Ден двадесет и пети

Инструменталистът

Текила

Думите са остри обекти. На определени хора, които ги употребяват,
не бива да вярваме. Ако разглеждате критично думите, ако ги изследвате внимателно, ще откриете, че те са противоречиви и непредсказуеми.
Цялата литература – изговорените, изпятите или написаните думи – е двусмислена и следователно безсмислена. Думите са извън контрола на всеки, който се опитва да ги използва.
Да се върнем към направеното по-горе изявление – че на определени хора, които употребяват думи, не бива да вярваме – и да го коригираме да гласи: „На никой, който ги употребява, не бива да вярваме.“ Дорина мен. Особено на мен. Моите думи, подобно на всеки друг, са  невалидни. Тези думи са невалидни.
Но музиката е истина. В музиката няма двусмисленост. Тоест, в музиката без думи.

Щастливият орган

Песните от моето детство, които си спомням, са без думи. Те са песни на истината. Запомнете следното: Музика = Истина. Това е уравнението.

Ходене насън

Не съм спал години наред. Когато си лягам – никога преди зазоряване – оставам буден, вслушвайки се в музиката на града.Градът притежава звук и ритъм. Градът е музика.
Но думите са бръщолевене, което обърква музиката. Те трябва да бъдат махнати. Музиката трябва да бъде чиста. Истината трябва да бъде чиста.

Върви, не тичай

Аз съм инструментът на чистотата и истината. Солист съм. Свиря сам.
Моят инструмент е ножът.
Живея в града. Следователно работя в града. Сам.
Не бях заловен, защото съм предпазлив. Работя върху тях един по един. Нощем. Сам.
Аз им отнемам думите. Една по една. С моя инструмент, с моя нож.
От всеки, когото срещна в града. От всеки, който е сам.
Аз отрязвам езиците им.

Гангстер

Колко езици? Безсмислен въпрос, защото е съставен от думи. Ще отговоря с еднакво безсмислени думи: дузини, стотици, хиляди. Кой ги
брои? Числата не са думи.
Аз отрязвам езиците и ги съхранявам до леглото си. В буркани.
Езиците бяха бойни трофеи. Аз съм боец на страната на истината.
Бурканите бяха иззети, когато ме отведоха.

Съобщителен канал

Лежа в леглото, вслушвайки се в музиката на града. Купища буркани с езици са пръснати из стаята ми.
Сега е тихо, с изключение на музиката.
Докато езиците не започнат да пеят.

Унищожаване

Не мога да ги накарам да спрат.
Умолявам ги, подлъгвам ги, увещавам ги. Ядосах се. Заплаших ги, че ще ги смажа, ако не престанат да ме изтезават с техните думи. Да изтезават мен.
И после установих, благодарение на вътрешно просветление, как бих могъл да ги спра. Знаех как.
Намерих дебело парче тел. Взех ножа. Заострих края на телта.
Краят на телта.

Потягане

Моята любима песен без думи
Все пак в нея имаше думи. Спомням си ги.
Потягане на тъпаните.
Тъпани. Инструмент. Ушни тъпанчета.

Протягане

Пъхнах заострения край на телта в ушите си. Едно по едно.
На тъпаните.
Думите изчезнаха.
Но не без болка. И някой ме чу да викам.
И ме доведе тук.
Направих както вече ме помолихте: записах мислите си. Усмихнах
се на въпроса, който написахте – вие го написахте, защото знаете, че не мога да чувам какво говорите. Особено като фразата: Обяснете със собствени думи защо направихте това. Моите мисли, моите думи.
Мислите са думи. Следователно не означават нищо. Ето защо аз мога да напиша това, което ме помолихте, защото е безсмислено. След това няма да имам повече мисли. Нито повече думи. От този момент нататък съществува само музиката, която свири в главата ми. Музиката.
Завинаги.
Не е ли прекрасно?

Ден двадесет и четвъти

– Най-тъжното време от годината е, когато трябва да почистваш тавана – каза мис Елизабет Симънс. – Не обичам октомври. Не обичам дърветата да остават голи. И небето винаги изглежда така, сякаш слънцето се е обезцветило.
Стоеше неуверено в подножието на стълбата към тавана, побелялата й глава се въртеше, бледосивите й очи шареха насам-натам.
– Но искаш или не искаш, октомври дойде. Така че махни листа от календара!
– Мога ли да си запазя септември? – Малката й племенница Джулиет, с мека кестенява коса, държеше откъснатия лист.
– Че за какво ти е притрябвал? – каза мис Елизабет Симънс.
– Всъщност септември не е свършил. Никога няма да свърши. – Малкото момиченце вдигна листа. – Зная какво се е случило през всеки един ден от него.
– Беше свършил още преди да започне. – Мис Елизабет Симънс сви устни и сивият й поглед стана сдържан. – Не си спомням нищо от него.
– В понеделник карах кънки в Чесмън Парк, във вторник ядох шоколадова торта у Патриша Ан, в сряда получих осемдесет и девет точки по правопис в училище. – Джулиет напъха листа в джоба на блузата си.
– Това беше тази седмица. Миналата седмица хванах един рак в реката, люлях се на асмата, убодох се на един пирон и паднах от оградата. Така стигам до миналия петък.
– Е, хубаво е, че някой прави нещо – каза Елизабет Симънс.
– Ще запомня и днешния ден – продължи Джулиет. – Защото днес листата на дъба започнаха да пожълтяват и да почервеняват.
– Върви да си играеш – каза старата жена. – Трябва да оправя тавана.
Докато се качи в мухлясалото помещение, се задъха.
– Смятах да го направя още през пролетта – промърмори тя. – А ето, че наближава зимата и не ми се иска да я изкарам цялата в мисли за вехториите тук.
Напрегна очи в полумрака, видя огромните кафяви сандъци, паяжините, старите вестници. Миришеше на стари греди.
Отвори мръсния прозорец, който гледаше към ябълките далеч под нея. Нахлу миризмата на есен, студена и рязка.
– Пази се! – извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. – По-добре, отколкото да ги смъквам долу – задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците – разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.
– Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?
Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.
– Глупостите на Джулиет – изсумтя тя. – Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.
Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше: „Това беше невероятен ден!“ или „Чудно красив залез!“
Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното: „Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус“. Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше
втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.
8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?
28 август 1892 – синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!
Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.
След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго  наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:
– Джулиет!
– О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!
– Джулиет, искам да ми направиш една услуга.
– Каква?
– Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.
– Защо? – примигна Джулиет.
– Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа – каза старата жена. – След години това само ще те разстрои.
– Кога след години? И как? Боже мой! – извика Джулиет. – Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.
Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.
– Добре. – И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. – Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.
– О, благодаря бабо, благодаря! – Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. – Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!
Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.
– Разбира се, детето ми – каза тя накрая. – Разбира се.