неделя, 17 януари 2016 г.

Ден тридесет и пети

Срещнах я по средата на едно колебание…

Бяхме приятели, добри приятели, много добри приятели. Не съм я питал. Но сигурно тогава така неподражаемо млада е имала по-добри от мен.
Не ме е питала, но имал съм, ще кажа. Почти така добри като нея. Почти. Хвърчиленото ѝ настроение правеше душата ми да се чувства волна като Хвърчило, когато бяхме заедно. И сивият ден, и мрачната вечер с нея изглеждаха палитренопъстри, ведри приятелки от нея.
И затова не сме говорили. Но нито тя, нито аз си падахме по секс без любов. Но... по дяволите - и за любов не сме говорили. Поне тогава. А и сега.
Аз не го наричам пред нея любов. Наричам го присъствие в душата ми. Четеше ми стиховете си... Многоточия... Станаха доста, какво ли крия в тях или те от мен? Слабичка беше, много крехка. Не просто красива - очарователна. По-скоро срамежлива, отколкото скромна. Имах любима отдавна. Тя нямаше любим отдавна.
После дойде... и ѝ грабна сърцето и срамежливата усмивка. Сериозна връзка. По смеха ѝ го познах – бълбукаше, като планинският ручей, който все те мами да го прескочиш. И походката й стана друга. Походката на човек, който дори когато е с гръб, те кара да се усмихваш. Такава ме накара да я помня – обича лилавото и свободата на Хвърчилата.
Вечно воюва с диетите. Не е добра по математика, но пък е на "ти" с думите. Любознателна. Не – любопитна. Смела - но не безразсъдна. Умна... но без да злоупотребява с това. Помних я. Не сваля дрехи и задръжки. Голям приятел, на музиката, лятото. Зачита правилата – а не е старомодна.
Срещнах я по средата на едно колебание. Здраво ме беше прикрещило в ъгъла. Мислех си, че вече съм остарял, като забравен пергамент и съм изгубил чувството си цвят. После, изневиделица тя се появи – романтична, без да е сантиментална – и ми напомни, че палитреното настроение никога не остава само с един цвят Моно.
Исках. Много силно исках... Приятелски прегръдки. Е, искаше ми се да пооткрадна някоя друга тръпка, която скришом носех у себе си, запазена специално за нея. Исках да се плъзне ръката ми надолу по кожата ѝ.
Малко по-дълго от секундите, необходими за невинния поздрав, да са докоснати телата ни. Малко по-силно, една идея по-плътно. Малко по-близо, разбира се, случайно да се докоснат устните при целувка, която уж е била предназначена за бузката.
Но тя, все оставаше от своята страна на потока. И не искаше, и не иска това. И не дава –дори случайно забавяне. Играех си с погледа ѝ, с думи не си позволявах да флиртувам. Години бяха минали. Приятели, нищо повече. Бетонирани отношения на границата. Исках да я видя поне насън... Но не ставаше. Понякога се радвах ,че е така. Иначе щях да искам да я грабна от съня и да остана с нея завинаги.
А ме плашеше и това да не я запомня променена, и да забравя Хвърчиленият ѝ образ.
Очарователна е, много очарователна, но тази усмивка не съм виждал. Изведнъж ме озарява светлина на отдадена на сладки игри богиня, която прилича на нея. Смига ми, на танц ме кани сякаш. По дяволите! По някое време не устоявам – искам да я целуна. Погледът ѝ ме спира. Магия е. Нямам сили да ѝ устоя. Иска ми се да ѝ изкрещя, да се опомни. Споменах за Господаря на сърцето ѝ...
И сякаш водопад плисна в очите ѝ. Станаха, ако е възможно това, още по пъстри, теменужени, кокичени. Мен така никога не ме е гледала. Ето това е. Любов. Любов – не присъствие. Водопадът в очите ѝ го издава.
Тя се засмя и само каза, че го обича. Магия е или на това прилича? Завиждам на непознатия, мачкащ косата ѝ. Собственикът на водопада в очите й. Исках. Много исках да изглежда такава за мен.
Само веднъж! Бях готов дори пак да стана после пергаментът от ъгъла. Само, за да ме погледне така. Но... Очите ѝ – водопадените, ме спряха. Каза ми "недей". Който сее вятър, жъне бури.
Отнеси своя водопад в очите си, с които гледаш мен, вкъщи. На стопанката на бръчките, които са отгледали децата ти. На повелителката на дома, който е приютявал съмненията, страховете ти и е увековечавал мъжеството ти на стопанин на дом.
На жената, която години наред глади ризите ти със съзнанието, че оставя във всяка гънка част от сърцето си. Отведи се при нея. И ѝ дай – не присъствието, а любовта си.
Тогава ще имаш два водопада – в твоите и в нейните очи. И пергаментът, в който се криеш, ще е приказка... за ЛЮБОВТА.

вторник, 8 декември 2015 г.

Ден тридесет и четвърти


На Кари

Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?! И да знаеш, че няма пътища назад?! Сбогувала ли си се?! Гледала ли си спомена?! От упор?! Разстрелвала ли си го?! Искала ли си земята да се разтвори и да те погълне в едно с тази невъзможна любов. В едно с мечтата за утрини и залези. В едно с трудните решения, които не си искала да вземаш. Но ти се е наложило...

Тръгвала ли си?! Тръгвала си със знанието, че дълго време няма да имаш утре и ще живееш в зоната на последната среща. И в рамката на последните думи?! Онези, заради които ти се е искало да си отхапеш езика... и неговия също...

Ако си казвала сбогом...ако си тръгвала... Тогава знаеш, че искаш да взривиш този свят. Да видиш с очите си хаоса, който настъпва след накъсаната на парчета вяра. След убитата, дявол знае от кого, любов... и после тихо да погребеш очакванията. И на двама ви. В различни гробища. Колкото по-далече, толкова по-добре... А после да се опиташ да спасиш егото си... някакси. Без него си като без дреха. Която не ти стои добре, но нямаш друга. Никъде не се продават дрехи за души. Нито се продават ръце, които прегръщат сърце. Това поне си проверила... нали?!

А дали си проверила как се строи светът наново?! Точно, когато след взрива настъпва личния ти апокалипсис. И! не настъпва бавно. Настъпва като като вълна от бурен океан... задържа се за миг и в огледалото й виждаш спомена. За онези ръце, които се протягат да те хванат, когато си с нови обувки, които те убиват... и си на път да паднеш от висотата на гордостта си. Той знае и те придържа сякаш си от стъкло... а може би за него си била крехка като стъклена статуетка... знае ли човек... И още един спомен. Гледаш право в очите му. Имат особен цвят... и се търсиш там. Намери ли се, момиче?! Или вълната отнесе, освен светът, и теб самата. Не се удавяй точно сега! Кой ще го построи отново?! Кой ще превърже раните ти?!... Няма кой. Нито ти можеш да превържеш вече сърцето му...

Трудно сбогуване. Защото два микросвята се оглеждат в една и съща кристална сълза... Колко думи се побират в една единствена сълза?! В душата ти тези думи имат лице... имат и сърце... и то не е твоето, защото твоето е на друго място... Можеш ли да го върнеш насила?!... Опитвала си, нали?!...

Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?...
Вдигни главата високо! Трудните въпроси понякога имат съвсем прости отговори... Само понякога...

Горе главата! Нали не си забравила, че си съвършена?!

вторник, 17 март 2015 г.

Ден тридесет и трети

Лежах си в леглото, стар и немощен вече... Седемдесет и осем години ... Тежат си на мястото. Тялото отдавна не ме слушаше и се съобразяваше само с капризите на времето. В стаята беше обичайно топло, около любимите ми 39 градуса, но въпреки това студ пронизваше скованите ми от артрита стави. От някъде повя хлад... Огледах се изненадано, но никакво движение нямаше нито от прозореца, беше закован по мое желание преди много време... Вратата стоеше все така затворена, кой ли би дошъл в три през нощта при един стар и болен мърморко?! Тогава усетих позната миризма на спарено.... На застоял въздух... На... Какво беше... Много позната миризма... Да, миризма на Смърт. Огледах се и едва тогава те видях... Над главата ми, със старата роба,овехтяла и все така раздърпана... Беше си все ти.
 - Значи все пак дойде? Попитах тихо...
- Дойдох... Почти с въздишка ми отговори. 
За пръв път... След толкова много срещи ми отговори. Опитах се да се усмихна, но така и не ми се получи, дали заради бръчките от смях и сълзи, дали от няколкото инсулта или просто защото не ми беше до смях. Опитвах се да съм любезен и ми личеше. Все едно виждах стар... Много стар познат с които не ми беше приятно да прекарвам времето си.
- Дойде... Чак сега се сети за мен, нали?! - все още се опитвах да съм любезен, но вече личеше раздразнението ми, преливащо в злобна ирония. Защо чак сега? 
- Обещах ти,че ще дойда... Сякаш си се надявал да ти се размине тази среща?
 И тогава осъзнах колко невъзможна е тази среща... Осъзнах как ще протече... Усетих случващото се с цялото си сковано тяло и... Се затресох в... Нетърпение ли беше? Не е възможно да е нетърпение... Страх? Не... Тръпката премина през мен кто електрически ток и се затресох. Проклетото ми тяло все по-малко ме слушаше и се подаваше на контрол. Глупаво тяло... Тогава дойде онази мисъл, онзи въпрос, който винаги съм искал да ти задам...
- Какъв е смисълът?  Попитах тихо.
Определено не очакваше точно този въпрос. 
- Какъв... ? Машинално повтори и се усмихна с жълтите си прогнили зъби. 
-Да, какъв е? Защо бях тук, защо ми се случи всичко? В началото мислех, че смисълът е да се грижа за родителите си... Но те починаха и тогава се видяхме с теб за първи път. Колко много години минаха от тогава...? 50? Повече! След това срещнах Ана, жена ми, помниш ли я? Мислех, че тя е моят смисъл до моментът в който се роди синът ни. Господи, колко щастлив бях! Но ти знаеш, защото ти и тогава дойде, да, усмихваш се, виждам че помниш. След като той тръгна с теб... Ана си тръгна от мен и тогава пак си задох този въпрос и... Писах. Много писах... Разкази, приказки, романи... Ти за мен ли дойде?
- Да, кратко ми отговори и приседна до главата ми, остарявам вече, болят ме краката. 
Усмихнах се... Малко тъжно и ... Да, развеселено.
-Аз тъкмо се изпиках в памперса, споделих.
- Винаги съм харесвала хуморът ти. Отново ми се усмихна и почти усетих доброта в гласа ти... Или грешах?
- Колко имам още?
- Около минута. Не повече! И разбрах, че не се шегуваш.
- Та .... Какъв е? Смисълът на живота? Кажи ми и може да не съм пропилял живота си напразно и просто да си лежа тук напикан....?
- Помниш ли... В седми клас имахте едно момиче... Райна....
- Една рижава такава...?
-Да, точно тя. Ти един ден я спъна и... Тя падна в локва с кал. 
-Бях лудо хлапе, опитах се да обясня.
- Нея я изместиха в друго училище защото другите й се подиграваха...
- И?
- Край, това беше смисълът на твоят живот. Ти изпълни своето предназначение.
Заболя ме, не разбирах. Тялото ми се разтресе отново в спазъм.
- Как така?
- Това я направи по-силна и тя създаде много лекарства и роди син, който продължава нейния труд...
- Не! Не вярвам... Как така...
Смъртта така и не ме доизслуша. Замахна с косата, която незнайно как се беше появила в ръцете й...
-Ето така! - каза ти и с коса на рамо излезе от стаята.
 В стаята замириса на урина и.... Смърт.

събота, 28 юни 2014 г.

Ден тридесет и втори



     "Дяволски  красива е - помисли си Дендиш - и възхитително безпомощна!"
Единственото  й  украшение  бе  пластмасовата опознавателна лента, тъй като
момичето току-що бе излязло от капсулата.
     - Будна ли си вече?
     Момичето дори не трепна.
     Дендиш усети как възбудата постепенно облива цялото му същество. Колко
е достъпна и колко беззащитна... Сега всеки би могъл да прави с нея каквото
си  поиска. Е, разбира се, би било глупаво да се очаква взаимност. Дори без
да  я докосва, той знаеше, че кожата й е топла и суха. Животът отново се бе
върнал в тялото й и след няколко минути щеше да бъде в съзнание.
     Дендиш  е  капитан  и  единствен член на екипажа на един редови кораб,
който  пренася  лежащи  в  анабиоза  колонисти през пустото пространство от
Земята   до   една  безкрайно  далечна  планета.  Тези  няколко  минути  до
окончателното  пробуждане той прекара в съзерцаване на момичето; знаеше, че
се казва Сюзан, макар никога дотогава да не я бе виждал.
     Лежеше  в  своята ледена люлка, обвита в предпазни колани. Косата й бе
разрошена, а изражението й не обещаваше нищо добро.
     - Добре  де, не се крий - започна тя. - Знаеш ли на какво ми намирисва
тази работа? Осъзнаваш ли какви са последиците?
     Дендиш   беше   изненадан.   А  не  обичаше  да  се  изненадва,  всяка
неопределеност  го  плашеше.  Вече  девет  години  се скита из космическата
пустош,  беше  преситен  от  самота,  която  бавно се трансформира в страх.
Наистина, на кораба имаше седемстотин капсули с колонисти, но те лежаха във
ваните  си  с течен хелий - полумъртви, неподвижни и непроменими, затова не
бяха приятна компания. Най-близкото живо човешко същество бе вероятно на не
по-малко от две светлинни години. А на практика много по-далеч, защото само
промяната на курса би му отнела много повече.
     На  кораба  всеки  звук означава тревога. Тъй като на борда няма никой
друг,  всяко  скърцане  на  метал или внезапно почукване означава опасност.
Понякога  часове,  дори  дни  прекарваше  в ужас, докато открие изгърмялата
лампа  или  недобре  притворената  врата. Най-много се страхуваше от пожар.
Разбира се, в това царство на метала и стъклото пожарът бе невъзможен, но в
кошмарите си често виждаше как загива сред бушуващи пламъци.
     - Покажи се, де! Искам да те видя - викна момичето.
     Дендиш  отбеляза, че тя така и не си направи труда да прикрие голотата
си.  Събуди  се  напълно  гола и продължаваше да седи гола. Беше излязла от
капсулата и бавно обхождаше залата.
     - Те  ни  предупреждаваха...  -  продължи тя. - Пазете се, казваха, от
космически  безделници. Малко да се зазяпате, и ще съжалявате. В Центъра ни
проглушиха ушите! И май са били прави. Хайде, за бога, покажи се най-после!
     Тя  полувисеше  и  полуплаваше, огризвайки люспиците от вроговена кожа
върху устните си. Огледа се тревожно и продължи:
     - Интересно  с какви глупотевини ще ми натъпчеш ушите. Някакъв метеор,
значи,  който е излязъл от подпространството, надупчил е това шибано корито
и сега,  значи, живи сме останали само дваминката и аз, така да се каже, до
свършека  на  дните  си  съм  обречена  да  ти  бутам, за да си подслаждаме
самотата, и тъй нататък, и тъй нататък...
     Дендиш продължаваше да я оглежда мълчаливо през оптичните рецептори на
залата  за  съживяване. С годините бе станал истински ценител и познавач на
жертвите си. Доста дълго планира тази акция. Момичето имаше съвършено тяло -
млада, стройна, изящна. Затова избра точно нея от триста и петдесетте жени-
колонистки,  без  да бърза, тълпеливо и вглъбено разглеждайки микроснимките
към  личните дела на всяка. В това приличаше на пристрастен меломан, когато
си избира диск по каталог.
     Да, тази наистина бе най-красивата!
     Дендиш,  естествено, не беше познавач на психохарактеристиките. Но тъй
като  винаги  е  смятал  психолозите  за  идиоти,  а  техните така наречени
характеристики  -  за  боклук,  беше  се ориентирал по характеристиките, от
които  разбира.  Искаше  му  се  неговата  жертва  да  е  невинна, кротка и
доверчива.  Сюзан бе  само  на  шестнайсет  и най-добре отговаряше на тези
изисквания.
     Дори  бе  леко  раздразнен,  че  тя  не  реагира  на  случилото  се  с
подобаващата се доза боязън.
     - За  тая  работа  ще  ти  лепнат половин живот! - разпали се тя, като
продължаваше да го търси. - Няма да ти се размине.
     Когато  регистрира,  че е празна, камерата за съживяване започна да се
презарежда  до  готовност.  Пластмасовите обвивки бяха старателно сгънати и
изхвърлени   в  камерата  за  смет  и  бяха  опънати  нови,  съвсем  чисти.
Генераторите за лъчево отопление се включиха мигновено, върху операционната
маса се спусна похлупак.
     Момичето гледаше всичко с недоумение, после тръсна глава и се разсмя.
     - Ти  май се страхуваш от мен, а? Майната ти! Кажи си направо, че те е
шубе! Данеси ми някакви дрехи и ела да си полафим.
     Дендиш  със  съжаление  се откъсна от оптичните рецептори. Таймерът му
съобщи,  че  е  време за проверка на бордовите системи. И той - както сто и
петдесет  хиляди  пъти дотогава и още поне сто хиляди пъти в бъдеще - бързо
провери  температурния  режим  в трюма с капсулите, измери нивото на течния
хелий  и  доля  от  запасите, сравни курса на кораба със зададения, провери
разхода  на  гориво,  скоростта  на  струите  и  когато се убеди, че всички
останали  системи функционират нормално, пак се върна да съзерцава жертвата
си.
     Макар  да  бе свършил прегледа възможно най-бързо, тя вече беше успяла
да  намери  гребена и огледалцето (Дендиш ги бе оставил специално за нея) и
вече  сресваше  косите  си.  Един от сериозните недостатъци на системата за
замразяване  беше, че при ниските температури някои сложни структури - като
косите  и  ноктите - се променят прекалено много. В Центъра за изпращане ги
предупреждават   да   изрязват   косите  и  ноктите  си  късо,  защото  при
температурата на течния хелий стават чупливи.
     Сега Сюзан приличаше на манекен, който сам оправя перуката си. Все пак
успя да сбере оцелелите кичури в нещо като мъничка плитка. Като се погледна
в огледалото, рече:
     - И какво, смешна ли съм?
     Дендиш се замисли, не виждаше нищо смешно. Преди около двайсет години,
когато все още беше юноша с дълги накъдрени коси и лакирани нокти (последен
писък на модата в ония времена), често е изпадал в подобни ситуации. Винаги
е искал  да  има  свое  момиче  -  не  да  е влюбен, не да се жени, не да я
обладава,  а  така  -  просто  като негова робиня. И никой да не може да му
пречи  да прави с нея това, което му се прииска. Подобни сънища, в какви ли
не варианти, радваха нощите му.
     Разбира  се,  с  никого  не  бе споделял тези свои сънища. Но веднъж в
училище,  в  часовете  по  практическа психология, разказа за тях - уж като
прочетено  в  някаква  книжка;  тогава  учителят сякаш разчете мислите му и
обясни, че това си е просто старателно потискано желание да играеш с кукли.
     Но Сюзан не беше нито сън, нито кукла.
     - Аз  да  не  съм  ти  някаква  кукличка! - внезапно отсече тя толкова
рязко, че той остана потресен. - Излизай и край на играта.
     Тя  се  хвана  за  скобите по стените, изправи се и макар да беше явно
разгневена и разтревожена, в очите й нямаше и следа от страх.
     - Ако не си шизо - започна тя, - в което се съмнявам, какво ли няма по
света,  значи  няма да ми направиш нищо лошо. Защото няма да ти се размине,
нали тъй? И няма да ме убиеш, защото после няма измъкване. Пък и едва ли ще
дадат  кораб  в  ръцете  на  потенциален  убиец.  Първото,  значи, което ще
направя,  когато  кацнем, е да свирна на най-близкото ченге. И ще ти лепнат
на  задника  поне  деветдесет  годинки  в подземен вагон. - И започна да се
хили.  -  Това го знам със сигурност. Един мой чичо го чопнаха за неплатени
данъци  и  сега  бачка  като  булдозер в делтата на Амазонка. Да беше видял
писмата  му!  Така  че  хайде, излизай, да видим дали ще ме навиеш да не те
изпея на ченгетата.
     Ставаше все по-нетърпелива.
     - Мамицата  му!  -  каза  и  заклати глава. - Ама и на мен ми върви...
Между  другото, и без това вече се събудих, трябва се изпишкам, пък и нямам
нищо против да хапна.
     Дендиш  мъничко  се  утеши  от  мисълта,  че  бе помислил за тези неща
предварително. Отвори вратата на банята и включи печката, за да се затоплят
сложените  там  предварително  закуски.  Когато  Сюзан излезе от банята, на
масата вече я чакаха синдвичи с бекон, бисквити и топло кафе.
     - Цигари  нямаш  ли?  - попита тя. - Добре де, ще изкарам някак. А как
сме  по въпроса с дрешките? Или по въпроса с показването на носа? Ами че аз
още  не  съм  те  виждала!  -  Тя  се  протегна,  прозя се и се захвана със
сандвича.
     Очевидно  си  бе  взела  душ,  препоръчва се след анабиозата, за да се
измият  люспиците  мъртва  кожа.  А това, което й бе останало като коса, бе
стегнала в кърпа. Дендиш с неохота остави кърпата, но изобщо не допусна, че
тя ще я използва.
     Сюзан дълго гледа останките от закуската, после започна с назидателен
тон:
     - Сигурна  съм,  че  всички  астронавти са откачалки. Защото нито един
нормален  човек  за нищо на света не би хвърчал дванайсет години за майната
си!  Значи  ясно - ти си откачалка. И след като ме събуждаш, пък не само се
криеш,  но дори и дума не обелваш, какво да направя аз? Значи ясно - дори и
да  си бил в ред, самотният живот те е направил откачалка... Виж, ако ти се
е приискало  малко  да  разнообразиш  самотата си, това го разбирам. Дори с
удоволствие  бих ти помогнала да правим това-онова. Но от друга страна може
да  си намислил някаква гадория и сега просто събираш сили. Едва ли, защото
вас  здравата  ви  проверяват,  но всичко се случва. И тогава какво? Ако ме
убиеш,  ще  те  приберат на топло. Ако не ме убиеш, ще те изпея и пак ще те
приберат на топло.
     Нали  ти  разказах за моя чичо Хенри. Неговото тленно тяло мръзне сега
някъде  на  неосветената  страна  на Меркурий. Може на теб тая работа да ти
харесва,  но  не и на чичо Хенри. Много години е сам-самичък, като теб тук,
бачка до скъсване. Пише, че като булдозер му се скъсвал задника. Е, може да
го  затакова  този  булдозер, но тогава съвсем ще го напъхат в кучи задник.
Деветдесет  години!  Досега  е  изкарал  само шест. Тоест бяха шест, когато
излетяхме,  не знам колко още са минали. Бас държа, че теб такова нещо няма
да те кефи. Може би все пак ще се покажеш да го обсъдим, а?
     След  пет  или десет минути, след целия набор от сърдити гримаси, след
мазането на филийки с масло и лепенето им по стените, тя не издържа:
     - Върви по дяволите! Поне дай нещо за четене.
     За  малко  Дендиш се отвлече, защото трябваше да прослуша мъркането на
бордовите системи, после отново включи люлката.
     Толкова  пъти  не  бе  му  провървявало  в  този глупав живот, че вече
прекрасно  усещаше  кога е време да брои несполуките си. Когато двете крила
на  люлката  се  разтвориха,  момичето  скочи,  но гъвкавите манипулатори я
обгърнаха  и я положиха внимателно обратно, затягайки предпазния колан през
кръста.
     - Козел нещастен! - изкрещя тя, но Дендиш пак не отговори.
     Към  лицето  й  се  приближи маската на упоителя, тя сграбчи ремъците,
започна да ги дърпа отчаяно и да крещи:
     - Ти само почакай, аз още не съм се отказала...
     Но  Дендиш  така и не успя да разбере от какво точно не се е отказала,
защото  упоителят  плътно  покри  лицето й. Пластмасовият пашкул я обгърна,
скри  първо  краката  й, после тялото, после лицето и накрая пъстроцветната
кърпа  на  главата  й.  После  черупка затвори люлката и безшумно я мушна в
камерата за анабиоза.
     "Сбогом,  Сюзан - каза си Дендиш, - и ти се оказа досадна грешка. Може
би някой друг път с някое друго момиче..."
     Но за разбуждането на Сюзан му трябваха девет години, затова Дендиш не
бе сигурен, че ще събере отново смелост. Той си спомни за чичо Хенри, който
работи като булдозер по атлантическото крайбрежие на Южна Америка. Спокойно
би  могъл да бъде на неговото място. Но вместо това Дендиш се беше изхитрил
да изкара присъдата си като пилот на космически кораб.
     Той  продължи да се взира във всичките десет хиляди звезди, които бяха
посипани наоколо, като включи външните оптични рецептори - те му служеха за
очи.  Безпомощно  опитваше  да  се улови за безкрайната космическа пустош с
радарите  -  те  бяха ръцете му. А сълзите му изтичаха във вид на потоци от
соплата на двигателите му.
     Дендиш  си  представи  тоновете жива плът в трюмовете на кораба, които
бяха  под  неговата  власт.  Онези  хиляди  женски тела, които можеха да му
доставят  наслади. Но само ако неговото собствено тяло, като тялото на чичо
Хенри, не лежеше на неосветената страна на Меркурий.
     Той  си  представи  техните  ужасени  писъци,  на които би могъл да се
наслаждава, но само ако имаше възможност да внушава ужас.
     Той  беше  готов да заплаче с цяло гърло, но само ако му бяха оставили глас.

Ден тридест и първи



     Махлон  роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха
дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди
Огастес,  Уейн,  Уолтър,  Бенджамин,  а  също  и  баща  ми  Карл. Явно беше
прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.
     Камбанката  на  вратата  задрънча,  известявайки нечия визита. Точно в
този  момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха.
На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше
с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.
     - Орви?
     - Аз съм Джордж - отвърнах.
     - Изтрий  от  лицето си червилото, Джордж - рече, докато се вмъкваше в
стаята.
     Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач,
бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.
     - Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?
     Тези  думи  ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да
изхвърля  неканения  гост.  Вече  кажи-речи година не бяха ни разпитвали за
Оруил Декстър и живеехме в мир.
     - Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?
     Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.
     - Ти  си  негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?... Къде
е?
     - Не сме виждали дядо Оруил пет години - признах честно.
     - И не знаеш къде е?
     - Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне,
никога не казва къде е бил.
     Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и
рече на момичето:
     - Повярвайте  ми,  човек  трябва  да се държи далеч от тия Декстърови.
Хайде, върви си у дома.
     Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:
     - Тя е моя годеница.
     - А,  да,  разбира  се.  Значи  не  ми  остава нищо друго, освен да си
побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?
     - Господин  Апшър  -  реших  да  протестирам  аз.  -  Не че не обичаме
дядовите  приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е
утре, след половин година, след много години...
     - Ще  почакам  -  подхвърли  той през рамо и се заизкачва по стъпалата
нагоре.
     Първите  две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн
и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.
     - Един висок як тъмнокож старик ли? - попита възбудено.
     - Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.
     - Ха,  че  защо  пък  да  не  е бивал и по-рано... - Чичо Уейн направи
кратка пауза. - Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и...
     - Но  не  мога  да  го  направя,  чичо - прекъснах го аз. - Харолд е в
армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.
     - Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.
     - Заминавате ли, чичо Уейн?
     - Да, Джордж - отсече и затвори телефона.
     И тъй  аз  продължих  да  се  радвам  на компанията на господин Апшър.
Винаги най-младите са прецаканите.
     Люсил  повече  не  се  появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй
като  да  се  кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът
според  Люсил  не  е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго,
освен  да  седим  в  стаята  й.  А  майка  й  с  плетка  в ръце сегиз-тогиз
подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.
     Затова  бях  неимоверно  щастлив,  когато един ден вратата се отвори и
влезе дядо Орви.
     - Дядо! - възкликнах. - Добре, че дойде. Знаеш ли, имаме гостенин...
     - Шшшт, Джордж. Къде е сега?
     - Горе  в  спалнята.  Там  му поднасям обяда, след което обикновено си
подремва.
     - Поднасяш му обяда? Че къде са слугите?
     Смутено се изкашлях.
     - Но, дядо, след онази история в Итънтаун те...
     - Добре  де,  празни приказки - набързо ме прекъсна той. - Продължавай
да си гледаш работата.
     Изхвърлих  останките  от храната в кофата за боклук и сложих чиниите в
мивката.  През  цялото  това  време  дядо седеше с палтото и ме наблюдаваше
мълчаливо.
     - Джордж  -  промълви  накрая той. - Знаеш ли, аз съм един стар, много
стар човек.
     - Да, дядо.
     - Моят дядо е по-стар от мен, а неговият - още по-стар.
     - Естествено - мъдро отвърнах аз. - Никога не съм ги виждал, нали?
     - Да, Джордж. Аз поне не помня някой от тях да е идвал през последните
години.  Дядо Тимъти беше тук през осемдесет и шеста, но ти май още не беше
се появил... Баща ти също.
     - Татко е на шейсет, а аз съм на двайсет и една - уточних аз.
     - Да,  да,  разбира  се,  Джордж. Баща ти също често си спомня за теб.
Преди  около два месеца той ми каза, че ти си вече на онази възраст, когато
би трябвало да ти разкажем за нас, Декстърови...
     - Какво да ми разкажете, дядо Орви?
     - Дявол  да  го вземе, Джордж, не ме прекъсвай! Не виждаш ли, че точно
това се опитвам да направя. И без туй не ми е лесно да намеря думите...
     - Може  би  аз  да  ти помогна, а? - чу се от вратата гласът на Хидион
Апшър.
     Дядо Орви се изправи и промълви хладно:
     - Ще  ви  бъда много благодарен, Апшър, ако не се намесвате в семейния
ни разговор.
     - Това е и моето семейство, млади момко. И точно затова съм дошъл тук.
Предупреждавах  братовчеда Махлон, но не ме послуша. Предупреждавах Тимъти,
но той избяга в Америка. И видя ли какво стана?
     - Всеки  човек  има правото да продължи рода си - гордо произнесе дядо
Орви.
     - Един  път  -  да! Никога не съм казвал, че човек не може да има син,
макар  аз  самият да нямам деца. Ама накъде ще тръгне светът, ако всеки има
по  три, че даже по четири деца - като вас, Декстърови. Сега - четири, като
пораснат  -  шестнайсет,  когато  техните  деца станат възрастни - шейсет и
четири!  Няма  да  минат  и  триста години, и ще бъдем трилиони, Орви! Една
гъмжаща маса от безсмъртни ще покрие земното кълбо на няколко слоя и...
     - Млък! - изрева дядо Орви. - Недей пред детето!
     - Крайно  време  е  да  го  знае  -  на  свой  ред  изкрещя  Апшър.  -
Предупреждавах  те,  Оруил Декстър: или ще ти дойде акъла в главата, или ще
предприема решителни мерки. Край на приказките, започвам да действам.
     - Ти  си  гадно...  -  подхвана  дядо Орви, но после се сети, че съм в
стаята,  и се обърна към мен: - Излез, Джордж. Качи се в стаята си и чакай,
докато не ти разреша да слезеш.
     После пак се обърна към господин Апшър:
     - А  ти,  дърт идиот, знай, че аз също съм готов за тази среща с теб и
ако работата стигне до...
     Излязох,  без  да чуя края. Никак не исках да оставям дядо сам в такъв
напрегнат  момент,  но татко ме е научил, че заповедите не се обсъждат. Още
дълго от кухнята се носеха страхотни крясъци, после утихна.
     Минаха  два  часа.  Отдолу не се чуваше нищо. Притеснен, аз тихичко се
спуснах  и  надникнах  през отворената врата на кухнята. Дядо Ори стоеше до
масата, забил поглед в една точка. Господин Апшър не се виждаше никакъв.
     - Влизай, Джордж. Точно възстановявах дишането си - уморено рече дядо.
     - А къде е господин Апшър?
     - Беше при самозащита. Пък и в края на краищата от него нямаше никаква
полза - бързо отвърна дядо.
     - Какво му се случи?
     - Знаеш  ли, Джордж, понякога ми се струва, че кръвта на старците тече
прекалено бавно. Искам да си почина. Остави ме сам.
     Вече  споменах,  че винаги слушам по-възрастните. Чух шум в шахтата за
отпадъци и надникнах в нея.
     - Странно, бях затворил крана - казах.
     - Не  обръщай  внимание  на дреболии, Джордж - нервно рече дядо. - По-
добре кажи дали не сте сменяли канализацията, докато ме нямаше.
     - Не. Същият стар пресъхнал кладенец и резервоарът за дезинфекция.
     - Лошо... Добре де, не е чак толкова важно.
     Вниманието ми беше привлечено от току-що измития под.
     - Дядо  - казах с укор, - не трябва да се занимаваш с чистене. Справям
се сам и без слуги.
     - Хайде,  стига! - скастри ме дядо. - Виж сега, Джордж, има много неща
за  обясняване,  макар  че  едва  ли  сега е най-подходящото време. Баща ти
сигурно  по-добре  би се справил с тази задача, защото те познава по-добре.
Пък  аз, честно да си призная, дори не знам откъде да започна. Ти забелязал
ли си, Джордж, че ние, Декстърови, не сме като другите?
     - Ами... Ние сме по-заможни.
     - Тц, не е в това работата. Помниш ли, че като дете те премаза камион?
Не ти ли се струва, че се оправи прекалено бързо?
     - Ами, не - отвърнах, припомняйки си този случай. - Тате рече, че ние,
Декстърови,  поначало  се оправяме бързо. - Надникнах под масата. - Тук има
някаква стара дреха! Не е ли костюмът на господин Апшър?
     - Той ти го остави - уморено вдигна рамене дядо Орви. - Слушай, трябва
да тръгвам, затова не ме питай повече за нищо друго, и без това закъснявам.
Ако  дойде  чичо  ти  Уейн,  благодари  му  от мое име, че ме предупреди за
идването  на  Апшър. Ако случайно видя баща ти, ще му предам много поздрави
от теб.
     Всичко  това  се  случи през зимата. Оттогава едно обстоятелство не ми
дава мира и чакам дядо да се върне, че да ми обясни.
     Така  и  не можах да приема тази раздразнителност на Люсил и в средата
на  февруари  се  ожених  за  Елис. Жалко, в този момент нито един от моите
роднини  не  беше  в  града,  но  това  не  бе чак толкова важно - вече съм
пълнолетен.
     Дяволски  ми  провървя  с брака. Нещо повече - най-после разбрах какво
представляваме  ние, Декстърови, и какво дядо и господин Апшър не можаха да
ми обяснят разумно.
     Елис  е  много хубавичка и великолепна домакиня, затова отсъствието на
слуги  не  ме  вълнува  повече.  Освен  това  грижите за домакинството не й
позволяват  да  отсъства  по-дълго  от  дома ни. Е, наистина, с идването на
пролетта  ще  бъде все по-трудно да удържам Елис на безопасно разстояние от
третата  тераса,  където са прословутият кладенец и резервоарът. Защото ако
иде там, ще чуе едни странни звуци.
     Не зная какво се предприема в подобни ситуации. Може би все пак трябва
да  махна  камъка  от  капака  на  резервоара  и  да пусна заточения там на
свобода.
     Но се страхувам, че той окончателно се е смахнал.

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Ден тридесет

Аз няма винаги да те разбирам. И не очаквай от мен да заставам винаги зад казаното от теб. Нито да се подчинявам. Нито смятам да правя винаги това, което ти смяташ за правилно. Не мисли, че всеки път, когато ме видиш ще бъда красив и усмихнат. Понякога мога да бъда ужасен. Нетърпим. Дразнещ. Ще има дни, в които няма да проявявам разбиране. Дни, в които няма да искам да чувам гласа ти. Ще има дори такива дни, в които ще си мислиш, че изпитвам всичко друго към теб, но не и обич. Предимно омраза и нетърпимост. Ще правя глупости, много глупости. След което ще съжалявам за тях. Но не мисли, че бих признал грешката си. Просто няма да я повторя повече. Ще бъда сърдит на целия свят. Дори разгневен. И ще обвинявам теб за това. Ти ще обвиняваш мен за поведението ми. А начинът, по който се държа ще оценяваш като нетърпим. Ще искаш да ме оставиш. Ще кажеш, че това няма смисъл. Че не си заслужава да търпиш прищявките, исканията и претенциите ми. Това, което изпитваш към мен няма да бъде достатъчно, за да съумееш да се пребориш с нрава ми. Тези дни може да бъдат малко на брой, но ще бъдат ужасни. И за да преодолееш тези дни и злобата, която започваш да изпитваш към мен, искам да мислиш за ОНЕЗИ дни. Дните, в които ще те карам да се усмихваш. Дните, в които ще те карам да ме обичаш. Дните, в които ще търсиш мен. Само мен. Единствено мен. Онези дни, в които ще се влюбваш все повече в мен. И ще те карам да забравяш за ужасните черти на характера ми. Както и за грешките ми. Аз няма да очаквам от теб да ме разбираш. Нито да ми се подчиняваш. Няма да искам да живееш с мен и да бъдеш непрестанно до мен. Няма да искам да казваш и правиш правилните неща. Няма да очаквам от теб да ме караш непрекъснато да се смея или да се радвам на живота. От теб ще искам да ме обичаш. Само да ме обичаш

събота, 18 януари 2014 г.

Ден двадесет и девет

Обитател на столичния район Люлин откри случайно уникална супер-ефективна отрова срещу хлебарки. Ето как станало откритието, обитателят вечерял сурови кренвирши, но след като изял един му се повдигнало и го оставил недояден на масата. На сутринта, какво било учудването му когато видял около кренвирша огромно струпване на хлебарки. Тъкмо да стовари чехъла си върху тях, когато нещо му се сторило нередно, изведнъж той осъзнал, че хлебарките не се движели, Те били напълно и безвъзвратно МЪРТВИ. Невярващ на очите си, обитателят побутнал купчината с хлебарки за да се увери, че това не е видение. След като преминал първоначалния шок, обитателят нарязал на парчета останалите кренвирши и ги разхвърлил из апартамента. На другият ден резултатът бил същия – купчини мъртви хлебарки. Обитателят споделил откритието си с обитателите на квартала и кренвиршите бързо се изчерпали от магазина. Жителите на квартала, са решили да изпратят благодарствено писмо до производителят на кренвиршите, с което да го насърчат да премине в производството на отрови за вредители, където явно ще реализира по-големи печалби и няма да остане нито една жива хлебарка.
В отговор производителят на въпросните кренвирши излезе с открито писмо към цялата общественост:
“ НЕуважаеми дами и господа (почти) граждани! Ако желаете да морите хлебарките си и търсите евтини начини как да го сторите,  просто влезте на сайта http://iztrebitel.com и там ще откриете множество статии и предложения по въпроса (при това безплатно). Направете го, защото е под нашето достойнство да се занимаваме с подобен „дребен дивеч“. Ние морим доста по-големи животни! Животни на два крака, които отказват да четат етикетите на хранителните продукти.
  Колкото до смяната на бизнес нишата, ние вече напълно сме окупирали производството на отрови, но с тях храним вас, НЕуважаеми (почти) граждани! Но вие трябва да сте ни благодарни, защото с нашите храни ще ви подложим на жесток изкуствен отбор. Тези от вас, които оцелеят ще бъдат по-устойчиви от всички  хлебарки и ще могат да преживеят дори ядрен холокост.
С НЕуважение и от името на всички производители на храни…