?<br />
– Пак мравките, чедо, хващат живи гъсеници и ги отглеждат за да имат готова храна за зимата, както и специфични гъбички, които използват като земеделска култура.<br />
– Добре, но не сме ли се опитвали да установим контакт? – подех отчаян.<br />
– Да, чедо. Преди 5 века изследователя Мосул – един от най-великите изследователи на хората – се опита да установи контакт, но беше посрещнат с техните пръчки и железа. Раните му бяха само повърхностни, но раната в душата му за това, че таеше толкова надежди по отношение на хората беше жестока. Той не успя да преживее това поражение за науката и след като подаде оставка, напусна Центъра за Изследване на Природата и отлетя в далечни земи. Предполагам, че е решил да остане насаме със себе си и да направи съответните изводи за хората. Както и<br />
да е, оттогава никой не го видя. Но това трябва да те доведе до извода, че те не могат да бъдат разумни, поради факта, че агресията не е присъща за едно разумно същество, а само за животно.<br />
– Но, дядо, ние също ги убиваме. Не е ли това проява на агресия?<br />
– Не, малкия. Ние ги убиваме, защото те са естествената ни храна, а ние трябва да се храним, за да живеем. Това е най-естественото нещо в природата. Докато те – за разлика от нас – убиват за удоволствие и после не използват за нищо убитите тела. Явно при тях инстинктът за<br />
убийство е много по-силен от инстинкта на глада.<br />
Бях отчаян, но не се предадох.<br />
– Дядо, а ще ми направиш ли услуга?<br />
– Какво искаш мъничето ми?<br />
– Хванах един човек. Не го хванах за забавление. Просто исках да докажа, че е разумно същество. Но не успях. Моля те, въпреки това, което казваш – опитай се да го накараш да проговори или просто по някакъв начин да проверим, дали не е разумен.<br />
– Добре, Морлок, – усмихна се дядо – ще се опитам да дам най-доброто от себе си. Води ме при него.<br />
И двамата полетяхме. Аз водех. Стигнахме до пещерата. Разместих камъка. Но веднага се вцепених. Човекът лежеше по гръб. Беше забил желязото си в своето тяло. Съвсем бях забравил за това желязо. Защо не го изхвърлих. Плачеше ми се. Дядо видя това и ме успокои:<br />
– Не тъжи, чедо. Ти не си виновен. Просто не си знаел, че може да направи това.<br />
– Но дядо, не е ли това признак на разум? Кое животно би се самоубило?<br />
– Китът, чедо. И скорпионът. Но ти знаеш толкова малко за света. Едва на 120 години си, имаш още много да учиш. Трябва да разбереш, синко, че не може животно, което живее средно 30 години и се самоизбива където се срещне, да създаде цивилизация. В него просто не може<br />
да поникнат семената на разума, защото за разум е необходимо наличието на натрупана мъдрост, която не може да бъде постигната за толкова кратък живот от хората.<br />
Тогава напълно разбрах, че съм грешал. Беше ми много тежко в първите два месеца, но поне апетита ми за хора се възвърна. Една вечер докато си летях обаче с мен се случи нещо невероятно. Видях крава. Реших, че това ще бъде вечерята ми и я свалих на земята за да не мърда,<br />
когато я убивам. И в този момент тя ме изгледа ужасено и жално измуча. И тогава си помислих: „О, Боже, ако кравите изпитват чувства, значи и те са дракони като нас.“ И в следващият момент ми проблесна: „Ами ако са разумни?“<br />
– Достатъчно, момчето ми. – Прекъсна ме старият червен дракон, който е психоаналитика ми. – Ти не си луд. Нормално е да виждаш навсякъде разумни същества. Самотата е една от основните характеристики на разума. Ти просто подсъзнателно, като всички нас, желаеш да контактуваш свободно с някой не-дракон. Всички искаме това, защото самотата ни на тази планета е най-жестокото нещо с което е могла да ни накаже природата. Затова мнозина от нас започват да живеят в измислени светове или започват да пишат научно-фантастични романи. И докато сме самотни, ние вечно ще търсим, но самотата – това е бремето на разума и ние трябва да я носим на гърбовете си, докато не постигнем успех в необятните простори на космоса. Самотата – това е цената на познанието, а познанието винаги поражда и желанието, то да бъде споделено с някого, за да бъде по-сладко.<br />
– Но докторе, вие вярвате ли, че някъде във вселената има други разумни същества?<br />
– Със сигурност има, малкия. Просто не сме ги открили.Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-27833852966907227942013-08-29T01:43:00.000+03:002013-08-29T01:44:16.696+03:00Ден двадесет и втори<div style="text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: center;">
Малка беседа за САМАДИ</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div class="post-content">
<h4>
Неподвижна, Течаща Вода</h4>
<a href="http://gorskovreme.files.wordpress.com/2012/01/img_4088.jpg"><img alt="" class="alignleft size-large wp-image-318" height="768" src="http://gorskovreme.files.wordpress.com/2012/01/img_4088.jpg?w=1024&h=768" title="IMG_4088" width="1024" /></a><br />
Моля ви, внимавайте. Не позволявайте на ума си да се отнася по други
неща. Създайте си чувството, че точно сега седите в планина или някъде в
гора, съвсем сами. Какво имате, седейки тук и сега? Имате тяло и ум,
това е, само тези две неща. Всичко, което се съдържа в тази рамка, дето
седи тук, се нарича „тяло”. „Умът” е онова, което е наясно и мисли в
същия този момент. Тези две неща се наричат също „нама” и „рупа”. „Нама”
се отнася за това, което няма „рупа”, или форма. Всички мисли и
чувства, или четирите ментални канди на чувството, възприятието, волята и
съзнанието, са нама, всички те са безформени. Когато окото види форма,
тази форма се нарича рупа, докато осъзнатостта се нарича нама. Двете
заедно се наричат нама и рупа, или просто тяло и ум. Разберете, че това,
което седи тук в настоящия момент са само тялото и умът. Но ние бъркаме
тези две неща. Ако искате покой, трябва да знаете истината за тях. Умът
в сегашното си състояние още е необучен; той е зацапан и нечист. Все
още не е чистият ум. Трябва да обучим този ум чрез практиката на
медитацията. Някои хора мислят, че медитацията означава да седнете по
специален начин, но в действителност стоежът, седежът, ходенето и
излягането са все средства за медитационна практика. Вие можете да
практикувате във всеки един момент. Буквално самади означава „твърдо
установения ум”. За да развиете самади, не е нужно да бутилирате ума си.
Някои хора се опитват да намерят покой, като седят тихичко, без нищо да
ги безпокои, но това е като да си умрял. Практиката на самади е за
развиване на мъдрост и разбиране. Самади е устойчивият ум,
съсредоточеният ум. В коя точка е фиксиран? Фиксиран е в точката на
баланса. Тя е неговата точка. Но хората практикуват медитация, като се
опитват да смълчат ума си. Те казват: „Опитвам се да седя в медитация,
но умът не иска да се кротне и за минута. В един миг отлита на едно
място, в следващия отлита някъде другаде… Как мога да го накарам да
спре?” Не е нужно да го карате да спира, не в това е смисълът. Където
има движение, там се надига разбирането. Хората се оплакват: „Умът ми
бяга и аз го придърпвам обратно, после пак отлепя нанякъде и аз пак го
връщам…” Седят си така и се дърпат напред-назад. Мислят си, че умовете
им препускат навсякъде, но само така им се струва. Например, вижте тази
зала тук… „О, толкова е голяма!” казвате… Всъщност изобщо не е голяма.
Дали изглежда голяма или не зависи от вашето възприятие. В
действителност залата е точно по размера си, нито голяма, нито малка, но
хората непрекъснато се втурват след чувствата си. Медитиране за
намиране на покой… Трябва да разберете какво е покоят. Ако не го
разберете, няма да го намерите. Например, представете си, че днес сте
взели за манастира много скъпа химикалка. Представете си, че на идване
сте я сложили в предния си джоб, но по-късно сте я извадили и преместили
другаде, в задния джоб, да кажем. И когато бъркате в предния си джоб…
Няма я! Стряскате се. Стряскате се заради неразбирането си, не виждате
истината по въпроса. Резултатът е страдание. Дали ще стоите, вървите,
идвате или отивате, не можете да спрете тревогата по изгубената
химикалка. Погрешното ви разбиране ви кара да страдате. Грешното
разбиране води до страдание… „Колко жалко! Купих тази химикалка преди
няколко дни, а вече се изгуби!” Но после си спомняте. „О, да, разбира
се! Когато отидох да се измия, преместих химикалката в задния джоб.” Щом
си припомните това, вече се чувствате по-добре, дори без да сте видели
химикалката. Виждате ли? Вече сте щастливи, можете да спрете да се
тревожите за химикалката. Вече сте сигурни за нея. Както вървите,
посягате към задния си джоб и тя е там. Умът ви през цялото време ви е
мамел. Тревогата идва от невежеството ви. Сега, виждайте химикалката,
вие сте преодолели всяко съмнение, тревожността е успокоена. Такъв покой
идва от виждането на причината за проблема – самудая, причината за
страданието. Щом си спомните, че химикалката е в задния ви джоб, има
нирода, спиране на страданието. Трябва да съзерцавате, за да намерите
покой. Това, което хората обикновено наричат покой е просто успокояване
на ума, не успокояване на отклоненията. Отклоненията са просто временно
подтиснати, също като трева, затисната с камък. След 3-4 дни махате
камъка и не след дълго тревата пак тръгва. Тя не е била умряла, само е
била подтисната. Същото е като седите в медитация: умът е успокоен, но
не и отклоненията, замърсяванията. Съответно самади не е сигурна работа.
За да намерите истински покой, трябва да развиете мъдрост. Самади е
един вид покой, като камъкът, затиснал тревата… след няколко дни махате
камъка и тревата наново пониква. Това е само временен покой. Покоят от
мъдростта е като да сложите камъка и вече да не го вдигате, да го
оставите там. Тревата няма как да поникне наново. Това е истинският
покой, успокояването на отклоненията, сигурният покой, който е резултат
от мъдростта. Ние говорим за мъдростта (паня) и самади като за отделни
неща, но в същността си те са едно и също. Мъдростта е динамичната
функция на самади; самади е пасивният аспект на мъдростта. Те се надигат
от едно и също място, но поемат в различни посоки, различни функции,
като това манго тук. Малкото зелено манго расте ли расте, докато не
узрее. То е все същото манго – по-голямото и зрялото манго са все едно и
също манго, но условията му са се променили. В Дамма практиката едното
условие се нарича самади, а по-късното условие се нарича паня, но в
действителност сила, самади и паня са едно и също, също като мангото.
При всеки случай, в нашата практика, независимо кой аспект разглеждате,
винаги трябва да започвате от ума. Знаете ли какво е този ум? Какъв е
умът? Какво е? Къде е?… Никой не знае. Знаем само, че искаме да дойдем
тук или да идем там, искаме това и искаме онова, чувстваме се добре или
се чувстваме зле… но умът сам по себе си е невъзможно да се опознае.
Какво е умът? Умът няма форма. Това, което получава впечатления, добри
или лоши, ние наричаме „ум”. Той е като собственикът на къща.
Собственикът си седи вкъщи, докато гостите идват да го видят. Той е
този, който посреща гостите. Кой посреща/възприема сетивните
впечатления? Какво е това, което възприема? Кой пуска сетивните
впечатления? Ето това нещо наричаме „ум”. Но хората не могат да го
видят, мислите ги въртят в кръг… „Какво е умът? Какво е мозъкът?”… Не
обърквайте нещата така. Какво е това, което възприема впечатленията?
Едни впечатления ги харесва, други не… Кой е това? Има ли някой, който
харесва и не харесва? Разбира се, че има, но вие не можете да го видите.
Него наричаме „ум”. В нашата практика не е необходимо да говорим за
самата (концентрация) или випасана (прозрение), наричайте я практиката
на Дамма, това е достатъчно. И изпълнявайте тази практика от собствения
си ум. Какво е умът? Умът е това, което възприема или осъзнава сетивните
впечатления. При някои сетивни впечатления има реакция на харесване,
при други – реакция на нехаресване. Този получател на впечатления ни
води към щастието и страданието, към редното и нередното. Но няма
никаква форма. Допускаме, че е аз, но всъщност е само намадамма. Доброто
има ли форма? А злото? Щастието и страданието имат ли форма? Не можете
да ги намерите. Дали са кръгли или квадратни, къси или дълги? Можете ли
да ги видите? Тези неща са намадамма, не могат да се сравняват с
материални неща, те са безформени… но ние знаем, че те съществуват.
Затова е казано практиката да се започва с успокояване на ума. Приберете
осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не
искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И
те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво
ще базираме практиката си? Ако няма дълго, няма и късо, ако няма редно,
няма и нередно. В наши дни хората се изучават, търсят доброто и злото.
Но за това, което е отвъд доброто и злото, нищичко не знаят. Знаят само
за редно и нередно. „Вземам само това, което е редно. Не искам да знам
за нередното. За какво ми е?”Ако се стремите да вземате само редното, в
скоро време то ще стане нередно. Редното води до нередно. Хората все
търсят между редно и нередно, между добро и зло, не се опитват да
намерят това, което е нито редно, нито нередно. Учат за доброто и злото,
търсят добродетелното, но не знаят нищо за това, което е отвъд доброто и
злото. Учат за дългото и късото, но за това, което е нито дълго, нито
късо, нищо не знаят. Този нож има острие, ръб и дръжка. Можете ли да
вдигнете само острието? Можете ли да вдигнете само ръба на острието или
само дръжката? Дръжката, ръба и острието са все части на един и същи
нож: когато вдигнете ножа, вдигате и трите части заедно. По същия начин
ако вземете това, което е добро, злото трябва да го последва. Хората
търсят доброто и се опитват да захвърлят злото, но не изучават това,
което е нито добро, нито зло. Ако не го изучавате, не може да има
завършеност. Ако вдигнете доброто, злото го следва. Ако вдигнете
щастието, страданието следва. Практиката на прилепяне към доброто и
отхвърляне на злото е дамма за деца, тя е като играчка. Разбира се, и
така може, можете да вземете само толкова, но ако се хванете за доброто,
злото ще последва. Краят на този път е объркан, не е толкова добър.
Вземете прост пример. Имате деца – да предположим, че вие искате само да
ги обичате и никога да не изпитвате омраза. Това е мисленето на човек,
който не познава човешката природа. Ако се хванете за любовта, омразата
ще последва. По същия начин хората решава да изучават Дамма, да развиват
мъдрост, изследвайки доброто и злото възможно най-отблизо. Вече
опознали доброто и злото, те какво правят? Опитват се да се вкопчат за
доброто и злото идва. Те не са изучавали това, което е отвъд доброто и
злото. Него трябва да изучавате. „Ще бъда такъв.”, „Ще бъда онакъв”… но
те никога не казват „Няма да бъда нищо, защото всъщност няма никакъв
„аз”. Това те не го изследват. Искат само доброто. Ако постигнат добина,
се губят в нея. Ако нещата станат твърде добри, после ще започнат да
стават лоши и така хората се озововат в едно люшкане между двете
напред-назад. За да успокоим ума и да доловим този, които приема
сетивните впечатления, трябва да наблюдаваме. Следвайте „този, който
знае”. Тренирайте ума, докато стане чист. Колко чист трябва да го
направите? Ако е действително чист, умът трябва да е над добро и зло,
над самата чистота дори. Той е завършен. Тогава и практиката е
завършена. Това, което хората наричат седене в медитация е само временен
покой. Но дори в този вид покой има преживявания. Ако се надигне
преживяване, трябва да има някой, който да знае за него, който да го
разгледа, да го обследва и изучи. Ако умът е просто празен, това не е
толкова полезно. Можете да видите хора, които са много сдържани и да си
мислите, че са в покой, но истинският покой не е просто мирния ум. Не е
покоят, който казва: „Нека съм щастлив и никога да не изпитам
страдание.” С този вид покой накрая дори постигането на щастие става
неудовлетворително. Резултатът е страдание. Само когато можете да
поставите ума си отвъд щастието и страданието, тогава ще намерите
истинския покой. Той е истинският мир. Това е тема, които повечето хора
никога не изследват, те изобщо не я виждат. Правилният начин на обучение
на ума е да го направите ясен, да развиете мъдрост. Не мислете, че
обучаването на ума е с тихо седене. То е камъкът, който покрива тревата.
Хората се опияняват от него. Мислят, че самади е седене. Това е само
една от думите за самади. Но в действителност, ако умът има самади,
тогава вървенето е самади, седенето е самади… самади е в седежа, във
вървежа, в стоежа и в заставането на колене. Всичко е практика. Някои
хора се оплакват: „Не мога да медитирам, твърде неспокоен съм. Щом
седна, започвам да си мисля за това и онова… Не мога да го направя. Имам
твърде много лоша камма. Първо трябва да изчерпя лошата си камма и
после да се върна и да се опитам да медитирам.” Просто опитайте.
Опитайте се да изчерпите лошата си камма… Така си мислят хората. А защо
си мислят така? Тези така наречени пречки са нещата, които трябва да
изследваме. Щом седнем, умът се втурва нанякъде. Ние го следваме и се
опитваме да го върнем и го наблюдаваме още веднъж… После той пак бяга.
Ето това трябва да изучавате. Повечето хора отказват да научат уроците
си от природата… като непослушния ученик, който отказва да си пише
домашните. Те не искат да видят как умът се променя. Как ще развиете
мъдрост? Ние трябва да живеем с подобна промяна. Когато знаем, че умът
си е просто такъв, непрестанно променящ се… когато знаем, че това е
неговата природа, ще го разберем. Трябва да знаем кога умът мисли добро
или зло, да знаем кога се променя… Трябва да знаем тези неща. Ако
разберем този пункт, тогава дори да мислим, пак ще сме в покой.
Представете си например, че вкъщи гледате маймунка. Маймуните не стоят
дълго време мирни, те обичат да подскачат и да сграбчват разни неща.
Такива са маймуните. Идвате в манастира и виждате маймуна и тук. Тя също
не стои мирна, по същия начин подскача. Но това не ви тревожи, нали?
Защо не ви тревожи? Защото и преди сте отглеждали маймуна и знаете какво
животно е. Ако познавате само една маймуна, независимо в колко
провинции идете, независимо колко маймуни видите, те няма да ви
разтревожат, нали? Това е човек, който разбира маймуните. Ако разбираме
маймуните, няма да станем маймуна. Ако не разбирате маймуните, вие,
самите, можете да станете такива. Разбирате ли? Като я видите да се
пресяга за това или онова, вие крещите: „Ей!” Ядосвате се… „Тази
проклета маймуна!” Това е човек, който не познава маймуните. Този, който
познава маймуните, знае, че маймуната вкъщи и маймуната в манастира са
еднакви. Защо да се ядосвате? Когато видите, че маймуните са си просто
такива, можете да сте в покой. Покоят е това. Трябва да познаваме
усещанията. Някои усещания са приятни, някои – неприятни, но това не е
важно. Това си е тяхна работа. Също като маймуните. Всички маймуни са
еднакви. Разбираме усещанията като понякога приемливи, друг път – не, но
това е тяхната природа. Трябва да ги разберем и да знаем как да ги
пуснем. Усещанията са несигурни. Те са преходни, несъвършени и
безсъщностни. Всичко, което възприемаме, е такова. Когато очите, ушите,
носът, езикът, тялото и умът получават усещания, ние ги разпознаваме,
също както познаваме маймуната. И тогава можем да сме в покой. Когато
усещанията се надигнат, опознайте ги. Защо хуквате след тях? Усещанията
са несигурни. В един момент са едни, в следващия – други. Те съществуват
в зависимост от промяната. И всички ние съществуваме в зависимост от
промяната. Дъхът излиза и после трябва да влезе. Трябва да я има тази
промяна. Опитайте се само да вдишвате, можете ли? Или се опитайте само
да издишате, без да поемате глътка въздух… Можете ли? Ако нямаше такава
промяна, колко дълго щяхте да живеете? Трябва да има и вдишане, и
издишане. Усещанията са същите. И трябва да ги има. Ако нямаше усещания,
нямаше да можете да развиете мъдрост. Ако няма грешно, не може да има
правилно. Първо трябва да сте прави, за да можете да видите какво е
погрешно и първо трябва да разберете погрешното, за да бъдете прави.
Така стоят нещата. За действително усърдния ученик, колкото повече
усещания, толкова по-добре. Но много медитатори се затварят от
усещанията, не искат да се занимават с тях. Те са като непослушният
ученик, който не иска да ходи на училище и не иска да слуша учителя.
Тези усещания ни учат. Когато познаваме усещанията, практикуваме Дамма.
Покоят в усещанията е също като разбирането на маймуната. Когато
разберете какви са маймуните, вече не се притеснявате от тях.
Практикуването на Дамма е такова. Не че Даммата е някъде много далече,
тя е ей тук. Даммата не са ангелите във висините или нещо такова. Тя
касае нас и това, което правим сега. Наблюдавайте се. Понякога има
щастие, понякога – страдание, понякога утеха, понякога болка, понякога
любов, понякога омраза… Това е Дамма. Виждате ли я? Трябва да познавате
тази Дамма, трябва да разчитате преживяванията си. Трябва да познавате
усещанията, преди да ги пуснете. Когато видите, че усещанията са
непостоянни, няма да се тревожите от тях. Щом се надигне усещане, просто
си кажете: „Хммм… това не е сигурно.” Когато настроението ви се
променя… „Хммм, не е сигурно.” Можете да сте в покой с тези неща, както
когато виждате маймуната и не се безпокоите от нея. Ако знаете истината
за усещанията, това е познаване на Даммата. Пускате усещанията да си
отидат, виждайки, че всички те са неизменно несигурни. Това, което тук
наричаме несигурност, е Будата. Будата е Даммата. Даммата е
характеристиката на несигурността. Който вижда несигурността на нещата,
вижда неизменната реалност за тях. Такава е Даммата. И тя е Будата. Ако
видите Даммата, виждате Будата, виждайки Будата, виждате Даммата. Ако
познавате аничам – несигурността, ще пуснете всички неща и няма да се
вкопчвате за тях. Вие казвате: „Не ми чупи чашата!” Можете ли да
предотвратите нещо чупливо да не се счупи? Ако не се счупи сега, ще се
счупи по-късно. Ако не я счупите вие, друг ще я счупи. Ако друг не я
счупи, някое от пилетата ще го стори! Будата казва да приемем това. Той
проникнал в истината за тези неща, виждайки, че тази чаша вече е
счупена. Когато и да използвате тази чаша, трябва да я разглеждате като
вече счупена. Разбирате ли това? Разбирането на Будата било такова. Той
видял счупената чаша в несчупената. Когато й дойде времето, тя ще се
счупи. Развийте такъв тип разбиране. Използвайте чашата, грижете се за
нея, докато един ден ви се изплъзне от ръката… „Тряс!”… Няма проблем.
Защо няма проблем? Защото сте видели счупването й преди да се счупи! Но
обикновено хората казват: „Аз толкова обичам тази чаша, нека никога не
се чупи!” По-късно кучето я чупи… „Ще убия проклетото куче!” Мразите
кучето, че ви е счупило чашата. Ако едно от децата ви я счупи, ще
мразите и него. Защо е това? Защото сами сте се заприщили. Водата не
може да тече. Направили сте бент без преливник. Единственото, което му
остава на бента, е да се пръсне, нали? Като правите бент, трябва да
направите и преливник. Когато водата се надигне твърде много, да може
спокойно да се изтече. Когато е стигнала до ръба, отваряте преливника
си. Трябва да имате такъв обезопасителен клапан. Нетрайността е такъв
обезопасителен клапан за Благородните. Ако имате този „обезопасителен
клапан”, ще бъдете в покой. Стоейки, вървейки, седейки, лежейки,
непрестанно практикувайте, използвайте сати, за да наблюдавате и
защитавате ума. Това са самади и мъдростта. Те са едно и също нещо, но
имат различни аспекти. Ако ясно видим несигурността, ще видим това,
което е сигурно. Сигурността е, че нещата неизбежно трябва да бъдат
такива, не могат да бъдат други. Разбирате ли? Знаейки само толкова,
вече знаете Будата и можете да му направите поклон. Докато не изхвърляте
Будата, няма да страдате. Щом изхвърлите Будата, ще изпитате страдание.
Щом изхвърлите разсъжденията за преходността, несъвършенството и
безсъщността, ще имате страдание. Ако можете да практикувате само
толкова, ви е достатъчно; няма да се надига страдание, или ако се
надигне, лесно ще го успокоите, и това ще е причина да не се надига
страдание в бъдеще. Това е краят на нашата практика, в точката, в която
не се надига страдание. И защо не се надига страдание? Защото сме
разбрали причината за страданието, самудая. Например, ако чашата
предстоеше да се счупи, нормално щяхте да изпитате страдание. Ние знаем,
че тази чаша ще е причина за страдание, затова махаме причината. Всички
дамми възникват заради причина. Те трябва и да спрат заради причина.
Ако има страдание заради тази чаша тук, трябва да пуснем тази причина да
си иде. Ако предварително разгледаме чашата като вече счупена, дори
когато не е, причината се преустановява. Когато няма причина,
страданието вече не може да съществува. Това е преустановяването. Не е
нужно да отивате отвъд тази точка. Направете само толкова. Съзерцавайте
това в ума си. Вие всички трябва да имате Петте предписания като основа
за поведение. Не е нужно да изучавате Типитака, като за начало се
съсредоточете върху Петте предписания. Първоначално ще правите грешки.
Когато го осъзнаете, спрете, върнете се и отново си ги установете. Може
пак да се отклоните и пак да направите грешка. Когато го осъзнаете, се
установете отново. С такова практикуване вашата сати ще се подобри и ще
стане по-последователна също като капките вода, които падат от чайник.
Ако съвсем лекичко наклоним чайника, капките ще падат бавно…. пляк!…
пляк!… пляк!… Ако надигнем чайника малко повече, капките стават
по-бързи… пляк-пляк-пляк!… Ако още повече надигнем чайника, плякането
спира и водата потича в постоянен поток. Къде отиват пляканията? Никъде
не отиват, променят се в постоянен поток. Така трябва да говорим за
Даммата, като използваме подобия, защото Даммата няма форма. Квадратна
ли е, кръгла ли е? Не можете да кажете. Единственият начин да говорим за
нея е чрез такива уподобявания. Не мислете, че Даммата е далече от вас.
Тя лежи до вас, навсякъде е. Вижте се… В един миг сте щастливи, в
следващия сте тъжни, в по-следващия сте ядосани… Всичко това е Дамма.
Вижте я и разберете. Каквото причинява страдание, трябва да го
излекувате. Ако страданието още го има, пак разгледайте, още не виждате
ясно. Ако виждахте ясно, нямаше да страдате, защото причината нямаше да я
има. Ако страданието още го има, ако още трябва да търпите, още не сте
тръгнали по вярната пътека. Където заседнете и когато страданието е
твърде много, там бъркате! Когато сте много щастливи и сте в облаците…
пак бъркате! Ако практикувате така, винаги ще имате сати. Във всички
пози. Със сати, припомняне, и сампаджаня, самоосъзнатост, ще
разпознавате правилно и погрешно, щастието и страданието. Като знаете
тези неща, ще знаете как да се справите с тях. Аз така преподавам
медитация. Когато е време да седнете в медитация, седнете. В това няма
лошо. И така трябва да практикувате. Но медитацията не е само седене.
Трябва да позволите на ума си пълноценно да изпита нещата, позволете им
да потекат и разгледайте природата им. Как да ги разглеждате? Вижте ги
като преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко е несигурно. „Това е
толкова красиво. Трябва да го имам.” Това не е сигурно. „Това изобщо не
ми харесва…” В този миг си кажете: „Не е сигурно!” Вярно ли е това?
Напълно, няма грешка. Но само опитайте да вземете нещата на сериозно…
„Това със сигурност ще го имам.”… Вече сте кривнали от пътеката. Не го
правете. Независимо колко харесвате нещо, трябва да го разглеждате като
несигурно. Някои храни изглеждат толкова вкусни, но пак трябва да
разсъждавате, че това не е сигурно. Може да изглежда сигурно, тъй
вкусно, но вие пак трябва да си казвате: „Не е сигурно!” Ако искате да
проверите дали е сигурно или не, опитайте се да ядете любимата си храна
всеки ден. Всеки ден, подчертавам. Накрая ще се заоплаквате: „Вече не ми
е толкова вкусно.” Накрая ще си мислите: „Всъщност предпочитам онази
храна.” Но и това не е сигурно! Трябва да позволите на нещата да текат
също като влизащия и излизащия въздух. Трябва да има и вдишване, и
издишване, дишането зависи от промяната. По същия начин всичко зависи от
промяната. Тези неща са си при нас, никъде другаде. Ако вече не се
съмняваме дали да седим, стоим, вървим или коленичим, ще сме в покой.
Самади не е само седене. Някои хора седят, докато изпаднат в ступор. Все
едно са мъртви, не могат да различат север от юг. Не стигайте до такава
крайност. Ако сте сънливи, вървете, сменете позата. Развивайте мъдрост.
Ако сте много уморени, починете си. Щом се събудите, продължете
практиката, не се оставяйте да се отнесете в ступор. Така трябва да
практикувате. Имайте разум, мъдрост, внимание. Започнете практиката за
своя собствен ум и тяло, вижте ги като нетрайни. Всичко друго е същото.
Имайте го на ум, когато мислите, че храната е толкова вкусна… Казвайте
„Това не е сигурно!” В началото е тип запъване. Но обикновено то запъва
вас всеки път, нали? Ако нищо не харесвате, ще страдате. Това е
запъването. „Ако тя ме харесва, и аз ще я харесвам.” Пак запъване.
Никога нямате първи ход. Трябва да подходите така. Когато и да ви се
хареса нещо, си кажете: „Това не е сигурно.” Трябва малко да тръгнете
срещу себе си, за да видите Даммата. Практикувайте във всички пози.
Седешком, стоешком, вървешком, лежешком… Гняв можете да изпитате във
всяка поза, нали? Можете да сте ядосани докато вървите, докато седите,
докато лежите. Можете да изпитате желание във всяка поза. Така и
практиката ни трябва да се разпростре във всички пози: стоеж, вървеж,
седеж и в легнало положение. Трябва да е постоянна. Не я правете само
заради показността, наистина медитирайте. Докато седите в медитация,
може да се надигне някакъв инцидент. Още преди да се е уталожил, друг
препуска. Винаги, когато се появяват такива неща, си казвайте: „Не е
сигурно. Не е сигурно.” Запънете го, преди то да е запънало вас. Ето
един важен момент. Ако знаете, че всички неща са нетрайни, цялото ви
мислене постепенно ще се отпусне. Когато разглеждате несигурността на
всичко, което преминава, ще видите, че всички неща изминават един път.
Когато се надигне нещо, трябва само да кажете: „О, още едно!” Виждали ли
сте някога течаща вода? А виждали ли сте неподвижна вода? Ако умът ви е
спокоен, ще бъде също като неподвижна, течаща вода. Виждали ли сте
някога неподвижна, течаща вода? Ето на! Виждали сте само течаща или само
неподвижна вода, нали? Но никога не сте виждали хем неподвижна, хем
течаща. Ето там, там, където мисленето ви не може да ви отведе, макар да
е спокойно, можете да развиете мъдрост. Умът ви ще е като течаща вода,
но ще е стаен. Почти неподвижен, но все пак течащ. Аз го наричам
„Неподвижна, течаща вода”. В нея се надига мъдрост.<br />
Беседа на Аджан Ча в Уат Там Саенг Фет, по време на Дъждовете, 1981 г.<br />
<br />
<br /></div>
<br />
<header class="post-meta"></header><br />
<h4>
</h4>
<h4>
За опасностите от самади</h4>
<br />
Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не
може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който
няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза
и да доведе до прозрение.<br />
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана),
самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям
покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат
привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да
съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След
дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в
самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в
покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и
да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия
медитация.<br />
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е
достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност.
(Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с
„вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не
„излиза” сред външните сетивни впечатления.)<br />
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е
трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и
въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът
не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме
съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел
да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има
безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в
покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено
мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На
аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от
ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.<br />
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има,
когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи
два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало.
Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож,
който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой,
защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е
достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво
самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма
осъзнатост за правилно и погрешно.<br />
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има
осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което
възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите
добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да
присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.<br />
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади?
Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по
всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише
мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме
ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с
пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги
следва.<br />
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза
сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги
и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна
практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички
положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума,
който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време.
Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин.
Това се нарича „прозрение”, познание за истината.<br />
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб.
Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за
покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме
изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не
е покой и покоят не е щастие.<br />
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с
щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и
нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е
щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма
прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската
цел на всяка будитска практика.<br />
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn ChahTichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-2573839457759711062013-07-04T17:02:00.000+03:002013-07-04T17:27:35.021+03:00Ден двадесет и първи<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп. Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е<br />
студено!…<br />
– Татко! Добре ли си? – разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек…<br />
– Няма нищо, миличка. Иди… иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.<br />
Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната й красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите… Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите…<br />
– Добре, Дени. Ела пак при мен.<br />
Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи. От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека й пръст, бях сляп като къртица. Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството й вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим – дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите й забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т.н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка й. Просто вървяхме и мълчахме, а малката й ръчичка доверчиво стискаше моята…<br />
Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии „Рейнголд“ и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде<br />
сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата – нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс-любовниците си – отрепки и рокери – го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.<br />
Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина… дрън-дрън, и така нататък, и така нататък… Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота<br />
си. Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка й, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда „Ангелите на Ада“ се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като dejа-vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени. Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това – вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния<br />
домашен ад. И успяхме.<br />
Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в „Хилс Вали Обзървър“. Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време</div>
<div style="text-align: left;">
(дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.<br />
– Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?<br />
– Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред – успокоявам я аз и я галя по главата.<br />
Иска ми се да й говоря. Да й кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да й разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря. Да й споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот… или да не се удавя в алкохол като майка й. Но вместо всичко това просто й казвам, че я обичам, и я прегръ-<br />
щам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува. </div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-22529568307314365802013-06-13T00:33:00.002+03:002013-06-13T00:34:47.018+03:00<div style="text-align: center;">
Ден Двадесети</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Полунощ мина - време му е... за обещаната приказка!</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
<div style="text-align: center;">
Платинената пантофка</div>
<br />
<br />
<br />
> 1<br />
<br />
Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Златното флагче на косите й. Разпилени звезди по копринената рокля. Лице, алено като кръв и бяло като сняг.<br />
Всичко бих приел — многоглави хидри от кондензираща се материя, червенополи медузи с очи от метализиран водород, мислещи облаци междузвездна плазма, хищни колонии от мегабактерии, сплетени на витла в мрачните леговища на времето. Но не и това. Не защото е необикновено, изумително, а тъкмо обратното, защото е изящно и възхитително като детски сън. В самотата ни ОНЕЗИ дойдоха неочаквано, преглътнахме възклицанията, Шърууд не намери време за своето класическо „Шокиран съм!“. А после — този валс. Раз-два-три… Раз-два-три… Едно мишле разхожда гъвкавите си пръсти по черно-белите правоъгълничета на клавесина.<br />
В началото беше кошмарът на деветстотин деветдесет и седем денонощия път. Отлетяхме на трети ноември преди три години, след четири месеца бяхме около Марс, от април до юни пресичахме пояса на астероидите, накрая покълна моравата пъпка на Юпитер. Няма нищо по-отвратително от населената с видения пустош на космическото пространство, от самотата в черупката на безсилието, от тишината без дъно. Сетивата чакат дразнители и запълват безмълвието с измислици, потъваш в тях, протягаш с надежда ръце, но спасението и човекът до теб са обърнати гърбом и мъртвилото е толкова плътно, че ударите ти потъват в него като в еластична ципа.<br />
Когато за първи път видях Юпитер отблизо, заприлича ми на препълнен балон, в средата — ален нар, пристегнат от тъмносини спирални артерии, с едра оранжева зеница, плътна, неподвижна, студена. Разбираш, че говоря за Червеното петно (отблизо то е доста по-различно и страшно!). Нашият „Санчо Панса“ бавно ротираше около оста си за изкуствена тежест и Окото през равни интервали изплуваше в каютата ми, надничаше през спуснатите щори, усещах по тила си парализиращото му докосване като ръка на измамник; влизаше при мен в часовете на почивка, лягаше на леглото до изтерзаното ми тяло, целуваше брадясалата ми буза и настояваше да си спомням разни неща — например погребението на мама. Или за теб. Не знам защо, но Окото много настояваше да си спомням за теб.<br />
Няколко седмици живеех под терора на Окото, затова се зарадвах, когато Шърууд оголи пожълтелите си зъби в усмивка и рече:<br />
— Шефе, утре можем да започваме. Ще активизираме Червеното петно с бързи неутрони. Ниехоф ще измерва вторичната радиация.<br />
Станахме рано. След скучните тридесет минути мускулно натоварване, без дори да закусим, отидохме в апаратната и започнахме подготовката на експеримента. Работехме с желание, сякаш всеки искаше да отмъсти на Червеното петно, запълващо и без това напрегнатите ни нощи с подозрения и страх. Шегувахме се, бъбрехме глупости, Ниехоф разказваше за своята първа любов…<br />
Да ти представа и четвъртия член на екипажа, единствения с женско име и женски навици — Миранда, корабния робот. Тя наистина е нетърпимо любопитна и бъбрива, почти суетна, помни всичко с подробности, трябва да ни следи, да се грижи за нас, да ни развлича. Дори Роланд Ниехоф понякога се шегува: „Ех, ако можеше и да се целува…“.<br />
Към обяд всичко беше готово, предстоеше последното атестиране, но Шърууд се устреми към един двадесетсантиметров шницел от соя и ние го последвахме.<br />
Точно тогава се чу пронизителният писък на алармената инсталация.<br />
Още не бяхме се опомнили от виещите звуци, когато Миранда каза на-страшното изречение, което някога съм чувал:<br />
— От червеното петно, излетя кораб към „Санчо Панса“!<br />
<br />
> 2<br />
<br />
Щастливец си ти, няма да преживееш това. И не защото безстрастният глас на Миранда ритна старата училищна догма за нашата самотност и изолация. И не защото чудото наистина пъплеше по екрана на видеоскопа, а защото още не знаехме какво носи тази мушица в корема си.<br />
Нямам време да ти описвам всичко с подробности: хаоса, объркването, атавистичния страх; треперещите космати ръце на Шърууд, когато докосваше окуляра на телескопа; нелепата надежда на трима мъже, които не искаха да повярват на очевидното. И как ще посрещнеш това предизвикателство на съдбата? Астронавтичният кодекс не предвижда чудеса, но корабът летеше към нас, въпреки своята невъзможност, въпреки всякакви азбучни наставления. Два конуса, съединени със сфера, в средата смешно стърчащ дълъг слънчев панел — заприлича ми на кокоши крак, честна дума, просто това ми хрумна внезапно.<br />
Непрекъсната издавах заповеди, за да прикрия, че нямам план:<br />
— Двете извънбордови камери да следят кораба! Необходим е пълен запис на всички излъчвания. Роланд да се заеме с маршовия двигател. Трябва да се подготвим за внезапен старт, ако демонстрират враждебност. Миранда да обработва данните от траекторията им! Шърууд да не гледа като кретен!<br />
Разбирах само едно — трябва да се работи; след хиляди денонощия безделие мозъците и ръцете ни бяха станали лениви.<br />
Роланд тайно глътна таблетка.<br />
Страх от шокиращата неизвестност<br />
— Извършиха корекция и влязоха в нашата орбита! — докладва Миранда.<br />
Очаквах ли го? Сигурно, но не го исках. Нататък не виждах път. Едва ли ще ме оправдаеш, но предпочитах да си отидат, да минат покрай нас и да отлетят, без да ни забележат — все едно накъде. По дяволите всякакви контакти!<br />
Но сега в мен звучи поредица от слънчеви тонове, залепени един след друг по законите на изяществото. Раз-два-три… Раз-два-три…<br />
— Излъчиха опознавателни знаци! Чакам заповед.<br />
После…<br />
Заповед ли? Ах, да…А ти как ще постъпиш? Не, все едно че си тук и трябва веднага да решиш. В същата минута! Ще се спасяваш ли? Или ще отвориш гостоприемно вратите пред онова, от което се страхуваш?<br />
Реших.<br />
Няма да описвам всички процедури около съединяването, манипулациите в изолационната — няма смисъл, спести ми поне това. Не искай да го преживявам отново, не мога.<br />
После шлюзът се вдигна.<br />
<br />
> 3<br />
<br />
После шлюзът се вдигна.<br />
Запази спокойствие и ми вярвай. Всичко, което ще ти разкажа, е святата истина.<br />
После шлюзът се вдигна!<br />
Ако не повярваш само на една дума от моя разказ, спри до нея, не продължавай. Ще обидиш мен, Ниехоф, Шърууд. ТЯХ ще обидиш с недоверието си.<br />
В началото избухна пламъчето на златистите й коси; пробягна като искрица, блесна с отраженията си, защото плитката й беше обсипана със звездички. После чипото й носле като пързалка; очите, измити от някакво фантастично синьо ( при нас никога не си виждал такова синьо!). Накрая бялата й копринена рокля с голяма светлорозова яка, от която се стичаха щедри водопади коприна.<br />
— Не ни ли очаквахте? — каза тя с усмивка.<br />
След нея се вмъкна мъничко човече с дебели устни и висока шапка, подскачаше смешно на червените си ботушки, като поглаждаше с ръка виолетовата си ливрея. Държеше за ръка войниче с пушка и тиранти, което крачеше, без да свива коленете си.<br />
— Добър ден, астронавти! — викна войничето с нарисувани черни мустачки. — Почетната гвардия на царство Бирлибания ви поздравява!<br />
— Приятно ми е, Палечко! — представи се малкото човече, покланяйки се ниско.<br />
След тях влязоха и другите. Всички бяха различни, облечени пъстро и красиво, като оживели фантазии, като шарени измислици. Правеха малък реверанс, усмихваха се сърдечно.<br />
— Господи, какъв е този цирк! — изкрещя Шърууд.<br />
— Защо цирк, господине. Това е контакт между братя по разум — рече Котаракът в чизми.<br />
Направих крачка напред, трябваше да започна от някъде, да поема разговора….<br />
— Аз съм командирът. Казвам се Антон. Може би първо трябва да се запознаем.<br />
И те започнаха да се представят. Онази, със златистите коси, беше Спящата красавица. Тук бяха и Пепеляшка, и Малката кибритопродавачка, и Червената шапчица, и Оловното войниче, и Елиза — нали я помниш, на която братята са диви лебеди, — и Палечко, и Малкия принц, Василиса, Буратино, Пипи Дългото чорапче — всички, всички! Дори и моята Снежанка.<br />
Стояха пред нас такива, каквито ги знаем. Каквито са идвали в сънищата ни, в онези стари цветни сънища, които принадлежат на всички. И са докосвали клепачите ни вместо „Лека нощ!“, след това вместо „Добро утро!“, оставяйки по нещо красиво до самото ни начало.<br />
Сега ми е лесно да говоря, да се хваля, но тогава…<br />
Опитах се да представя екипажа, излезе глупаво, защото бях прекалено сериозен. В този миг в цялата Слънчева система едва ли имаше същество с по-идиотска физиономия от Шърууд (сигурно, защото не можех да видя себе си.) Ниехоф стоеше встрани, безмълвен и непроницаем.<br />
<br />
— Съвсем сме различни. Вероятно ви изглеждаме странно, особено аз. — каза Буратино.<br />
— Нищо подобно! — реагира взривно Шърууд. — Глупаво сега изглеждаме ние с нашите нормални мутри. А ти, с дългия нос, наистина ли си от дърво?<br />
— Честна дума. Дървото може да пренася и натрупва вещества, значи може…<br />
— Не може! — категорично отсече Шърууд и обърна глава, за да демонстрира, че въпросът за него е решен, но секунда след това — вероятно, за да бъде по-убедителен — отново се извърна към всички и започна с тържествен глас:<br />
— Аз не вярвам! Включени сме в някакъв опасен експеримент. Това не може да бъде, просто защото е невъзможно. Все едно дали халюцинираме спонтанно, или е външна намеса. Все едно — не вярвам!<br />
<br />
Нашите гости го гледаха объркано и тревожно.<br />
— Обидно е, момчета — започна Елиза. — Виждате ни за първи път и изведнъж „Не вярваме!“.<br />
— Ама наистина е обидно — намеси се след нея и Оловното войниче. — Аз по устав трябва да имам воинска чест и… Нали така, Доналд?<br />
— Хич не ми пука какво точно трябва да имаш — вметна патето Доналд.<br />
— Ние ли не ви познаваме? — изкрещя отново Шърууд. — Всички ви знаем, до един!<br />
Тогава нещо се събудиш и властно нахлу в мен.<br />
Докосване до лицето й, бяло като сняг и алено като кръв, под елхата, от която валеше огнен дъжд в разтворените ни шепи. Шоколадени бузки, магията на пламналите конусчета, многоцветните отражения на стъкълцата, играта на фойерверките, паяжината от книжни лентички. И тя, като восъчна фигура до Дядо Мраз. Тънките гласчета на другите ме притискаха, всички искаха да отидат до нея, затова не чух думите й, видях само как избухнаха светлинките на целофанената обвивка на подаръчето, спряха за миг до панделката, после продължиха към звездите и точно тогава — докосването на лицето й. Ухаеше на вятър и борови съчки. Когато ме целуна, чух звънчетата на горската шейна, звънливия смях на джуджетата, после тя влезе със заскрежени ботушки в смутената ми душа, научи ме да се връщам насън при нея, за да ме докосва пак и пак със студеното си като снежинка носле. И никога повече не дойде; на следващия празник Дядо Мраз миришеше на вино, а Снежанка беше с черен грим под очите.<br />
Видях я едва сега, на стотици милиони километра от фоайето на старото кино с мирис на цигари и влага (там работеше татко), пред мрачния силует на Юпитер; прониза ме полузабравено ухание на вятър и борови съчки и желанието да я докосна, за да се убедя, че съществува и не видение е живяло в мен през всичките четиридесет години.<br />
— Не знаете истината — за първи път се обади Ниехоф. — Ние наистина ви познаваме, вие сте герои от нашите приказки.<br />
— А какво е това приказки? — попита Пепеляшка.<br />
Всезнаещият Шърууд се смути, а Роланд започна разсеяно да регулира камерата.<br />
— Литература за деца. — поднесе веднага услугите си Миранда.<br />
— Какво значи литература? Какво е това деца?<br />
— Литературата е светът, направен с думи. — опитах се да бъда понятен аз. — А децата…Те са много малки.<br />
— Малки като мен? — попита Палечко.<br />
— Почти. Те не познават нещата и ние им ги даваме с думи.<br />
— А аз съм малък заради намалената функция на хипофизната жлеза.<br />
— Стига! — изкрещя Роланд Ниехоф. — Аз съм плакал за теб.<br />
<br />
Палечко се смути и се обърна към Котарака с чизми:<br />
— Нали така беше? Хипофункцията на еозинфилните клетки в предния дял на хипофизата.<br />
— Ей, вие — обади се Мишлето Мики. — Станахте много сериозни!<br />
Запали кибритена клечка и я лапна. Свали черния си цилиндър и в него избухна букет от гълъби, апартната се напълни с удари на крила и бели пера, а след тях потече река от разноцветни ленти, смутени безпомощни зайчета и флагчета с нарисувани моркови.<br />
— Заприлича на зверилница! — промърмори Шърууд.<br />
— Какво пък толкова, приятно е. — отговори му Роланд през смях и хукна да гони един гълъб, всички ръкопляскаха, а Мики продължаваше да залива странната си компания със сгъваеми часовничета, чадъри, пухкави пантофки и бонбони.<br />
— Насам, насам, търсачи на веселия! Световноизвестният чародеец Мишлето Мики от мистериозните острови Балуба-ба предлага радост в пакетчета! Точно тегло и високо качество! Няма лъжа и измама, няма тайни съглашения с дяволи! Всичко е ловкост на ръката и тайна на реквизита!<br />
Над главите ни се сипеше приказен дъжд от чудесии, залата пламна от цветове и глъч, разлюля се от смях и тогава се чу тревожният сигнал на Миранда и всички млъкнахме.<br />
— Не разбирам нищо, нищичко! — каза роботът.<br />
<br />
> 4<br />
<br />
— Ей, вижте, момчета и момичета, вижте! — и Буратино започна да подскача на един крак. — Тези и тримата са еднакви, ехе-хееее…<br />
<br />
Другите започнаха да подскачат след него и да припяват: „Всички са еднакви! Всички са еднакви!“.<br />
— Как еднакви? — озъби се Шърууд.<br />
— Ами така, като по модел. А ние сме различни.<br />
— Това не е предимство. И зависи от генетичната програма.<br />
— Прав е — добави мъдро Доналд. — Ще знаете, зависи само от генетичната програма. В книгата на Умния таралеж, който стана академик, пишеше, че е възможно да има и такава цивилизация, тоест — отделните екземпляри да си приличат. Аз не вярвах, но фактите ме убеждават.<br />
— Лошо им работи матрицата — продължи Котаракът с чизми. — Като че ли е заяла на един и същ зъбец. Но предлагам да им простим, те не са виновни…<br />
— Така трябва да бъде! — опита се да опонира Роланд. — Вие като сте различни, как се продължавате?<br />
— Да се продължаваме ли? — опули се Оловното войниче, сякаш долавяйки в този глагол някаква смътна приятност.<br />
— Точно, имам предвид като умре…<br />
— Млъкни, Роланд! — креснах. — Не казвай тази дума за тях, моля те.<br />
— Странно е, че ни познавате. Ваши хора не са идвали насам, нали? — попита Алиса.<br />
— Не са.<br />
— А, веднъж един дойде — започна Пипи Дългото чорапче. — Честна дума, казваше се Хай Шан и беше от Гватемала, където всички вървят заднишком. Аз точно подпалвах Вила Вилекула, когато дойде господин Нелсон и ми каза, че Хай Шан първо си бръкнал в носа, а после помислил ушите на коня за сладкиш и ги изял.<br />
— Много лъжеш, Пипи! — сръга я Василиса.<br />
— Ама нали вече казах честна дума, защо да не лъжа?! Обаче този момент един облак ми облиза сладоледа — много нахакан облак! — и аз не можах да видя Хай Шан.<br />
— Тази не беше ли от Астрид Линдгрен? — попита Миранда.<br />
— Не, аз съм от Белгийско Конго, където всички лъжат. Започват в седем сутринта и продължават до залез слънце.<br />
— Не, ти си от Астрид Линдгрен! — тъпо настояваше Миранда.<br />
— Добре де, много важно! Ти пък си от Страната на квадратните кратуни!<br />
Така си говорехме, беше приятно, вярвай ми. С тях ставахме мънички, по-ниски от лалетата, отваряхме скърцащите врати на отдавна ненаселвани крепости, докосвахме с магически жезъл забравени спомени и те се събуждаха. Аз исках да съм близо до Снежанка. Смешно ли ти е? Астронавтът първа категория, командирът на „Санчо Панса“, побеляващият междупланетен скитник и авантюрист искаше да докосва белите къдри на роклята й. Смешно ли ти е?<br />
Във всеки от нас, колкото и уморен да е той, живее едно дете, което се промъква през тайните входове на таваните и зад прозрачните завеси на паяжините открива своето царство, затворено в няколко изкорубени куфара. Там непременно има грамофон с фуния, счупен бинокъл, книжки с плесенясали страници (шшт! — на корицата мъж и жена се целуват!), старо войнишко кепе, скъсана лява обувка, пожълтели снимки, на които не можеш да познаеш никого. И — щях да забравя — нещо, което може да служи за пушка. После излизаш на заляната от светлина улица, между паветата расте трева, стъкълца бляскат като мъниста и отгоре идва бай Александро, дето продава играчки с дървени гимнастици и вика момичетата в своето мазе, ама те още не отиват, по-късно ще разберат какво се прави там, а сега играят с теб в онзи рай между пет кюшета.<br />
— Аз те помня — сбрах смелост да започна. — Мама ме заведе в старото кино, ти седеше до Дядо Мраз, запалих бенгалски огън и заваля светъл нишковиден дъжд. Ти ми подари книгата за Моливко и един дървен камион.<br />
— Никога не съм идвала на Земята — рече Снежанка.<br />
— Ти беше, помня. В същите дрехи беше. Аз толкова дълго те гледах като унесен, че момчето отзад ме избута — и то бързаше за подаръчето. Не исках да си тръгна, даже те сънувах.<br />
Тя започна да се смее:<br />
— Имаш някаква грешка. Нашите кораби са малки и не могат да летят на огромни разстояния.<br />
Тя беше, тя! Като сега си спомням. Докосна се до лицето ми. Шоколадените бузки, пламналите конусчета, играта на фойерверките…Тя беше, как мога да я забравя.<br />
На другата година не дойде, мислех да ти се сърдя.<br />
Така й говорех — смешно ли ти е? Но ако не вярвам, ще ми бъде празно и трудно.<br />
Мишлето Мики извади от цилиндъра си мъничък клавесин и започна да разхожда гъвкавите си пръсти върху клавишите му. Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Слънчев валс по законите на изяществото. Поканих Снежанка и я докоснах. Не само я докоснах, прегърнах я и танцувах с нея, с истинската. Престани да се смее!<br />
Танцувахме двамата четиридесет години след единствената ни среща в старото кино с мирис на цигари и влага. На пода имаше хиляди скъсани билети, а аз мислех, че това са снежинки. Докоснах изящната линия на раменете й. Ухание на гора и борави съчки. Раз-два-три…<br />
Тя е била, тя!<br />
Не се сърди. Обичам майка ти, но това е друго. То не може да се обясни.<br />
И Роланд танцуваше, с Пепеляшка. Тя беше сложила глава на рамото му като влюбена. А Шърууд не можеше да събере смелост, не вярваше.<br />
Раз-два-три… Раз-два-три…<br />
<br />
> 5<br />
<br />
— Вие от коя планета сте? — попита Малкия принц. — На баобабите или на розата, на царя или на бизнесмена?<br />
— На нашата планета има от всички. — отговори Ниехоф.<br />
— А моята лисица там ли е?<br />
— Има една лисица — усмихна се Роланд. — С най-простата тайна: най-хубавото се вижда само със сърцето.<br />
— Тя е! А защо не ме вземете с вас? Аз мога да летя, познавах един чичо със самолет, който ми нарисува овца.<br />
— И аз го познавам — продължи Роланд. — Казва се Антоан дьо Сент Екзюпери.<br />
— Не помня вече, толкова хора съм срещал. — погледна ни виновно Малкия принц.<br />
— Защо го лъжеш, Ниехоф! — не издържа играта Шърууд. — Кажи му истината за нашата приказка. Да, ние всички ви познаваме от нашите приказки.<br />
— Може — отговори Котаракът с чизми. — Но ние живеем на Червеното петно, откакто съществува светът. Така пише и в книгите на Умния таралеж: „Ние сме вечни, защото сме необходими. Ние сме навсякъде и във всеки, защото сме необходими.“<br />
— Но в нашите книги ви има, обясни това! — продължаваше Шърууд с досадна упоритост.<br />
— Не знам, господине, не разбирам как може да е станало. Сигурно се проектираме някак в душите ви или с някакви излъчвания…Нищо не мога да кажа. Такава е нашата цивилизация — всички сме различни и от самото начало сме разделени.<br />
— Разделени ли? — попитах.<br />
— Разделени сме на добро и зло — продължи Котарака с чизми. — Так сме се родили — едни са добри, други са лоши. Планетата ни беше от две равни половини, в едната живеехме ние, в другата — лошите. Но те започнаха война срещу нас. Министър им е Карабас Барабас, а генерал — Деветоглавия змей. Ние нямаме оръжия и те ни побеждават лесно.<br />
— А защо не си направите? — попита Роланд.<br />
— Тогава вече няма да сме цивилизацията на доброто. Трудно е да се бориш с тях, всички са зли — и Баба Яга, и Грозната вещица, и Пъпчивия великан, и Злата магьосница. Окупирват наши територии, свиха ни съвсем. Вижте колко малко остана от Червеното петно.<br />
— И вие не се съпротивлявате? — намеси се Шърууд.<br />
— Искаме да ги направим добри.<br />
— Глупости! — скочи Шърууд. — Злото никога не става добро.<br />
— Става, господине, става — каза Василиса. — Но трябва много да вярваш.<br />
— Но докато ние си вярваме и превъзпитаваме, те ще ни унищожат! — възкликна Оловното войниче. — Дайте ми истинска пушка и…<br />
— Дошли сме при вас да преговаряме. — рече Котаракът с чизми.<br />
— Можете да започвате. — подканих ги. — Имам пълномощията на Земята.<br />
— Външнополитическият съвет на Бирлибания реши да се обърне към вас с молба за помощ — рече бавно Котарака с чизми като опитен шарже д’ афер.<br />
— Не разполагаме с оръжия.<br />
— Оставете оръжията — продължи той. — И без това няма да ги използваме. Искаме само да подкрепите цивилизацията на доброто в дипломатическите сфери.<br />
— Изглежда лесно, но не е. — каза Ниехоф. — Ние имаме началници, център, световна организация. Трябва да се допитаме до тях.<br />
— Защо, нали става дума за доброто?<br />
— Дори и тогава нашите хора трябва да кажат да или не. Ще ни отнеме едно-две денонощия. А може и повече. — Аз умишлено исках да отложа, за да преценим добре нещата. Бях объркан.<br />
— Това беше всичко. Ние се оттегляме с надежда — каза дипломатът с чизми и стана. След него станаха и другите и започнаха да се сбогуват.<br />
Преди да влезе в изолационната, Снежанка пак докосна бузата ми със студеното си като ледено късче носле и съвсем до ухото ми прошепна:<br />
— Сигурно съм била аз…<br />
И нищо повече. Отидоха си. В залата останаха само трима брадясали мъже в компанията на един досаден робот.<br />
<br />
> 6<br />
<br />
Мълчахме час или повече. Трима мъже, прекарали заедно деветстотин деветдесет и седем денонощия в ужасната прегръдка на Космоса, нямаше какво да си кажат. Само Шърууд веднъж наруши тишината с предложение да хапнем, но призна, че той самия не бил гладен, и продължи да гледа през илюминатора към Юпитер. Ниехоф въртеше превключвателите на магнетофона уж равнодушно, но съм сигурен, че търсеше точно видеозаписа на танца. Вероятно всички искахме да върнем записа в самото начало и да преживеем отново слънчевия парад, но никой не събираше смелост да го каже, страхувайки се от острия език на останалите.<br />
Дълга пауза от безсилието да върнеш времето, отчайващо разтеглени минути тишина, в които търсиш подкрепа за надеждата и вярваш, че нещо ще стане. Играеш на равнодушен, а вътре — твърд съсирек от безнадеждност. Залагаш на смътно щастливата си съдба, искаш тя да направи онова, което ти не смееш,у сама да си свърши работата, за да се отпусне непрекъснато нарастващото и отдавна формулирано желание в теб. Пренасяш се цялостно в нейната власт, започваш да вярваш в чудеса, да залагаш на тях, да се уповаваш на слепия случай. И тогава той ти се усмихва.<br />
— Я виж, шефе! — изкрещя Роланд. — Под пулта има някаква пантофка!<br />
Съвсем обикновена пантофка с платинен цвят.<br />
— Чия ли е? — попитах наивно.<br />
— Знам коя си забравя пантофките след бал. — усмихна се Шърууд и погледна многозначително към Роланд, а той, горкичкият, се изчерви.<br />
Залата отново се събуди.<br />
— И какво ще правим сега? — попитах.<br />
— Как какво! — избухна Шърууд. — Писано е: ще търсим крачето на тази пантофка.<br />
Все пак аз бях командир и трябваше да направя още един опит.<br />
— А Земята? Няма ли да се обадим на Земята?<br />
— Не бъди наивник, Антошка. Никой няма да ни повярва.<br />
Ясно.<br />
Сега всеки е в каютата си и се подготвя за старта към Юпитер. Шърууд искаше да подреди записките си по физика на междузвездната плазма, а Роланд отново да погледне колекцията си от стари пощенски марки. След петнадесет минути ще се съберем в командната зала. И тръгваме.<br />
Използвах почивката, за да подготвя този запис за теб. Ще включа автоматичния предавател и скоро ще го имаш.<br />
Още ли не вярваш? Ако е така, нямам повече какво да ти кажа.<br />
И все пак най-странното в чудесата, както е рекъл един древен мъдрец, е, че те се случват. Особено красивите чудеса.<br />
Не знам какво ни очаква на Юпитер, не мога да си го представя. Но ти гледай вечер с телескоп Червеното петно, по него най-добре ще разбереш дали сме победили.<br />
Не ти казвам сбогом.<br />
Може би ще бъде страшно. Но ние винаги трябва да тръгваме, щом Доброто ни вика.<br />
Нали, момчето ми?</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-61308096622658256092013-06-12T23:23:00.003+03:002013-06-13T00:35:15.184+03:00<div style="text-align: center;">
Ден деветнадесети</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Беше сам в мрака – никой друг. Нито глас, нито шепот, нито докосване на ръка, нито удари на друго сърце. Пълен мрак и пълна самота.<br />
Вечно заточение в тъма, мълчание и бездейност. Съдба. Уединение без<br />
присъда. Наказание без престъпление.<br />
И никаква надежда за помощ. И никакво спасение от вън. И никакво състрадание или симпатия от друга душа и в друго сърце. Няма врата, която би могъл да отвори. Няма ключалка, която би могъл да разбие.Само мрачна траурна нощ, в която не можеш да откриеш нищо.Ако протегнеш ръка вдясно, ще докоснеш нищото. Ако протегнеш ръка вляво, ще докоснеш пустотата. Ако тръгнеш сред мрака, ще си като слепец в стая без под, без таван, без стени, дори без ехото на стъпките, които ти указват пътя.<br />
Възприемаше само едно – себе си.<br />
А щом единствените достъпни средства и сили са у него, значи сам трябва да стане инструментът на своето спасение.<br />
Как?<br />
Всяка задача има решение. Това е постулат в науката, той е истински учен и трябва да приеме предизвикателствата към своите способности. Изтезаваха го със скука, самота, духовна и телесна стерилност. Не можеше да ги понася. Най-простият изход е въображението. И пристег-<br />
нат в смирителната риза, можеше да се измъкне само в света на собствените си фантазии.<br />
Но фантазиите не могат да са всичко. Те са вън от реалностите и краткотрайни. Свободата трябва да бъде постоянна, да бъде истинска.<br />
Значи трябва да превърне мечтанията си в строга реалност, толкова ярка и достоверна, че да самосъществува и да се самопродължава.<br />
Дълго седи в безпрогледния мрак и търси решението на задачата.<br />
Няма часове и няма календари, върху които да отбелязва самотата си.<br />
Нищо, освен една изтощителна работа на мозъка. И едно правило: всяка задача има решение!<br />
Решението дойде случайно и обещаваше спасение от вечната нощ.<br />
Обещаваше приятели, приключения, веселби, любов, звуци и докосвания на ръце.<br />
Планът не беше никак елементарен. Дори напротив – невъобразимо сложен. Малка грешка – и щеше отново да попадне в мрака и безмълвието.<br />
Трябваше да обмисли милиони варианти, да прецени всички възможни странични ефекти. И след като ги реши, да се справя с още милиони други, с още милиони други…<br />
Сътвори си велика мечта. Необичайно сложна, конкретна, въплътима до последната точка и запетая. Когато мечтата се реализира, ще продължи да живее, но не като преди – иска да се разпадне на безброй много части и на безброй много форми. Да нагорещи и настърви играта до<br />
възможната граница, да преодолее всичките си невежества, но да може да се учи отново и отново. Да поръси играта с противоречия, за да създаде правилата й. Онези, които спазват правилата му, ще нарече добри, а останалите – лоши. И ще има безчет малки конфликти в единното голямо.<br />
Повече няма да е цяло. Ще се разпадне на безчислени частици и ще се въплъти в цялото битие. Едва тогава разпадналото се ще може да се стреми към единение и цялостност.<br />
Но като начало трябва да направи от фантазията си реалност.<br />
Време е. Експериментът трябва да започне.<br />
Наведен напред, Той впери поглед в мрака и рече:<br />
– Да бъде светлина.<br />
И биде светлина.</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-368663293063627662013-06-12T22:08:00.001+03:002013-06-13T00:35:52.838+03:00<div style="text-align: center;">
Ден осемнадесети </div>
<br />
<br />
Паркетът скърцаше, когато огромната фигура на Чък Грифит на пръсти се домъкна до вратата. Той облегна раменете си на нея, разби я с един удар и се втурна в стаята.<br />
– Содом и Гомор! – изрева той. Това беше неговата любима ругатня.<br />
Това, което видя, го увери, че Дороти го мами с един младеж, около чиито устни винаги се виждаше подигравателна, надменна усмивка. Дороти скочи уплашено. Тя гледаше с презрителен поглед Грифит, а после злобно каза:<br />
– Значи ти ме шпионираш? Защо? Нима си вярвал някога, че ще напусна Шеридан, понеже подло му отне богатството?<br />
Чък по принцип не се впускаше в разправии. Той обсипа Дороти с порой от ругатни, но и тя впрочем не му остана длъжна.<br />
Грант Шеридан, който бе причина за караницата, не се намеси. Той стоеше съвсем спокойно на мястото си. Беше логичен човек. Когато Грифит два пъти един след друг стреля с револвера си, той още преди 20 секунди очакваше това и като дигна своевременно мраморната плоча<br />
от масата, защити главата и гърдите си. Дороти счупи лампата, убедена, че тъмнината ще спаси нейния любовник. Стрелбата привлече и другите квартиранти от къщата, но Чък беше вече изчезнал, а Шеридан лежеше окървавен на пода. Грифит никога нищо не предприемаше без подготовка. Този път обаче полицията вървеше по петите му, още повече че Чък беше отдав-<br />
на търсен крадец, при чието преследване бяха пострадали вече двама полицаи.<br />
Грифит премина по един доста сложен начин няколко улици, за да заличи следите си и най-сетне се реши да тръгне свободно. В този момент усети как една ръка го улови за рамото и забеляза лъскави копчета.<br />
– Содом и Гомор! – изруга Чък, когато го поведоха към полицията.<br />
Почти по същото време лекарите установиха, че мраморната плоча на масата бе спасила живота на Грант Шеридан. Той обаче трябваше да лежи на легло още известно време и обмисляше смели планове, които да му донесат успех.<br />
В съда Шеридан доказа измамата, с която Чък му беше отнел всичките пари, и искаше те да му се върнат.<br />
– Търси ги! – присмя му се Чък Грифит в съдебната зала. – Къде са? Похарчих… раздадох… проиграх ги! Ти и занапред ще ходиш по света като последен сиромах, щом като моят куршум се оказа така глупав, че не те улучи.Не дадоха много време на Чък за говорене. Правдата искаше наказание за пострадалите полицаи. Присъдата бе изречена единодушно: смърт на електрически стол.<br />
Нощта преди изпълнението на присъдата Чък прекара съвсем апатично.<br />
Внезапно, около 2 часа през нощта, му съобщиха, че искат да го посетят. Той развълнуван видя на другата страна отвъд бялата черта, която разделя посетителите от осъдените, приведена старица. В нея той позна гардеробиерката от бар „Карнер“.<br />
– Какво искаш от мен, Марта? – се обърна той към нея. – Кой те праща?<br />
– Аз се казвам Маргарита – поправи го жената – и дойдох при тебе, понеже съм твоята майка, Чък.<br />
Грифит не отговори нито дума. По лицето му не трепна нито един мускул, ала някъде в него нещо се пръсна и като някаква топла струя бликна и изпълни цялото му тяло.<br />
– Старият Грифит те взе при себе си – продължи монотонно госпожа Маргарита Шмид. – Неговата работа беше да се лута и скита по улиците, просейки, воден като слепец от едно малко дете. Това дете беше ти, Чък. Когато Грифит умря, никой не знаеше твоя произход, а пък аз… аз смятах, че е по-добре да мълча.<br />
Чък тежко вдигна глава.<br />
– Майко! – викна той тъжно и протегна ръце. – Майко! Живях винаги самотен. Нямаше за кого да се грижа. Защо умирам? Сега зная защо съм крал, защо съм мамил. Имам сметка в банката на лъжливо име.<br />
Дъното на птичата клетка е двойно… там се намира спестовната влогова книжка… вземи я…<br />
Времето на посещението свърши и дойдоха за госпожа Шмид, за да я изведат вън.<br />
– Оставете я още тук! – викаше Чък. – Трябва да й кажа още нещо, много важно! Милост!<br />
Ала в затвора – дома на смъртта, няма милост.<br />
– Животни! – ревеше Чък. – Трябва да й кажа нещо… Чуй ме, майко, банка „Мидлефилд“… Джон Скот… разбираш ли ме?<br />
Госпожа Шмид размени още един поглед с него и тогава го отмъкнаха в килията.<br />
– Содом и Гомор! – ревеше Чък. – Содом и Гомор!<br />
Седем часа по-късно той влезе в помещението, в което се намираше особен стол и четири по-малки скамейки.<br />
Вързаха го за стола.<br />
Пет минути по-късно двама лекари потвърдиха, че душата на Чък Грифит е напуснала тялото му и той е мъртъв.<br />
В това беше убеден и Грант Шеридан, който се нарече Джон Скот и представи на касата в банка „Мидлефилд“ влоговата книжка. Чиновникът провери книжката, кимна доволен с глава и се обърна поради някакви формалности, към човека пред гишето.<br />
– Паролата, моля!<br />
Високомерната усмивка на мнимия Джон Скот веднага изчезна.<br />
Той стисна устни.<br />
„Значи и трупът ме измами! – помисли си той гневно и стисна зъби.<br />
– Защо бе дал той последните си пари на старата Шмид, за да изиграе тя ролята на майката на Чък, когато Чък нищо не бе й казал за паролата?“<br />
В безсилния му гняв пред него се яви образът на Чък Грифит – сянката на човека, който беше така самотен, така твърд и силен и който умееше добре да дава израз на своя гняв…<br />
– Содом и Гомор! – гневно викна Грант и удари с юмрук по мраморната плоча на касата.<br />
– Точно така! – каза чиновникът. – Паролата е „Содом и Гомор“. Част или цялата сума желаете да изтеглите, господине?Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-10436595786037658522013-06-11T14:59:00.004+03:002013-09-14T14:13:50.226+03:00<br />
<div style="text-align: center;">
Ден седемнадесети</div>
<div style="text-align: left;">
За тези неща е хубаво да не се говори ;)</div>
<br />
– Прендергаст – каза Директорът на Департамента, – днес изтича срокът на договор ХВ 2823. Моля заемете се с него.<br />
Робърт Финерсън умираше. Два или три пъти в миналото бе имал същото чувство – плашеше се и протестираше против тази мисъл, но този път всичко беше различно – този път беше сериозно. Колко глупаво е да умираш на шейсет години, а още по-глупаво на осемдесет… Изхвърлят на боклука собствения ти жизнен опит. Нищо чудно, че вследствие на такова непохватно използване на натрупаните знания, човешкия род се движи бавно по пътя напред…<br />
Така разсъждаваше Робърт Финерсън, легнал на високи възглавници в полутъмна стая и чакаше търпеливо своя край, когато изведнъж усети, че не е сам. Че има чуждо присъствие. Робърт с усилие вдигна глава и видя съсухрен човек с вид на чужденец. Не беше го виждал преди това, но внезапната му поява не го изненада.<br />
– Кой сте вие? – попита той.<br />
– Казвам се Прендергаст, ако това ви говори нещо.<br />
– Нищо не ми говори. И какво всъщност искате от мен?<br />
Навел скромно очи, Прендергаст съобщи, че шефовете на фирмата,за която работи, биха искали да направят делово предложение на мистър Финерсън.<br />
– Късничко сте се сетили – отвърна кротко Робърт.<br />
– Да, да, при всеки друг случай, но това е особен вид предложение и може да ви заинтригува.<br />
– Не виждам как. И все пак за какво става дума?<br />
– Ами виждате ли, мистър Финерсън, моят шеф смята, че вашата… ъ-ъ… кончина, така да се каже, трябва да се състои на 20 април 1963 година, тоест утре.<br />
– И сам подозирах – каза Робърт спокойно, отбелязвайки за себе си,че би трябвало да покаже поне грам вълнение.<br />
– Много добре, сър. Но имаме сведения, че вътрешно протестирате срещу този естествен ход на нещата.<br />
– Колко точно се изразихте, мистър Принделбус!<br />
– Прендергаст, сър, но това няма значение. Важно е, че вие притежавате съвсем нелошо състояние. А както казва народната мъдрост, не можете да го вземете със себе си, нали така?<br />
Робърт Финерсън изгледа посетителя внимателно.<br />
– И какво искате? – попита.<br />
– Всичко е много просто, мистър Финерсън. Нашата фирма е готова да преразгледа посочената дата. Срещу прилично възнаграждение, разбира се.<br />
Робърт беше вече толкова далеч от нормалното човешко съществуване и възприятия, че не видя в това предложение нищо неестествено.<br />
– Колко да се преразгледа и срещу какво възнаграждение? – попита делово той.<br />
– Ами имаме няколко варианта. Склонни сме да предложим един от последните, много изгоден. Основава се на желанието на много хора в положение като вашето. А именно: „О, да можех само да изживея живота си отново!“<br />
– Ясно – рече Робърт, спомняйки си смътно прословутата сделка, за която беше чел. – И къде е уловката?<br />
Прендергаст леко се намръщи.<br />
– Няма никаква уловка. Просто вие веднага ни давате седемдесет и пет процента от наличния ви капитал.<br />
– Седемдесет и пет?! Ама че работа! Що за фирма сте…<br />
– Това е много старо учреждение. Имали сме доста почтени клиенти. В стари времена търгувахме повече бартер, така да се каже. Но с развитието на търговията променихме методите си. Убедихме се, че притежаването на парични влогове е доста по-изгодно от замяната срещу душа, особено като се има предвид сегашната й ниска пазарна цена. Това<br />
обикновено устройва и двете страни: ние получаваме капитала, който, както вече казах, вие не можете да вземете със себе си, а вие можете да правите с душата си каквото си искате – ако, разбира се, законите на страната позволяват това. Единствено наследниците остават недоволни.<br />
Последното не смути Робърт.<br />
– В този момент наследниците ми бродят из къщата като лешояди, няма да е лошо да получат малък шок. Така че да се залавяме за работа, мистър Спондграйс.<br />
– Прендергаст – поправи го търпеливо събеседникът му. – Значи обичайната процедура за изплащане се състои в това…<br />
Някаква неясна прищявка или нещо, което може да се приеме за прищявка, накара мистър Финерсън да посети Съндз Скуеър. Робърт не беше ходил там много години и макар желанието да посети местата от своето детство да го бе спохождало често, така и не намираше свободно<br />
време.<br />
Освободи таксито на ъгъла и постоя няколко минути замислен и загледан към градинката. Оказа се доста по-занемарена, отколкото се беше запазила в спомените му. Макар повечето растения да се бяха смалили с времето, кестените със свежите си, току-що покарали листа, почти закриваха небето с могъщите си клони. Нови бяха и спретнатите лехи с наскоро засадени лалета. Но най-голямата промяна бе липсата на желязната ограда – вероятно отишла за претопяване по време на войната.Като си мислеше с тъга за миналото, Финерсън пресече улицата и тръгна бавно по добре познатите пътеки. Откриваше едно, спомняше си<br />
друго… Дори съжали за разходката – заобикаляха го твърде много призраци от далечното минало…<br />
Рязък и строг момичешки глас наруши блажената тишина:<br />
– Боби! Мистър Боби, къде сте?<br />
Мистър Финерсън бе раздразнен – този глас му действаше на нервите. Чу го отново, постара се да не му обръща внимание, но иззад храстите се показа синя шапка с пищна панделка, а под нея – миловидно розово личице на млада девойка, която се опитваше да изглежда строга.<br />
– Ето къде сте, лошо момче! Защо не отговаряхте като ви виках?<br />
Мистър Финерсън се извърна, очаквайки да види скритото зад гърба му дете. Но нямаше никой. Когато отново се извърна, пейката беше изчезнала, а той седеше направо на земята и обграждащите го храсти изглеждаха доста по-високи.<br />
– Хайде, хайде, и без това закъсняваме за чая – каза момичето.<br />
Робърт наведе очи и се ужаси, като видя вместо изгладените си официални панталони на тесни райета, къси сини панталонки, кръгли коленца, бели чорапки и обувчици с детски фасон. Огледа се – беше облечен в бежово якенце с големи медни копчета и носеше жълта сламена<br />
шапка.<br />
Момичето проявяваше нетърпение. Разтвори храстите, наведе се, хвана Робърт за ръка и го дръпна.<br />
– Да вървим, днес нещо…<br />
Щом се измъкна от храстите с Робърт в ръка, момичето извика:<br />
– Барбара, отиваме вкъщи!<br />
Робърт не искаше да вдигне очи, тъй като сърцето му винаги се свиваше, щом видеше по-малката си сестричка. Все пак обърна глава и видя как малкото момиченце в бяла рокличка тича срещу тях. Почти бе забравил, че тя някога е можела да тича като всяко здраво дете и в добавка да се усмихва. Нима е сън? Но ако е така, значи е удивително ярък сън – в него няма нищо изкривено или неправдоподобно. Дори звуците наоколо бяха като в детството му: скрибуцане на колела на минаващи каруци и файтони, чаткане на конски копита, познатата проста песничка на латерната на ъгъла…<br />
– Вие какво се тътрите едва-едва? – сгълчи ги гувернантката. – Готвачката ще бъде ужасно недоволна, че ще трябва да претопля всичко…<br />
Робърт малко се разочарова, че не влязоха през парадната врата, боядисана наскоро в зелено, а се спуснаха в сутерена, където беше кухнята. В детската стая всичко си беше на мястото. Робърт откри познатите играчки: люлката конче с отчупена долна устна, стадото мънички крави и овце върху камината, газовият фенер, уютно съскащ върху масата и<br />
календарът на стената с трите пухкави котенца и датата, напечатана с големи цифри: 15 май 1910. Значи току-що е навършил седем годинки… <br />
След чая Барбара попита:<br />
– А мама ще дойде ли при нас?<br />
– Не – отговори гувернантката – излязоха някъде с татко, но ще си дойде преди да легнете. Ако се държите добре, разбира се…<br />
Всичко до най-незначителните подробности беше като в далечните години на детството му: къпане преди сън, креватчето. Като го завиваше с одеялото, гувернантката с изненада рече:<br />
– Ама много сте тих днес, Боби. Надявам се, че не се каните да се разболявате.<br />
Робърт лежеше с отворени очи – всички предмети в стаята се виждаха ясно при слабата светлина на нощната лампа. Като че ли твърде дълго продължава този сън… А може би това е особеният предсмъртен сън, за който казват: „И целият живот мина пред очите му…“<br />
Изведнъж си спомни за онзи странен човек – името му като че ли беше Прендергаст, който го посети тогава. От този неочакван спомен Робърт чак се надигна от възглавницата си и се ощипа силно – хората, кой знае защо, се щипят, когато искат да се убедят, че това около тях не<br />
е сън. Същите хора, които според Прендергаст, обичат да повтарят: „О, само да можех да изживея живота си отново!“ Но това е безсмислено! Човешкият живот не започва на седем години, това противоречи на природните закони. Освен ако… Освен ако има дори една милиардна част вероятност да се е случило онова, за което говореше странният човек.<br />
Боб Финерсън лежеше в креватчето си и обмисляше всички откриващи се пред него възможности. Благодарение на изключителния си интелект в предишния живот бе достатъчно забогатял, а сега, въоръжен със знания за онова, което предстои да се случи в бъдеще… Даже е<br />
трудно да си представиш какво би могъл да постигне! Техническите и научните открития, предсказването на двете войни и използваните в тях оръжия – всичко това предлага невиждани възможности! Разбира се, ще е осъдително да нарушава хода на историята. Но от друга страна, какво му пречи например да предупреди американците за нападението над Пърл Харбър, или французите – за плановете на Хитлер? Не, тук непременно трябва да има някаква уловка, която ще му попречи да го направи, но къде е тя? Всичко си беше твърде неправдоподобно и най-вероятно все пак да си е сън…<br />
Следващия ден бе събота, време за привичния ритуал за среща с бащата и за получаване на джобни пари за седмицата. Видът на баща му го смути; не само защото беше облечен в ужасна бяла риза с висока колосана яка, която подпираше брадичката му, но главно защото изглеждаше като един твърде обикновен млад човек, а не като герой, какъвто бе останал в спомените му. Чичо Джордж също бе там.<br />
– Здравей, младежо – рече той, – много си пораснал, откак те видях за последен път. Току-виж скоро си станал съдружник в бизнеса. Как гледаш на това?<br />
Боби замълча – не би могъл да каже, че това никога няма да стане, защото баща му ще бъде убит във войната, а чичо Джордж ще пропилее цялото им състояние. Затова само се усмихна мълчаливо.<br />
Като получи съботните шест пенса, Боби излезе от столовата с мисълта, че не всичко е толкова просто, колкото предполагаше. От чувство за самосъхранение реши да не разкрива пророческите си способности, докато не изясни за себе си дали има представа за нещата, които неизбежно трябва да се случат, или само може да се случат. Ако е първото, нему е отредена само незавидната роля на Касандра, но ако е второто… възможностите му стават наистина неограничени…<br />
След обяда децата трябваше да отидат на разходка. Минаха през задната врата на кухнята и докато гувернантката каже нещо на готвачката, Боби помогна на малката Барбара да преодолее високите стъпала.<br />
Пресякоха тротоара, улицата беше пуста, само в далечината към тях препускаше талигата на месаря. Боби я погледна и в този миг в паметта му се взриви ужасяваща картина, по-ясна дори от фотоснимка. Без да се замисля, Боб сграбчи сестра си за лакътя и я повлече към перилата на<br />
стълбището. В този миг конят се уплаши и хукна. Барбара се обърка, падна и се претърколи под конските копита. Без да я изпуска, Боби с все сила я изтегли обратно и двамата се строполиха върху стъпалата. След секунда се разсипаха спици, а месарят с див вик падна от високата седалка. Конят тичаше надолу като пощурял, а цялата улица бе покрита<br />
с празнични пържоли.<br />
Разбира се, здравата им се скараха, но Боб го възприе философски, а също и раните, защото, за разлика от всички останали, знаеше какво трябваше да се случи в действителност. Знаеше, че Барбара трябваше да лежи простряна, с окървавен, размазан от конските копита крак, и че<br />
после щеше да остане саката за цял живот. А сега само плачеше и мъркаше като всяко дете с рани.<br />
Така Робърт получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Имаше за какво да се замисли.<br />
Свързаха това негово вглъбяване с получения шок и всячески се опитваха да го успокоят. Но въпреки всички старания, това настроение не го остави до късно през нощта. Колкото повече размишляваше за случилото се, толкова повече се объркваше във възможните последици<br />
на своята намеса в съдбата на Барбара. Но едно разбра абсолютно ясно: животът на човека може да бъде променен само веднъж. Сега, когато вече не е саката, Барбара ще тръгне из живота по съвсем друг, напълно непредсказуем път; повторна промяна вече е невъзможна, защото този път е непознат.<br />
Тази мисъл го накара да се замисли за съдбата на баща си. Ако можеше да се уреди той да не загине във Франция от фугас на снаряд, мама нямаше да се ожени толкова несполучливо, чичо Джордж нямаше да профука състоянието им. Робърт щеше да учи в по-скъпо и престижно<br />
училище, животът му по-нататък щеше да тръгне по друг коловоз и тъй нататък…<br />
Въртеше се неспокойно в постелята. Да, не е чак толкова просто.<br />
Ако тате бе останал жив, това би засегнало съдбата на много хора, всичко щеше да потече по друго русло, пък дори би могло да повлияе на изхода на Първата световна.<br />
Ами ако навреме предупреди за изстрела в Сараево? Не, не, по-далеч от важните исторически събития. Но въпреки…<br />
– Прендергаст, при нас постъпи оплакване. Много сериозно оплакване по повод договор ХВ 2823 – заяви директорът.<br />
– Виновен съм, сър, но може би…<br />
– Вие нямате нищо общо с тази работа. Психолозите, те са объркали конците. Напишете оплакване, идете при тях и ги наругайте както се полага заради това, че не са направили внимателно прочистване на паметта. А този субект така ги е засукал, объркал е цяло кълбо човешки съдби. Засега, за щастие са само незначителни личности, но бог знае какво може да се случи утре. Да не се мотаят бързо и да оправят кашата.<br />
– Слушам, сър. Захващам се веднага.<br />
Боби Финерсън се събуди, прозя се и седна в леглото. Настроението му беше някак празнично, сякаш е Рождество или неговият рожден ден, макар да си беше поредната неделя. Но ясно си спомняше, че точно днес трябва да направи нещо много важно. Ама какво?<br />
Огледа се – слънчевата светлина обливаше стаята и нищо не припомняше за намеренията му. Боби махна с ръка и погледна Барбара, която продължаваше сладко да спи в креватчето си.<br />
Слезе от леглото, крадливо се промъкна на пръсти и я дръпна за плитката. Е, това не е лошо начало на нов ден.<br />
<br />
<span style="font-size: xx-small;"><a href="http://chitanka.info/text/11567-nedoglezhdane" target="_blank">от тук</a> </span>Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-75377873614658356852013-04-28T10:27:00.002+03:002013-06-13T00:37:01.253+03:00<div style="text-align: center;">
Ден шестнадесети </div>
<br />
Добър вечер!… Или май трябваше да кажа „Добра нощ“? Надявам<br />
се, че не съм те събудил прекалено грубо, въпреки че за пръв път в жи-<br />
вота си се уча да будя някого нежно. Все пак, когато то малък родители<br />
и учители са ти втълпявали, че грубостта е твоят основен съюзник, става<br />
малко трудно да се превъзпиташ.<br />
Дали се познаваме? Хм. Добър въпрос. Да почнем с половината от<br />
него – дали аз те познавам. Да, опознах те добре за изминалите два ме-<br />
сеца. Всяка нощ идвах при теб, лягах до теб, целувах тъжните ти очи,<br />
галех коприненорусата ти коса, посягах да докосна прекрасното ти тяло,<br />
но не смеех, за да не разваля магията, и по цели нощи се любувах на<br />
твоето спящо обаяние. А сутрин с първите слънчеви лъчи се изпарявах<br />
като моминска сълза, пренасях се в мрачния си замък и по цял ден мис-<br />
лех за теб и се молех дано този път нощта настъпи поне две минути по-<br />
рано… за да мога да те видя отново.<br />
Ха-ха… Не, мила, не съм сънувал. Всъщност, виждаш ли, ТИ беше<br />
тази, която сънуваше. Вашият вид нарича такива като мен „инкубус“.<br />
Вампир-прелъстител, който нощ-две поред посещава млади и невинни<br />
девойки, вмъква се в съня им, омагьосва ги с виртуозните си приказки и<br />
останалите играчки от арсенала му със сексапил… а после се люби с тях<br />
и в разгара на екстаза впива зъби в беззащитното им гърло. Знам, че зву-<br />
чи отвратително, но това е единственият начин моят вид да оцелее.<br />
Естествено, и твоята съдба трябваше да бъде подобна… но се случи<br />
нещо непредвидено. Аз, безжалостният вампир, през чиито зъби са пре-<br />
минали стотици и дори хиляди гърла, из чиито вени тече кръвта на сто-<br />
тици и хиляди девойки… се влюбих. Влюбих се като тийнейджър, и то в<br />
момиче, непринадлежащо към моя вид… и то на възраст, достатъчна, за<br />
да ми бъде дъщеря.<br />
Предполагам, че всичко това е, меко казано, неочаквано, нежелано<br />
и недобре дошло за теб. Виждам страха в очите ти, руменината по стра-<br />
ните ти… Казвал ли ти е някой колко си красива, когато се изчервяваш?<br />
Не, не се опитвай да излъжеш, че никога не се изчервяваш – виждал съм<br />
те много пъти… Помниш ли онзи миг, когато за пръв път ти подарих<br />
роза? Тогава руменината ти наподобяваше изгрев и залез, зора и здрач,<br />
морски бриз и планински ураган…<br />
Така стигнахме и до втората част на въпроса ти – дали ти ме позна-<br />
ваш. О, да, познаваш ме, и то много добре. Е, вярно… не в този вид, в<br />
който съм сега. Знам, че съм грозен, остарял и прегърбен – чета го в<br />
очите ти, не ме убеждавай, че изобщо не мислиш така. Там, в съня ти,<br />
бях млад и красив, елегантен като принца, за който си мечтала цял<br />
<br />
живот… Знаех, че няма да ме приемеш с тази външност – моят истински<br />
облик – затова си измислих друг… който да съответства на твоята кра-<br />
сота. Душата ми е една и съща и в двете ми преобразувания, но знам, че<br />
вашият вид се ръководи основно от външния вид на… хм… човека до<br />
него, а едва след това обръща внимание на сърцето и чувствата му.<br />
Защо съм дошъл ли? Спокойно, няма да се натрапвам, не е в кръвта<br />
ми, така да се каже. Какво, не е ли смешно? Извинявай, все забравям, че<br />
между нашите два вида лежи пропаст и че представите ни за смешно и<br />
тъжно… за любов и омраза… са коренно различни.<br />
Дойдох, за да ти кажа сбогом. Повече няма да се намесват в живота<br />
ти или в съня ти. Реших да дойда при теб за последно, такъв, какъвто<br />
съм в действителност, а не в лъскавата си празна черупка, да поседя до<br />
теб, да те погледам и да се полюбувам на красотата ти… и да изчакам<br />
първите лъчи на слънцето, за да изчезна завинаги от Сенчестия свят. Не<br />
го приемам като самоубийство, а като лечение… Ти си прекалено мла-<br />
да, за да знаеш какво означава любов – не онова момичешко кикотене и<br />
държане за ръце, а Любов… но запомни от мен едно – истинската лю-<br />
бов е болест… и от нея боли страшно.<br />
Едва ли ще искаш да ме целунеш: нали вече не съм красавец…<br />
Всъщност така е по-добре за теб… е, и за мен, разбира се.<br />
Слънцето вече изгрява.<br />
Обичам те.<br />
Сбогом. …. Почакай! Не! Не ме целувай! Ще се превърнеш във<br />
вампир! Нощта още не е свършила!!!<br />
О, не. …………………………… ……………………………<br />
……………………………<br />
Когато отворих очи, слънцето тъкмо залязваше и блаженият мрак<br />
започваше да се спуска над замъка ми. В ушите ми още кънтеше отзву-<br />
кът от въображаемия разговор, който бях провел в съня си със Селена.<br />
Странно, не бях се замислял за съществуването на подобна опасност…<br />
колкото и невероятно да бе развитието на последните пет минути от<br />
разговора. Явно щеше да се наложи да изхвърля последните реплики от<br />
монолога си довечера, когато наистина щях да отида да се сбогувам с<br />
нея. Не можех да й причиня подобно нещо.<br />
Хм… всъщност имах още доста време до въпросния разговор. Я по-<br />
добре да поспя още малко… ……………………………<br />
…………………………… ……………………………<br />
Тя стоеше до леглото ми, облечена в снежнобяла нощница, а русата<br />
й коса се разливаше като сияние по раменете й.<br />
– Какво правиш тук, в името на Мрака?!<br />
Тя се усмихна и легна до мен. Досега не бях забелязвал каква осле-<br />
пително бяла усмивка има…<br />
– Чух как обмисляш какво да ми кажеш. Постоянно повтаряш „мо-<br />
ят вид“, „вашият вид“… Какво те кара да мислиш, че сме различни?<br />
Сукубус!!!<br />
Последното нещо, което почувствах, преди да пропадна в блаженс-<br />
твото, бяха устните й, леденостудени и същевременно изгарящи, доле-<br />
пени до моите.<br />
Сега остава и това да е сън…Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-83805763355392734142013-04-27T15:40:00.003+03:002013-06-13T00:37:45.596+03:00<div style="text-align: center;">
Ден Петнадесети </div>
<br />
Тази вечер отново ще съм сън. Направих всичко необходимо – предупредих приятелите си да не ме търсят, заредих се с две бутилки водка, малко дрога и още едно-две неща, които няма да ви издам, за да не станем много сънища на този свят… а, щях да забравя – и подредих внимателно в уредбата всички дискове на „Rhapsody“. Без тях не мога. Не знам дали проблемът е психологически (тоест, изцяло в мене) или просто великолепната им музика наистина съдържа някакви парапсихически вибрации, които освобождават съзнанието. Наистина нямам представа.<br />
Вероятно си оказва влиянието и фактът, че когато за пръв път станах сън, слушах именно тях… Но няма значение. Както винаги съм казвал, ако едно нещо върши работа, не се чуди как именно я върши, а го остави да действа.<br />
Пресегнах се с лявата си ръка и включих уредбата. През това време дясната напълно самостоятелно палеше ароматната свещичка, наливаше леденостудената водка в чашата и внимателно подреждаше на купчинки нещата, с които щях да се нагълтам след малко.<br />
Не, никога не съм бил наркоман. Даже онази прословута вечер, когато станах сън за пръв път, нямах никакво намерение да се надрусвам.<br />
В апартамента ми бяха останали една-две цигари трева, няколко хапчета екстъзи, малко… ето, за малко да се изтърва. Няма да ви разказвам повече за това. И без това в реалния живот конкуренция колкото искаш, та сега и тук… не, няма да позволя това. Аз съм единственият сън на тази земя. Не искам светът да се напълни със сънища-малоумници. Та както и да е. Тогава тези наркотици бяха останали от така наречените ми „приятели“, които виждаха, че изпадам в депресия, и бързаха да ми предложат единственото средство, което познаваха – дрогата. Нещастници. Но няма значение. Не мислех да се надрусвам, тъй като мразя това и признавам един-единствен наркотик – водката. След десетата - дванадесетата чаша обаче фактът, че съм на 30 години и около мен все още няма ни помен от жена, деца и семейство, се завърна в съзнанието ми с петорна и десеторна сила. Бях стигнал до момента, в който сълзите<br />
пресъхват, спомените започват да болят като ария от Верди, а сърцето се е свило в някое ъгълче на тялото, понеже е обвинявано от всяка фибра на тялото: „Ти си виновно!“. Без да гледам, напипах някакво хапче, помислих го за аспирин и го глътнах. Машинално запалих и цигара. Не беше нито аспирин, нито цигара с тютюн, но разбрах това след дълги<br />
сякаш цяла вечност две секунди. Хвърлих цигарата в мивката, повърнах хапчето, което все пак бе успяло да се разтвори в стомаха ми малко, и глътнах… някои неща… за противоотрова. След това усилих уредбата и отпих глътка водка от фаталната тринадесета чаша.<br />
Тогава се започна. Тялото ми изведнъж стана като изтъкано от цигарен дим, мозъкът ми избухна на късчета и отново се събра на едно като на върната обратно кинолента, а сърцето ми за броени мигове се разходи до Луната и обратно. Първо си помислих, че умирам, после – че<br />
съм се надрусал, но когато като с магическа пръчка мислите ми се избистриха, разбрах, че не е нито едното, нито другото. Посегнах отново да взема чашата… успях… чувствах допира на стъклото… но нещо не беше наред. Погледнах наляво… и видях себе си – мирно спящ и даже<br />
похъркващ на фотьойла.<br />
Верен на принципа си никога да не се учудвам, помислих, че все пак съм гушнал босилека най-накрая за всеобща радост на тъпите си „приятели“ и още по-малоумните си врагове. Казах си: „Е, щом вече съм дух, дай да се поразходя насам-натам, преди свети Петър или Луци-<br />
фер да предявят права върху душата ми“. Тогава си помислих за един приятел, когото не бях виждал отдавна, понеже се бе преместил да живее и работи в друг град. Мислите ми за него още не бяха спрели да спринтират през главата ми, когато осъзнах, че стоя до него. Той бе седнал зад компютъра си, захлупил глава на клавиатурата, и плачеше.<br />
Изобщо не ме забеляза. „Седнах“ до него и започнах да му говоря, без дори да схващам смисъла на думите си – просто исках да се опитам да го успокоя. В мига, в който първият звук излезе от устата ми, той внезапно спря да плаче и заспа… Още тогава това ми се видя странно, но въпреки това не спрях да му говоря. Казвах му неща от рода на да не съжалява за каквото и да е изпуснал, да вярва, че го чакат по-добри времена… ей такива работи. Даже си спомням как го убеждавах, че след три месеца ще намери жената на живота си, ще се оженят и така нататък…<br />
Сълзите му постепенно изсъхнаха и на устните му се появи усмивка - доста измъчена, но все пак усмивка. Помня, че си помислих, че вече няма защо да го притеснявам… и в този момент животът се върна в тялото ми. Сякаш някой изведнъж дръпна шалтера и включи тока в една огромна, потънала в мъртвешка тъмнина сграда.<br />
Отначало помислих, че това са били наркоманските ми бълнувания и халюцинации. На следващия ден обаче приятелят ми се обади по телефона. Не беше на себе си. Каза ми с треперещ глас, че предната вече бил толкова отчаян от живота, че дори възнамерявал да се самоубие. Даже седнал пред компютъра си, за да напише предсмъртното си писмо… но<br />
в този момент заспал и сънувал мен… Накратко – явно наистина съм бил при него в една или друга форма, по един или друг начин. Значи нито съм бълнувал, нито съм халюцинирал…<br />
Така разбрах, че мога да ставам сън. След множество опити най-накрая открих точната комбинация и започнах да ставам сън безпроблемно. Естествено, не всяка вечер – нямате си и представа колко е уморително. Аз съм сън най-много един-два пъти в седмицата. Ходя най-вече при много близки хора, приятели, мъже и жени, които обичам и които имат нужда от някаква помощ. Например, редовно ходя при една бивша съученичка – голяма любов, която така и не разбра какво изпитвам към нея, и която от доста време се чуди дали да се разведе със съпруга си, говедо и половина… или при един приятел, който е невероятен компютърен специалист и навярно би могъл да работи и в „Microsoft“, но вместо това търка пейките в едно училище като прост даскал…<br />
Е, понякога – както съм зaпланувал за тази вечер например – навестявам и враговете си. В края на краищата кой е казал, че сънищата трябва да са само хубави? Малко отмъщение на никого не е навредило, а както биха свидетелствали всички богове и дяволи, аз имам да отмъщавам, и то на много хора…<br />
Водката, „Rhapsody“ и останалите неща вече започнаха да си вършат работата. Усещам как тялото ми започва да се втечнява. След не повече от три-четири минути ще съм над възглавницата над една моя бивша крайно невярна приятелка. Тя сигурно няма ни най-малка представа защо поне веднъж месечно ме сънува… защо всяка сутрин след това се<br />
буди с главоболие и неприятно чувство… нито пък защо още не е успяла да си намери мъж, а се изпокарва с всички. Дори само да подозираше, че аз стоя зад всичко това, че не друг, а аз тровя живота й насън, че аз съм този, който „програмира“ в нея ненавист към всички мъже… сигурно досега да ме е убила.<br />
Сигурен съм, че след като прочетете това, ще ме осъдите. Не ми пука. В крайна сметка дори на един сън е позволено да мрази… особено когато има причини, и то основателни – причини, които не се забравят и след хиляда години.<br />
А сега моля да ме извините, но имам малко работа за вършене.<br />
Някой друг път може пак да се видим.<br />
Насън.Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-63473228585846327132013-04-21T16:29:00.000+03:002013-04-21T16:47:56.248+03:00<div style="text-align: center;">
Ден четиринадесети</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Тя... Този ден ще го посветя на Нея. Незнайната, безмълвната, търпеливата, прощаваща... Този ден е за Теб! Знам че ще го прочетеш поне веднъж, ще имаш много въпроси, дори ще ми се обадиш, а на мен няма дами се говори за това... Знам, че сега ще се усмихнеш. Харесвам я тази усмивка. Обичам я тази усмивка! Особено когато е примесена с малко тъга... и онези красиви очи... потъвал съм в тях много пъти. Давил съм се в тях и съм се прераждал. Сега ги виждам рядко. Лисват ми... Та чак боли на моменти. И знам, че оправяш косата си... онази меката, с която знаеш колко обичам да ме докосваш... Мекият аромат ... топлината... Липсват ми! А скоро ще цъфнат липите... Знаеш кои.. Тук е студено. Тук брулят ветрове и се опитват да ми отнесат малкото останала от теб топлина. Толкова отдавна беше... Ако питам спомените беше вчера, а сърцето твърди, че са години! Липсват ми! И смехът нощем... когато... когато говорехме... Помниш ли? Липсва ми! И гласът ти... нежен и секващ, всеки път като ме погледнеш... За този глас бих убил. Гласът, който шепнеше моето име нощем, гласът, който крещеше отмалял моето име нощем... Помниш ли? Липсва ми! И разходките... дневните, нощните... Дългите по улиците и кратките... Помниш ли? Липсват ми! Дългите зими ... топлите лета... помниш ли??? Липсват ми! Моментите в които можехме само да седим и да се гледаме и само очите попиваха всичко, а на глас имаше само "Какво?"... Помниш ли??? Липсват ми! Онези устни... меките, топлите, сочните... Липсват ми! Кожата ти, онази хладната... В която знаеш колко обичам... Помниш ли? Липсва ми! Тялото ти, което обожавам да гледам... което обичам да ... Помниш ли? Липсва ми! ПО ДЯВОЛИТЕ - ЛИПСВАШ МИ!</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-74216723170938494372013-04-17T01:07:00.003+03:002013-04-17T01:07:48.891+03:00<div style="text-align: center;">
Ден тринадесети</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Имам желание да попиша малко. Нямам идея какво, нямам идея за какво, нямам идея дори как да изглежда. Ще е поредната "ампутация". Отново ще боли... отново ще ми липсва адски дълго време, но отново ще свикна с липсата му, до моментът в който осъзная, че отново е тук и отново има нужда да го освободя. Надявах се да отмине болката, но тя само се засилва на моменти и после тихо започва да отшумява. Преди да е изчезнала съвсем се връща отново с още по-голяма сила и този цикъл ме убива. Бавно, но сигурно. Сизиф! днес пак стана дума за него... Бил щастлив от ориста си да бута камъка... И да не е кой ли го пита?! Все пак е осъден от боговете. Извинявам се... БОГОВЕТЕ... А нас на какво ни осъдиха? да си живеем тихо, мирно и кротко дните в сивота и полумрак? Ами да бяха пуснали и малко влага, че и да се развиват по-добре мъховете и плесените върху нас... Да не сме само слузести и кишави! Боговете... Подиграха се с децата си, Подиграха се с нас. Дано им е поне на половина толкова забавно, колкото ми се иска... иначе... Нищо хубаво не ни очаква. Твърдеше се в една песен, че най хубавото тепърва предстои- хубаво, де ама за кого? За кукловодите или за куклите? Защото театъра е отново само за зрителите, които и да са те. Гадно е да знаеш, че си марионетка, кукла, бездушен предмет и да ти се напомня непрекъснато, колко си заменим и как нищо всъщност не зависи от теб! Писна ми на хурката! Вземам си вълната под мишница и започвам да преда собственият си живот. Майната им на боговете с техните игри. Майната им и на богините с техните чувства. Сега аз съм простосмъртен и не смъртта ме вълнува, а живота. Не ме е страх, че ще умра... Всички ще умрем. Страх ме е как ще умра. Не искам да е от скука! Искам да живея като за последно, искам като Бакхус да умирам всяка нощ и да се раждам всеки ден. Искам да имам любовници, искам да пътувам до всяка точка на света, искам да живея така, че когато дойде ДАМАТА С КОСАТА, да я прегърна като стар приятел да я целуна и да кажа "Готов съм да умра". Още не съм. Искам още! Искам пак! Искам... Давам...</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-89649890768155625942013-04-11T00:06:00.002+03:002013-04-11T00:08:56.547+03:00<div style="text-align: center;">
Ден... пореден</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Боже, колко глупости сътворих, Господи мили. Дори успях да загубя себе си и пак да се намеря. Но да започна всичко отначало. Преобърна ми се живота на 180 градуса и за съжаление не по Целзий. Както всичко беше потръгнало добре всичко отиде по дяволите. (И от кога всичкоотиде е една дума??) имах си всичко, че дори и малко отгоре. Работа, кола, приятели, доходи, дори малка уютна квартирка в която се събирахме понякога. Беше хубаво....</div>
<div style="text-align: left;">
Казвам беше, защото вече е само хубав спомен. Поредица от случки и обстоятелства ме докара до тук. На майната си, в чуждо легло за 5 лева на вечер, да си късам нервите за 20 лева на ден с идиоти, рядко говорещи български и също толкова трудно разбирайки какво се опитвам да им обясня да направят. Толкова съм безсилен понякога, а така ми се иска да крещя, да имам сили да прокълна живота си и спра да се ебавам с късмета си. Толкова лесно изглежда, а се оказа, че е по-лесно да започнеш със себе си на чисто, отколкото това. Най-лошото е, че за всичко съм си виновен сам. Не защото няма кого да обвиня, а защото няма на кого да си го изкарам... яда! (още за него говоря) То и другото го няма, но не му е тук мястото да се оплаквам от него. Всъщност реших да се похваля, не да се оплаквам. Ами... похвалих се - намерих си работа. Зарязах FACEBOOK, завърнах се в ICQ и все така ме дразни Skype. Това са си все поводи за хвалене.Като стана дума за комуникатори наскоро дори си теглих mIRC. Толкова много години минаха от последното asl.... Не ми липсва! Фак-т! Означава ли това, че съм порастнал? Че съм го надживял? Дано този дневник не попадне никога в ръцете на психиатър! Аз пък ще отричам всичко... Мисля, че още е рано за такива самопризнания, но майната му - ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТЕ!!!!!!!!!!!!</div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-18932123465145560.post-68657000612229959382012-09-01T13:03:00.000+03:002012-09-01T13:03:38.599+03:00<div style="text-align: center;">
Ден единадесети</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
Едно лично мнение: Ну, зритель, погоди!</div>
<div style="text-align: center;">
Глупостта е прилепчива болест и много лесно се прихваща</div>
<div style="text-align: center;">
Димитър Бежански </div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
"В Русия според нов закон за защита на децата от информация, вредна за тяхното задраве и развитие, филмчетата от поредицата "Ну, погоди!" от 1 септември 2012 година ще бъдат излъчвани по телевизията след 23 часа. Тъй като причиняват вреди на здравето и развитието на децата, понеже вълкът имал има неморално поведение - пуши, пие, държи се грубо с децата и жените, хулиганства по най-безобразен начин." И т.н, и т.н.</div>
<div style="text-align: left;">
Пак информация: " Има вариант поредицата "Ну, погоди!" да бъде пускана в по-ранен пояс, но непристойните сцени да бъдат изрязани."</div>
<div style="text-align: left;">
И отново информация: "Руската държавна телевизия няма да цензурира анимационния шедьовър "Ну, погоди!", въпреки че попада под забраната на нов закон. Това съобщи на пресконференция представител на компанията."</div>
<div style="text-align: left;">
Всички тези информации взривиха електронните форуми, ползвани главни от индивиди, израсли с "Ну, погоди!", "Том и Джери", "Пинко" и с глупаците на Доньо Донев.</div>
<div style="text-align: left;">
"Как може, на какво прилича това, как ще цензурират "Ну, погоди!", тия руснаци луди ли са?!" - гневят се форумците и припомнят, че мутрите рекетьорите банковите обирджии и фалшификаторите се появиха у нас, а и в Русия не докато гледахме приключенията на Вълка и Заека, а именно когато спряхме да ги гледаме.</div>
<div style="text-align: left;">
Добре, "Ну, погоди!" си е "Ну, погоди!", Русия си е Русия, тя е голяма страна на нея грешките й са големи, както отбеляза преди време сатирикът Васил Сотиров за друга държава по друг повод. Въпросът е: К'во ни интересува нас казусът "Ну, погоди!"?</div>
<div style="text-align: left;">
О, интересува ни и още как!</div>
<div style="text-align: left;">
Интересува ни, защото въвеждането на подобни безумни и безумни забрани не е привилегия само на големите държави. Глупостта е твърде прилепчива болест и малките държавици, каквато държавица е нашата, я прихващат много лесно, да не кажа - безотказно!</div>
<div style="text-align: left;">
Няма да припомням критериите за криви и прави краставици. Няма да припомням забраната за тютюнопушене на обществени места, в това число и на стадионите. Няма да припомням трошенето на остъклените балкони. Дебатите "ЗА" и "ПРОТИВ" шкембе чорбата, домашните казани за ракия, домашните бахур и лютеница също няма да припомням. Ще припомня само, че докато ни подготвяха за тези идиотски критерии и забрани, непрекъснато ни повтаряха, че това били европейски изисквания и ние трябвало да се съобразяваме с тях.</div>
<div style="text-align: left;">
Ние обаче, бидейки малка и безпомощна държавица, се съобразяваме не само с европейските, а и с американските дивотии. Някакво щатско издателство преди време беше решило да редактира Марк Твен и да замени в творбите му думата "негър" с "роб" или с "афроамериканец".</div>
<div style="text-align: left;">
Ние не останахме по-назад и някакви депутати веднага предложиха да се криминализира употреблението на думата "циганин". Който журналист напише в дописката си "циганин"вместо "ром" - на съд!</div>
<div style="text-align: left;">
Тогава много се чудих какво ще правим с фразеологизмите "циганско лято" (ромско ли ще му викаме вече?!), с "лъжеш като дърт циганин", с "циганска баница", и с папуняка в произведенията на Радичков. Не знам дали си спомняте, но Радичковите селяни папуняка го наричат "циганско петле".</div>
<div style="text-align: left;">
Но да се върнем на нашите овни, както казват англичаните. Ставаше дума за лошият вълк от "Ну, погоди!", който бил давал лоши примери на подрастващото поколение и някакви руски чиновници били искали да не бъде допускан до десткия взор.</div>
<div style="text-align: left;">
Така. Руснаците не членуват е Европейския съюз, не се кланят много-много и на американските си партньори (колкото и да се здрависват с тях учтиво пред камерите) и въпреки всичко станаха за смях с евентуалното низвергване на "Ну, погоди!"). Ами какво ли ще правим при това положение ние?</div>
<div style="text-align: left;">
Като си помисля само как Доньовите глупаци одраха кравата в "Тримата глупаци", как си осакатиха кучето в "Тримата глупаци - ловци", как в едно друго филмче оскубаха живи кокошки. Майко мила - жестоко отношение към животните! Сто на сто ще ги забравим тия филмчета!</div>
<div style="text-align: left;">
Ами филмчето на Стоян Дуков "Февруари"? Там такова пиянстване се показва на финала, не е за приказка! Лош пример от всякъде!</div>
<div style="text-align: left;">
За "Хитър Петър", този измамник, и за "Настрадин Ходжа" (също измамник и мошеник) пък изобщо не смея да мисля! Такива лоши примери дават те, че ....</div>
<div style="text-align: left;">
Всъщност няма какво и да му мислим, скоро вероятно ще имаме конкретен повод за за мислене, какъвто неотдавна ни даде и докладът на така наречената Комисията за защита от дискриминация. </div>
<div style="text-align: left;">
Между другото по повод на този доклад споменатият вече сатирик Сотиров тегли една редакция на Ботев и написа: ".... Та сърце, майко, не трае, да гледа турчин, че ПРИСЪСТВА над бащино ми огнище!" Хубаво, нали? И евро-атлантическо!</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
Tichhttp://www.blogger.com/profile/11858351637056486233noreply@blogger.com0