Ден тридесет и трети

Лежах си в леглото, стар и немощен вече... Седемдесет и осем години ... Тежат си на мястото. Тялото отдавна не ме слушаше и се съобразяваше само с капризите на времето. В стаята беше обичайно топло, около любимите ми 39 градуса, но въпреки това студ пронизваше скованите ми от артрита стави. От някъде повя хлад... Огледах се изненадано, но никакво движение нямаше нито от прозореца, беше закован по мое желание преди много време... Вратата стоеше все така затворена, кой ли би дошъл в три през нощта при един стар и болен мърморко?! Тогава усетих позната миризма на спарено.... На застоял въздух... На... Какво беше... Много позната миризма... Да, миризма на Смърт. Огледах се и едва тогава те видях... Над главата ми, със старата роба,овехтяла и все така раздърпана... Беше си все ти.

 - Значи все пак дойде? Попитах тихо...

- Дойдох... Почти с въздишка ми отговори. 

За пръв път... След толкова много срещи ми отговори. Опитах се да се усмихна, но така и не ми се получи, дали заради бръчките от смях и сълзи, дали от няколкото инсулта или просто защото не ми беше до смях. Опитвах се да съм любезен и ми личеше. Все едно виждах стар... Много стар познат с които не ми беше приятно да прекарвам времето си.

- Дойде... Чак сега се сети за мен, нали?! - все още се опитвах да съм любезен, но вече личеше раздразнението ми, преливащо в злобна ирония. Защо чак сега? 

- Обещах ти,че ще дойда... Сякаш си се надявал да ти се размине тази среща?

 И тогава осъзнах колко невъзможна е тази среща... Осъзнах как ще протече... Усетих случващото се с цялото си сковано тяло и... Се затресох в... Нетърпение ли беше? Не е възможно да е нетърпение... Страх? Не... Тръпката премина през мен кто електрически ток и се затресох. Проклетото ми тяло все по-малко ме слушаше и се подаваше на контрол. Глупаво тяло... Тогава дойде онази мисъл, онзи въпрос, който винаги съм искал да ти задам...

- Какъв е смисълът?  Попитах тихо.

Определено не очакваше точно този въпрос. 

- Какъв... ? Машинално повтори и се усмихна с жълтите си прогнили зъби. 

-Да, какъв е? Защо бях тук, защо ми се случи всичко? В началото мислех, че смисълът е да се грижа за родителите си... Но те починаха и тогава се видяхме с теб за първи път. Колко много години минаха от тогава...? 50? Повече! След това срещнах Ана, жена ми, помниш ли я? Мислех, че тя е моят смисъл до моментът в който се роди синът ни. Господи, колко щастлив бях! Но ти знаеш, защото ти и тогава дойде, да, усмихваш се, виждам че помниш. След като той тръгна с теб... Ана си тръгна от мен и тогава пак си задох този въпрос и... Писах. Много писах... Разкази, приказки, романи... Ти за мен ли дойде?

- Да, кратко ми отговори и приседна до главата ми, остарявам вече, болят ме краката. 

Усмихнах се... Малко тъжно и ... Да, развеселено.

-Аз тъкмо се изпиках в памперса, споделих.

- Винаги съм харесвала хуморът ти. Отново ми се усмихна и почти усетих доброта в гласа ти... Или грешах?

- Колко имам още?

- Около минута. Не повече! И разбрах, че не се шегуваш.

- Та .... Какъв е? Смисълът на живота? Кажи ми и може да не съм пропилял живота си напразно и просто да си лежа тук напикан....?

- Помниш ли... В седми клас имахте едно момиче... Райна....

- Една рижава такава...?

-Да, точно тя. Ти един ден я спъна и... Тя падна в локва с кал. 

-Бях лудо хлапе, опитах се да обясня.

- Нея я изместиха в друго училище защото другите й се подиграваха...

- И?

- Край, това беше смисълът на твоят живот. Ти изпълни своето предназначение.

Заболя ме, не разбирах. Тялото ми се разтресе отново в спазъм.

- Как така?

- Това я направи по-силна и тя създаде много лекарства и роди син, който продължава нейния труд...

- Не! Не вярвам... Как така...

Смъртта така и не ме доизслуша. Замахна с косата, която незнайно как се беше появила в ръцете й...

-Ето така! - каза ти и с коса на рамо излезе от стаята.

 В стаята замириса на урина и.... Смърт.