събота, 28 юни 2014 г.

Ден тридесет и втори



     "Дяволски  красива е - помисли си Дендиш - и възхитително безпомощна!"
Единственото  й  украшение  бе  пластмасовата опознавателна лента, тъй като
момичето току-що бе излязло от капсулата.
     - Будна ли си вече?
     Момичето дори не трепна.
     Дендиш усети как възбудата постепенно облива цялото му същество. Колко
е достъпна и колко беззащитна... Сега всеки би могъл да прави с нея каквото
си  поиска. Е, разбира се, би било глупаво да се очаква взаимност. Дори без
да  я докосва, той знаеше, че кожата й е топла и суха. Животът отново се бе
върнал в тялото й и след няколко минути щеше да бъде в съзнание.
     Дендиш  е  капитан  и  единствен член на екипажа на един редови кораб,
който  пренася  лежащи  в  анабиоза  колонисти през пустото пространство от
Земята   до   една  безкрайно  далечна  планета.  Тези  няколко  минути  до
окончателното  пробуждане той прекара в съзерцаване на момичето; знаеше, че
се казва Сюзан, макар никога дотогава да не я бе виждал.
     Лежеше  в  своята ледена люлка, обвита в предпазни колани. Косата й бе
разрошена, а изражението й не обещаваше нищо добро.
     - Добре  де, не се крий - започна тя. - Знаеш ли на какво ми намирисва
тази работа? Осъзнаваш ли какви са последиците?
     Дендиш   беше   изненадан.   А  не  обичаше  да  се  изненадва,  всяка
неопределеност  го  плашеше.  Вече  девет  години  се скита из космическата
пустош,  беше  преситен  от  самота,  която  бавно се трансформира в страх.
Наистина, на кораба имаше седемстотин капсули с колонисти, но те лежаха във
ваните  си  с течен хелий - полумъртви, неподвижни и непроменими, затова не
бяха приятна компания. Най-близкото живо човешко същество бе вероятно на не
по-малко от две светлинни години. А на практика много по-далеч, защото само
промяната на курса би му отнела много повече.
     На  кораба  всеки  звук означава тревога. Тъй като на борда няма никой
друг,  всяко  скърцане  на  метал или внезапно почукване означава опасност.
Понякога  часове,  дори  дни  прекарваше  в ужас, докато открие изгърмялата
лампа  или  недобре  притворената  врата. Най-много се страхуваше от пожар.
Разбира се, в това царство на метала и стъклото пожарът бе невъзможен, но в
кошмарите си често виждаше как загива сред бушуващи пламъци.
     - Покажи се, де! Искам да те видя - викна момичето.
     Дендиш  отбеляза, че тя така и не си направи труда да прикрие голотата
си.  Събуди  се  напълно  гола и продължаваше да седи гола. Беше излязла от
капсулата и бавно обхождаше залата.
     - Те  ни  предупреждаваха...  -  продължи тя. - Пазете се, казваха, от
космически  безделници. Малко да се зазяпате, и ще съжалявате. В Центъра ни
проглушиха ушите! И май са били прави. Хайде, за бога, покажи се най-после!
     Тя  полувисеше  и  полуплаваше, огризвайки люспиците от вроговена кожа
върху устните си. Огледа се тревожно и продължи:
     - Интересно  с какви глупотевини ще ми натъпчеш ушите. Някакъв метеор,
значи,  който е излязъл от подпространството, надупчил е това шибано корито
и сега,  значи, живи сме останали само дваминката и аз, така да се каже, до
свършека  на  дните  си  съм  обречена  да  ти  бутам, за да си подслаждаме
самотата, и тъй нататък, и тъй нататък...
     Дендиш продължаваше да я оглежда мълчаливо през оптичните рецептори на
залата  за  съживяване. С годините бе станал истински ценител и познавач на
жертвите си. Доста дълго планира тази акция. Момичето имаше съвършено тяло -
млада, стройна, изящна. Затова избра точно нея от триста и петдесетте жени-
колонистки,  без  да бърза, тълпеливо и вглъбено разглеждайки микроснимките
към  личните дела на всяка. В това приличаше на пристрастен меломан, когато
си избира диск по каталог.
     Да, тази наистина бе най-красивата!
     Дендиш,  естествено, не беше познавач на психохарактеристиките. Но тъй
като  винаги  е  смятал  психолозите  за  идиоти,  а  техните така наречени
характеристики  -  за  боклук,  беше  се ориентирал по характеристиките, от
които  разбира.  Искаше  му  се  неговата  жертва  да  е  невинна, кротка и
доверчива.  Сюзан бе  само  на  шестнайсет  и най-добре отговаряше на тези
изисквания.
     Дори  бе  леко  раздразнен,  че  тя  не  реагира  на  случилото  се  с
подобаващата се доза боязън.
     - За  тая  работа  ще  ти  лепнат половин живот! - разпали се тя, като
продължаваше да го търси. - Няма да ти се размине.
     Когато  регистрира,  че е празна, камерата за съживяване започна да се
презарежда  до  готовност.  Пластмасовите обвивки бяха старателно сгънати и
изхвърлени   в  камерата  за  смет  и  бяха  опънати  нови,  съвсем  чисти.
Генераторите за лъчево отопление се включиха мигновено, върху операционната
маса се спусна похлупак.
     Момичето гледаше всичко с недоумение, после тръсна глава и се разсмя.
     - Ти  май се страхуваш от мен, а? Майната ти! Кажи си направо, че те е
шубе! Данеси ми някакви дрехи и ела да си полафим.
     Дендиш  със  съжаление  се откъсна от оптичните рецептори. Таймерът му
съобщи,  че  е  време за проверка на бордовите системи. И той - както сто и
петдесет  хиляди  пъти дотогава и още поне сто хиляди пъти в бъдеще - бързо
провери  температурния  режим  в трюма с капсулите, измери нивото на течния
хелий  и  доля  от  запасите, сравни курса на кораба със зададения, провери
разхода  на  гориво,  скоростта  на  струите  и  когато се убеди, че всички
останали  системи функционират нормално, пак се върна да съзерцава жертвата
си.
     Макар  да  бе свършил прегледа възможно най-бързо, тя вече беше успяла
да  намери  гребена и огледалцето (Дендиш ги бе оставил специално за нея) и
вече  сресваше  косите  си.  Един от сериозните недостатъци на системата за
замразяване  беше, че при ниските температури някои сложни структури - като
косите  и  ноктите - се променят прекалено много. В Центъра за изпращане ги
предупреждават   да   изрязват   косите  и  ноктите  си  късо,  защото  при
температурата на течния хелий стават чупливи.
     Сега Сюзан приличаше на манекен, който сам оправя перуката си. Все пак
успя да сбере оцелелите кичури в нещо като мъничка плитка. Като се погледна
в огледалото, рече:
     - И какво, смешна ли съм?
     Дендиш се замисли, не виждаше нищо смешно. Преди около двайсет години,
когато все още беше юноша с дълги накъдрени коси и лакирани нокти (последен
писък на модата в ония времена), често е изпадал в подобни ситуации. Винаги
е искал  да  има  свое  момиче  -  не  да  е влюбен, не да се жени, не да я
обладава,  а  така  -  просто  като негова робиня. И никой да не може да му
пречи  да прави с нея това, което му се прииска. Подобни сънища, в какви ли
не варианти, радваха нощите му.
     Разбира  се,  с  никого  не  бе споделял тези свои сънища. Но веднъж в
училище,  в  часовете  по  практическа психология, разказа за тях - уж като
прочетено  в  някаква  книжка;  тогава  учителят сякаш разчете мислите му и
обясни, че това си е просто старателно потискано желание да играеш с кукли.
     Но Сюзан не беше нито сън, нито кукла.
     - Аз  да  не  съм  ти  някаква  кукличка! - внезапно отсече тя толкова
рязко, че той остана потресен. - Излизай и край на играта.
     Тя  се  хвана  за  скобите по стените, изправи се и макар да беше явно
разгневена и разтревожена, в очите й нямаше и следа от страх.
     - Ако не си шизо - започна тя, - в което се съмнявам, какво ли няма по
света,  значи  няма да ми направиш нищо лошо. Защото няма да ти се размине,
нали тъй? И няма да ме убиеш, защото после няма измъкване. Пък и едва ли ще
дадат  кораб  в  ръцете  на  потенциален  убиец.  Първото,  значи, което ще
направя,  когато  кацнем, е да свирна на най-близкото ченге. И ще ти лепнат
на  задника  поне  деветдесет  годинки  в подземен вагон. - И започна да се
хили.  -  Това го знам със сигурност. Един мой чичо го чопнаха за неплатени
данъци  и  сега  бачка  като  булдозер в делтата на Амазонка. Да беше видял
писмата  му!  Така  че  хайде, излизай, да видим дали ще ме навиеш да не те
изпея на ченгетата.
     Ставаше все по-нетърпелива.
     - Мамицата  му!  -  каза  и  заклати глава. - Ама и на мен ми върви...
Между  другото, и без това вече се събудих, трябва се изпишкам, пък и нямам
нищо против да хапна.
     Дендиш  мъничко  се  утеши  от  мисълта,  че  бе помислил за тези неща
предварително. Отвори вратата на банята и включи печката, за да се затоплят
сложените  там  предварително  закуски.  Когато  Сюзан излезе от банята, на
масата вече я чакаха синдвичи с бекон, бисквити и топло кафе.
     - Цигари  нямаш  ли?  - попита тя. - Добре де, ще изкарам някак. А как
сме  по въпроса с дрешките? Или по въпроса с показването на носа? Ами че аз
още  не  съм  те  виждала!  -  Тя  се  протегна,  прозя се и се захвана със
сандвича.
     Очевидно  си  бе  взела  душ,  препоръчва се след анабиозата, за да се
измият  люспиците  мъртва  кожа.  А това, което й бе останало като коса, бе
стегнала в кърпа. Дендиш с неохота остави кърпата, но изобщо не допусна, че
тя ще я използва.
     Сюзан дълго гледа останките от закуската, после започна с назидателен
тон:
     - Сигурна  съм,  че  всички  астронавти са откачалки. Защото нито един
нормален  човек  за нищо на света не би хвърчал дванайсет години за майната
си!  Значи  ясно - ти си откачалка. И след като ме събуждаш, пък не само се
криеш,  но дори и дума не обелваш, какво да направя аз? Значи ясно - дори и
да  си бил в ред, самотният живот те е направил откачалка... Виж, ако ти се
е приискало  малко  да  разнообразиш  самотата си, това го разбирам. Дори с
удоволствие  бих ти помогнала да правим това-онова. Но от друга страна може
да  си намислил някаква гадория и сега просто събираш сили. Едва ли, защото
вас  здравата  ви  проверяват,  но всичко се случва. И тогава какво? Ако ме
убиеш,  ще  те  приберат на топло. Ако не ме убиеш, ще те изпея и пак ще те
приберат на топло.
     Нали  ти  разказах за моя чичо Хенри. Неговото тленно тяло мръзне сега
някъде  на  неосветената  страна  на Меркурий. Може на теб тая работа да ти
харесва,  но  не и на чичо Хенри. Много години е сам-самичък, като теб тук,
бачка до скъсване. Пише, че като булдозер му се скъсвал задника. Е, може да
го  затакова  този  булдозер, но тогава съвсем ще го напъхат в кучи задник.
Деветдесет  години!  Досега  е  изкарал  само шест. Тоест бяха шест, когато
излетяхме,  не знам колко още са минали. Бас държа, че теб такова нещо няма
да те кефи. Може би все пак ще се покажеш да го обсъдим, а?
     След  пет  или десет минути, след целия набор от сърдити гримаси, след
мазането на филийки с масло и лепенето им по стените, тя не издържа:
     - Върви по дяволите! Поне дай нещо за четене.
     За  малко  Дендиш се отвлече, защото трябваше да прослуша мъркането на
бордовите системи, после отново включи люлката.
     Толкова  пъти  не  бе  му  провървявало  в  този глупав живот, че вече
прекрасно  усещаше  кога е време да брои несполуките си. Когато двете крила
на  люлката  се  разтвориха,  момичето  скочи,  но гъвкавите манипулатори я
обгърнаха  и я положиха внимателно обратно, затягайки предпазния колан през
кръста.
     - Козел нещастен! - изкрещя тя, но Дендиш пак не отговори.
     Към  лицето  й  се  приближи маската на упоителя, тя сграбчи ремъците,
започна да ги дърпа отчаяно и да крещи:
     - Ти само почакай, аз още не съм се отказала...
     Но  Дендиш  така и не успя да разбере от какво точно не се е отказала,
защото  упоителят  плътно  покри  лицето й. Пластмасовият пашкул я обгърна,
скри  първо  краката  й, после тялото, после лицето и накрая пъстроцветната
кърпа  на  главата  й.  После  черупка затвори люлката и безшумно я мушна в
камерата за анабиоза.
     "Сбогом,  Сюзан - каза си Дендиш, - и ти се оказа досадна грешка. Може
би някой друг път с някое друго момиче..."
     Но за разбуждането на Сюзан му трябваха девет години, затова Дендиш не
бе сигурен, че ще събере отново смелост. Той си спомни за чичо Хенри, който
работи като булдозер по атлантическото крайбрежие на Южна Америка. Спокойно
би  могъл да бъде на неговото място. Но вместо това Дендиш се беше изхитрил
да изкара присъдата си като пилот на космически кораб.
     Той  продължи да се взира във всичките десет хиляди звезди, които бяха
посипани наоколо, като включи външните оптични рецептори - те му служеха за
очи.  Безпомощно  опитваше  да  се улови за безкрайната космическа пустош с
радарите  -  те  бяха ръцете му. А сълзите му изтичаха във вид на потоци от
соплата на двигателите му.
     Дендиш  си  представи  тоновете жива плът в трюмовете на кораба, които
бяха  под  неговата  власт.  Онези  хиляди  женски тела, които можеха да му
доставят  наслади. Но само ако неговото собствено тяло, като тялото на чичо
Хенри, не лежеше на неосветената страна на Меркурий.
     Той  си  представи  техните  ужасени  писъци,  на които би могъл да се
наслаждава, но само ако имаше възможност да внушава ужас.
     Той  беше  готов да заплаче с цяло гърло, но само ако му бяха оставили глас.

Ден тридест и първи



     Махлон  роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха
дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди
Огастес,  Уейн,  Уолтър,  Бенджамин,  а  също  и  баща  ми  Карл. Явно беше
прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.
     Камбанката  на  вратата  задрънча,  известявайки нечия визита. Точно в
този  момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха.
На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше
с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.
     - Орви?
     - Аз съм Джордж - отвърнах.
     - Изтрий  от  лицето си червилото, Джордж - рече, докато се вмъкваше в
стаята.
     Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач,
бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.
     - Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?
     Тези  думи  ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да
изхвърля  неканения  гост.  Вече  кажи-речи година не бяха ни разпитвали за
Оруил Декстър и живеехме в мир.
     - Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?
     Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.
     - Ти  си  негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?... Къде
е?
     - Не сме виждали дядо Оруил пет години - признах честно.
     - И не знаеш къде е?
     - Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне,
никога не казва къде е бил.
     Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и
рече на момичето:
     - Повярвайте  ми,  човек  трябва  да се държи далеч от тия Декстърови.
Хайде, върви си у дома.
     Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:
     - Тя е моя годеница.
     - А,  да,  разбира  се.  Значи  не  ми  остава нищо друго, освен да си
побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?
     - Господин  Апшър  -  реших  да  протестирам  аз.  -  Не че не обичаме
дядовите  приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е
утре, след половин година, след много години...
     - Ще  почакам  -  подхвърли  той през рамо и се заизкачва по стъпалата
нагоре.
     Първите  две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн
и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.
     - Един висок як тъмнокож старик ли? - попита възбудено.
     - Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.
     - Ха,  че  защо  пък  да  не  е бивал и по-рано... - Чичо Уейн направи
кратка пауза. - Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и...
     - Но  не  мога  да  го  направя,  чичо - прекъснах го аз. - Харолд е в
армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.
     - Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.
     - Заминавате ли, чичо Уейн?
     - Да, Джордж - отсече и затвори телефона.
     И тъй  аз  продължих  да  се  радвам  на компанията на господин Апшър.
Винаги най-младите са прецаканите.
     Люсил  повече  не  се  появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй
като  да  се  кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът
според  Люсил  не  е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго,
освен  да  седим  в  стаята  й.  А  майка  й  с  плетка  в ръце сегиз-тогиз
подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.
     Затова  бях  неимоверно  щастлив,  когато един ден вратата се отвори и
влезе дядо Орви.
     - Дядо! - възкликнах. - Добре, че дойде. Знаеш ли, имаме гостенин...
     - Шшшт, Джордж. Къде е сега?
     - Горе  в  спалнята.  Там  му поднасям обяда, след което обикновено си
подремва.
     - Поднасяш му обяда? Че къде са слугите?
     Смутено се изкашлях.
     - Но, дядо, след онази история в Итънтаун те...
     - Добре  де,  празни приказки - набързо ме прекъсна той. - Продължавай
да си гледаш работата.
     Изхвърлих  останките  от храната в кофата за боклук и сложих чиниите в
мивката.  През  цялото  това  време  дядо седеше с палтото и ме наблюдаваше
мълчаливо.
     - Джордж  -  промълви  накрая той. - Знаеш ли, аз съм един стар, много
стар човек.
     - Да, дядо.
     - Моят дядо е по-стар от мен, а неговият - още по-стар.
     - Естествено - мъдро отвърнах аз. - Никога не съм ги виждал, нали?
     - Да, Джордж. Аз поне не помня някой от тях да е идвал през последните
години.  Дядо Тимъти беше тук през осемдесет и шеста, но ти май още не беше
се появил... Баща ти също.
     - Татко е на шейсет, а аз съм на двайсет и една - уточних аз.
     - Да,  да,  разбира  се,  Джордж. Баща ти също често си спомня за теб.
Преди  около два месеца той ми каза, че ти си вече на онази възраст, когато
би трябвало да ти разкажем за нас, Декстърови...
     - Какво да ми разкажете, дядо Орви?
     - Дявол  да  го вземе, Джордж, не ме прекъсвай! Не виждаш ли, че точно
това се опитвам да направя. И без туй не ми е лесно да намеря думите...
     - Може  би  аз  да  ти помогна, а? - чу се от вратата гласът на Хидион
Апшър.
     Дядо Орви се изправи и промълви хладно:
     - Ще  ви  бъда много благодарен, Апшър, ако не се намесвате в семейния
ни разговор.
     - Това е и моето семейство, млади момко. И точно затова съм дошъл тук.
Предупреждавах  братовчеда Махлон, но не ме послуша. Предупреждавах Тимъти,
но той избяга в Америка. И видя ли какво стана?
     - Всеки  човек  има правото да продължи рода си - гордо произнесе дядо
Орви.
     - Един  път  -  да! Никога не съм казвал, че човек не може да има син,
макар  аз  самият да нямам деца. Ама накъде ще тръгне светът, ако всеки има
по  три, че даже по четири деца - като вас, Декстърови. Сега - четири, като
пораснат  -  шестнайсет,  когато  техните  деца станат възрастни - шейсет и
четири!  Няма  да  минат  и  триста години, и ще бъдем трилиони, Орви! Една
гъмжаща маса от безсмъртни ще покрие земното кълбо на няколко слоя и...
     - Млък! - изрева дядо Орви. - Недей пред детето!
     - Крайно  време  е  да  го  знае  -  на  свой  ред  изкрещя  Апшър.  -
Предупреждавах  те,  Оруил Декстър: или ще ти дойде акъла в главата, или ще
предприема решителни мерки. Край на приказките, започвам да действам.
     - Ти  си  гадно...  -  подхвана  дядо Орви, но после се сети, че съм в
стаята,  и се обърна към мен: - Излез, Джордж. Качи се в стаята си и чакай,
докато не ти разреша да слезеш.
     После пак се обърна към господин Апшър:
     - А  ти,  дърт идиот, знай, че аз също съм готов за тази среща с теб и
ако работата стигне до...
     Излязох,  без  да чуя края. Никак не исках да оставям дядо сам в такъв
напрегнат  момент,  но татко ме е научил, че заповедите не се обсъждат. Още
дълго от кухнята се носеха страхотни крясъци, после утихна.
     Минаха  два  часа.  Отдолу не се чуваше нищо. Притеснен, аз тихичко се
спуснах  и  надникнах  през отворената врата на кухнята. Дядо Ори стоеше до
масата, забил поглед в една точка. Господин Апшър не се виждаше никакъв.
     - Влизай, Джордж. Точно възстановявах дишането си - уморено рече дядо.
     - А къде е господин Апшър?
     - Беше при самозащита. Пък и в края на краищата от него нямаше никаква
полза - бързо отвърна дядо.
     - Какво му се случи?
     - Знаеш  ли, Джордж, понякога ми се струва, че кръвта на старците тече
прекалено бавно. Искам да си почина. Остави ме сам.
     Вече  споменах,  че винаги слушам по-възрастните. Чух шум в шахтата за
отпадъци и надникнах в нея.
     - Странно, бях затворил крана - казах.
     - Не  обръщай  внимание  на дреболии, Джордж - нервно рече дядо. - По-
добре кажи дали не сте сменяли канализацията, докато ме нямаше.
     - Не. Същият стар пресъхнал кладенец и резервоарът за дезинфекция.
     - Лошо... Добре де, не е чак толкова важно.
     Вниманието ми беше привлечено от току-що измития под.
     - Дядо  - казах с укор, - не трябва да се занимаваш с чистене. Справям
се сам и без слуги.
     - Хайде,  стига! - скастри ме дядо. - Виж сега, Джордж, има много неща
за  обясняване,  макар  че  едва  ли  сега е най-подходящото време. Баща ти
сигурно  по-добре  би се справил с тази задача, защото те познава по-добре.
Пък  аз, честно да си призная, дори не знам откъде да започна. Ти забелязал
ли си, Джордж, че ние, Декстърови, не сме като другите?
     - Ами... Ние сме по-заможни.
     - Тц, не е в това работата. Помниш ли, че като дете те премаза камион?
Не ти ли се струва, че се оправи прекалено бързо?
     - Ами, не - отвърнах, припомняйки си този случай. - Тате рече, че ние,
Декстърови,  поначало  се оправяме бързо. - Надникнах под масата. - Тук има
някаква стара дреха! Не е ли костюмът на господин Апшър?
     - Той ти го остави - уморено вдигна рамене дядо Орви. - Слушай, трябва
да тръгвам, затова не ме питай повече за нищо друго, и без това закъснявам.
Ако  дойде  чичо  ти  Уейн,  благодари  му  от мое име, че ме предупреди за
идването  на  Апшър. Ако случайно видя баща ти, ще му предам много поздрави
от теб.
     Всичко  това  се  случи през зимата. Оттогава едно обстоятелство не ми
дава мира и чакам дядо да се върне, че да ми обясни.
     Така  и  не можах да приема тази раздразнителност на Люсил и в средата
на  февруари  се  ожених  за  Елис. Жалко, в този момент нито един от моите
роднини  не  беше  в  града,  но  това  не  бе чак толкова важно - вече съм
пълнолетен.
     Дяволски  ми  провървя  с брака. Нещо повече - най-после разбрах какво
представляваме  ние, Декстърови, и какво дядо и господин Апшър не можаха да
ми обяснят разумно.
     Елис  е  много хубавичка и великолепна домакиня, затова отсъствието на
слуги  не  ме  вълнува  повече.  Освен  това  грижите за домакинството не й
позволяват  да  отсъства  по-дълго  от  дома ни. Е, наистина, с идването на
пролетта  ще  бъде все по-трудно да удържам Елис на безопасно разстояние от
третата  тераса,  където са прословутият кладенец и резервоарът. Защото ако
иде там, ще чуе едни странни звуци.
     Не зная какво се предприема в подобни ситуации. Може би все пак трябва
да  махна  камъка  от  капака  на  резервоара  и  да пусна заточения там на
свобода.
     Но се страхувам, че той окончателно се е смахнал.