четвъртък, 13 юни 2013 г.

Ден Двадесети

Полунощ мина - време му е... за обещаната приказка!

    Платинената пантофка



>    1

    Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Златното флагче на косите й. Разпилени звезди по копринената рокля. Лице, алено като кръв и бяло като сняг.
    Всичко бих приел — многоглави хидри от кондензираща се материя, червенополи медузи с очи от метализиран водород, мислещи облаци междузвездна плазма, хищни колонии от мегабактерии, сплетени на витла в мрачните леговища на времето. Но не и това. Не защото е необикновено, изумително, а тъкмо обратното, защото е изящно и възхитително като детски сън. В самотата ни ОНЕЗИ дойдоха неочаквано, преглътнахме възклицанията, Шърууд не намери време за своето класическо „Шокиран съм!“. А после — този валс. Раз-два-три… Раз-два-три… Едно мишле разхожда гъвкавите си пръсти по черно-белите правоъгълничета на клавесина.
    В началото беше кошмарът на деветстотин деветдесет и седем денонощия път. Отлетяхме на трети ноември преди три години, след четири месеца бяхме около Марс, от април до юни пресичахме пояса на астероидите, накрая покълна моравата пъпка на Юпитер. Няма нищо по-отвратително от населената с видения пустош на космическото пространство, от самотата в черупката на безсилието, от тишината без дъно. Сетивата чакат дразнители и запълват безмълвието с измислици, потъваш в тях, протягаш с надежда ръце, но спасението и човекът до теб са обърнати гърбом и мъртвилото е толкова плътно, че ударите ти потъват в него като в еластична ципа.
    Когато за първи път видях Юпитер отблизо, заприлича ми на препълнен балон, в средата — ален нар, пристегнат от тъмносини спирални артерии, с едра оранжева зеница, плътна, неподвижна, студена. Разбираш, че говоря за Червеното петно (отблизо то е доста по-различно и страшно!). Нашият „Санчо Панса“ бавно ротираше около оста си за изкуствена тежест и Окото през равни интервали изплуваше в каютата ми, надничаше през спуснатите щори, усещах по тила си парализиращото му докосване като ръка на измамник; влизаше при мен в часовете на почивка, лягаше на леглото до изтерзаното ми тяло, целуваше брадясалата ми буза и настояваше да си спомням разни неща — например погребението на мама. Или за теб. Не знам защо, но Окото много настояваше да си спомням за теб.
    Няколко седмици живеех под терора на Окото, затова се зарадвах, когато Шърууд оголи пожълтелите си зъби в усмивка и рече:
    — Шефе, утре можем да започваме. Ще активизираме Червеното петно с бързи неутрони. Ниехоф ще измерва вторичната радиация.
    Станахме рано. След скучните тридесет минути мускулно натоварване, без дори да закусим, отидохме в апаратната и започнахме подготовката на експеримента. Работехме с желание, сякаш всеки искаше да отмъсти на Червеното петно, запълващо и без това напрегнатите ни нощи с подозрения и страх. Шегувахме се, бъбрехме глупости, Ниехоф разказваше за своята първа любов…
    Да ти представа и четвъртия член на екипажа, единствения с женско име и женски навици — Миранда, корабния робот. Тя наистина е нетърпимо любопитна и бъбрива, почти суетна, помни всичко с подробности, трябва да ни следи, да се грижи за нас, да ни развлича. Дори Роланд Ниехоф понякога се шегува: „Ех, ако можеше и да се целува…“.
    Към обяд всичко беше готово, предстоеше последното атестиране, но Шърууд се устреми към един двадесетсантиметров шницел от соя и ние го последвахме.
    Точно тогава се чу пронизителният писък на алармената инсталация.
    Още не бяхме се опомнили от виещите звуци, когато Миранда каза на-страшното изречение, което някога съм чувал:
    — От червеното петно, излетя кораб към „Санчо Панса“!

>    2

    Щастливец си ти, няма да преживееш това. И не защото безстрастният глас на Миранда ритна старата училищна догма за нашата самотност и изолация. И не защото чудото наистина пъплеше по екрана на видеоскопа, а защото още не знаехме какво носи тази мушица в корема си.
    Нямам време да ти описвам всичко с подробности: хаоса, объркването, атавистичния страх;  треперещите космати ръце на Шърууд, когато докосваше окуляра на телескопа;  нелепата надежда на трима мъже, които не искаха да повярват на очевидното. И как ще посрещнеш това предизвикателство на съдбата? Астронавтичният кодекс не предвижда чудеса, но корабът летеше към нас, въпреки своята невъзможност, въпреки всякакви азбучни наставления. Два конуса, съединени със сфера, в средата смешно стърчащ дълъг слънчев панел — заприлича ми на кокоши крак, честна дума, просто това ми хрумна внезапно.
    Непрекъсната издавах заповеди, за да прикрия, че нямам план:
    — Двете извънбордови камери да следят кораба! Необходим е пълен запис на всички излъчвания. Роланд да се заеме с маршовия двигател. Трябва да се подготвим за внезапен старт, ако демонстрират враждебност. Миранда да обработва данните от траекторията им! Шърууд да не гледа като кретен!
    Разбирах само едно — трябва да се работи;  след хиляди денонощия безделие мозъците и ръцете ни бяха станали лениви.
    Роланд тайно глътна таблетка.
    Страх от шокиращата неизвестност
    — Извършиха корекция и влязоха в нашата орбита! — докладва Миранда.
    Очаквах ли го? Сигурно, но не го исках. Нататък не виждах път. Едва ли ще ме оправдаеш, но предпочитах да си отидат, да минат покрай нас и да отлетят, без да ни забележат — все едно накъде. По дяволите всякакви контакти!
    Но сега в мен звучи поредица от слънчеви тонове, залепени един след друг по законите на изяществото. Раз-два-три… Раз-два-три…
    — Излъчиха опознавателни знаци! Чакам заповед.
    После…
    Заповед ли? Ах, да…А ти как ще постъпиш? Не, все едно че си тук и трябва веднага да решиш. В същата минута! Ще се спасяваш ли? Или ще отвориш гостоприемно вратите пред онова, от което се страхуваш?
    Реших.
    Няма да описвам всички процедури около съединяването, манипулациите в изолационната — няма смисъл, спести ми поне това. Не искай да го преживявам отново, не мога.
    После шлюзът се вдигна.

>    3

    После шлюзът се вдигна.
    Запази спокойствие и ми вярвай. Всичко, което ще ти разкажа, е святата истина.
    После шлюзът се вдигна!
    Ако не повярваш само на една дума от моя разказ, спри до нея, не продължавай. Ще обидиш мен, Ниехоф, Шърууд. ТЯХ ще обидиш с недоверието си.
    В началото избухна пламъчето на златистите й коси; пробягна като искрица, блесна с отраженията си, защото плитката й беше обсипана със звездички. После чипото й носле като пързалка; очите, измити от някакво фантастично синьо ( при нас никога не си виждал такова синьо!). Накрая бялата й копринена рокля с голяма светлорозова яка, от която се стичаха щедри водопади коприна.
    — Не ни ли очаквахте? — каза тя с усмивка.
    След нея се вмъкна мъничко човече с дебели устни и висока шапка, подскачаше смешно на червените си ботушки, като поглаждаше с ръка виолетовата си ливрея. Държеше за ръка войниче с пушка и тиранти, което крачеше, без да свива коленете си.
    — Добър ден, астронавти! — викна войничето с нарисувани черни мустачки. — Почетната гвардия на царство Бирлибания ви поздравява!
    — Приятно ми е, Палечко! — представи се малкото човече, покланяйки се ниско.
    След тях влязоха и другите. Всички бяха различни, облечени пъстро и красиво, като оживели фантазии, като шарени измислици. Правеха малък реверанс, усмихваха се сърдечно.
    — Господи, какъв е този цирк! — изкрещя Шърууд.
    — Защо цирк, господине. Това е контакт между братя по разум — рече Котаракът в чизми.
    Направих крачка напред, трябваше да започна от някъде, да поема разговора….
    — Аз съм командирът. Казвам се Антон. Може би първо трябва да се запознаем.
    И те започнаха да се представят. Онази, със златистите коси, беше Спящата красавица. Тук бяха и Пепеляшка, и Малката кибритопродавачка, и Червената шапчица, и Оловното войниче, и Елиза — нали я помниш, на която братята са диви лебеди, — и Палечко, и Малкия принц, Василиса, Буратино, Пипи Дългото чорапче — всички, всички! Дори и моята Снежанка.
    Стояха пред нас такива, каквито ги знаем. Каквито са идвали в сънищата ни, в онези стари цветни сънища, които принадлежат на всички. И са докосвали клепачите ни вместо „Лека нощ!“, след това вместо „Добро утро!“, оставяйки по нещо красиво до самото ни начало.
    Сега ми е лесно да говоря, да се хваля, но тогава…
    Опитах се да представя екипажа, излезе глупаво, защото бях прекалено сериозен. В този миг в цялата Слънчева система едва ли имаше същество с по-идиотска физиономия от Шърууд (сигурно, защото не можех да видя себе си.) Ниехоф стоеше встрани, безмълвен и непроницаем.

    — Съвсем сме различни. Вероятно ви изглеждаме странно, особено аз. — каза Буратино.
    — Нищо подобно! — реагира взривно Шърууд. — Глупаво сега изглеждаме ние с нашите нормални мутри. А ти, с дългия нос, наистина ли си от дърво?
    — Честна дума. Дървото може да пренася и натрупва вещества, значи може…
    — Не може! — категорично отсече Шърууд и обърна глава, за да демонстрира, че въпросът за него е решен, но секунда след това — вероятно, за да бъде по-убедителен — отново се извърна към всички и започна с тържествен глас:
    — Аз не вярвам! Включени сме в някакъв опасен експеримент. Това не може да бъде, просто защото е невъзможно. Все едно дали халюцинираме спонтанно, или е външна намеса. Все едно — не вярвам!

    Нашите гости го гледаха объркано и тревожно.
    — Обидно е, момчета — започна Елиза. — Виждате ни за първи път и изведнъж „Не вярваме!“.
    — Ама наистина е обидно — намеси се след нея и Оловното войниче. — Аз по устав трябва да имам воинска чест и… Нали така, Доналд?
    — Хич не ми пука какво точно трябва да имаш — вметна патето Доналд.
    — Ние ли не ви познаваме? — изкрещя отново Шърууд. — Всички ви знаем, до един!
    Тогава нещо се събудиш и властно нахлу в мен.
    Докосване до лицето й, бяло като сняг и алено като кръв, под елхата, от която валеше огнен дъжд в разтворените ни шепи. Шоколадени бузки, магията на пламналите конусчета, многоцветните отражения на стъкълцата, играта на фойерверките, паяжината от книжни лентички. И тя, като восъчна фигура до Дядо Мраз. Тънките гласчета на другите ме притискаха, всички искаха да отидат до нея, затова не чух думите й, видях само как избухнаха светлинките на целофанената обвивка на подаръчето, спряха за миг до панделката, после продължиха към звездите и точно тогава — докосването на лицето й. Ухаеше на вятър и борови съчки. Когато ме целуна, чух звънчетата на горската шейна, звънливия смях на джуджетата, после тя влезе със заскрежени ботушки в смутената ми душа, научи ме да се връщам насън при нея, за да ме докосва пак и пак със студеното си като снежинка носле. И никога повече не дойде; на следващия празник Дядо Мраз миришеше на вино, а Снежанка беше с черен грим под очите.
    Видях я едва сега, на стотици милиони километра от фоайето на старото кино с мирис на цигари и влага (там работеше татко), пред мрачния силует на Юпитер; прониза ме полузабравено ухание на вятър и борови съчки и желанието да я докосна, за да се убедя, че съществува и не видение е живяло в мен през всичките четиридесет години.
    — Не знаете истината — за първи път се обади Ниехоф. — Ние наистина ви познаваме, вие сте герои от нашите приказки.
    — А какво е това приказки? — попита Пепеляшка.
    Всезнаещият Шърууд се смути, а Роланд започна разсеяно да регулира камерата.
    — Литература за деца. — поднесе веднага услугите си Миранда.
    — Какво значи литература? Какво е това деца?
    — Литературата е светът, направен с думи. — опитах се да бъда понятен аз. — А децата…Те са много малки.
    — Малки като мен? — попита Палечко.
    — Почти. Те не познават нещата и ние им ги даваме с думи.
    — А аз съм малък заради намалената функция на хипофизната жлеза.
    — Стига! — изкрещя Роланд Ниехоф. — Аз съм плакал за теб.

    Палечко се смути и се обърна към Котарака с чизми:
    — Нали така беше? Хипофункцията на еозинфилните клетки в предния дял на хипофизата.
    — Ей, вие — обади се Мишлето Мики. — Станахте много сериозни!
    Запали кибритена клечка и я лапна. Свали черния си цилиндър и в него избухна букет от гълъби, апартната се напълни с удари на крила и бели пера, а след тях потече река от разноцветни ленти, смутени безпомощни зайчета и флагчета с нарисувани моркови.
    — Заприлича на зверилница! — промърмори Шърууд.
    — Какво пък толкова, приятно е. — отговори му Роланд през смях и хукна да гони един гълъб, всички ръкопляскаха, а Мики продължаваше да залива странната си компания със сгъваеми часовничета, чадъри, пухкави пантофки и бонбони.
    — Насам, насам, търсачи на веселия! Световноизвестният чародеец Мишлето Мики от мистериозните острови Балуба-ба предлага радост в пакетчета! Точно тегло и високо качество! Няма лъжа и измама, няма тайни съглашения с дяволи! Всичко е ловкост на ръката и тайна на реквизита!
    Над главите ни се сипеше приказен дъжд от чудесии, залата пламна от цветове и глъч, разлюля се от смях и тогава се чу тревожният сигнал на Миранда и всички млъкнахме.
    — Не разбирам нищо, нищичко! — каза роботът.

>    4

    — Ей, вижте, момчета и момичета, вижте! — и Буратино започна да подскача на един крак. — Тези и тримата са еднакви, ехе-хееее…

    Другите започнаха да подскачат след него и да припяват: „Всички са еднакви! Всички са еднакви!“.
    — Как еднакви? — озъби се Шърууд.
    — Ами така, като по модел. А ние сме различни.
    — Това не е предимство. И зависи от генетичната програма.
    — Прав е — добави мъдро Доналд. — Ще знаете, зависи само от генетичната програма. В книгата на Умния таралеж, който стана академик, пишеше, че е възможно да има и такава цивилизация, тоест — отделните екземпляри да си приличат. Аз не вярвах, но фактите ме убеждават.
    — Лошо им работи матрицата — продължи Котаракът с чизми. — Като че ли е заяла на един и същ зъбец. Но предлагам да им простим, те не са виновни…
    — Така трябва да бъде! — опита се да опонира Роланд. — Вие като сте различни, как се продължавате?
    — Да се продължаваме ли? — опули се Оловното войниче, сякаш долавяйки в този глагол някаква смътна приятност.
    — Точно, имам предвид като умре…
    — Млъкни, Роланд! — креснах. — Не казвай тази дума за тях, моля те.
    — Странно е, че ни познавате. Ваши хора не са идвали насам, нали? — попита Алиса.
    — Не са.
    — А, веднъж един дойде — започна Пипи Дългото чорапче. — Честна дума, казваше се Хай Шан и беше от Гватемала, където всички вървят заднишком. Аз точно подпалвах Вила Вилекула, когато дойде господин Нелсон и ми каза, че Хай Шан първо си бръкнал в носа, а после помислил ушите на коня за сладкиш и ги изял.
    — Много лъжеш, Пипи! — сръга я Василиса.
    — Ама нали вече казах честна дума, защо да не лъжа?! Обаче този момент един облак ми облиза сладоледа — много нахакан облак! — и аз не можах да видя Хай Шан.
    — Тази не беше ли от Астрид Линдгрен? — попита Миранда.
    — Не, аз съм от Белгийско Конго, където всички лъжат. Започват в седем сутринта и продължават до залез слънце.
    — Не, ти си от Астрид Линдгрен! — тъпо настояваше Миранда.
    — Добре де, много важно! Ти пък си от Страната на квадратните кратуни!
    Така си говорехме, беше приятно, вярвай ми. С тях ставахме мънички, по-ниски от лалетата, отваряхме скърцащите врати на отдавна ненаселвани крепости, докосвахме с магически жезъл забравени спомени и те се събуждаха. Аз исках да съм близо до Снежанка. Смешно ли ти е? Астронавтът първа категория, командирът на „Санчо Панса“, побеляващият междупланетен скитник и авантюрист искаше да докосва белите къдри на роклята й. Смешно ли ти е?
    Във всеки от нас, колкото и уморен да е той, живее едно дете, което се промъква през тайните входове на таваните и зад прозрачните завеси на паяжините открива своето царство, затворено в няколко изкорубени куфара. Там непременно има грамофон с фуния, счупен бинокъл, книжки с плесенясали страници (шшт! — на корицата мъж и жена се целуват!), старо  войнишко кепе, скъсана лява обувка, пожълтели снимки, на които не можеш да познаеш никого. И — щях да забравя — нещо, което може да служи за пушка. После излизаш на заляната от светлина улица, между паветата расте трева, стъкълца бляскат като мъниста и отгоре идва бай Александро, дето продава играчки с дървени гимнастици и вика момичетата в своето мазе, ама те още не отиват, по-късно ще разберат какво се прави там, а сега играят с теб в онзи рай между пет кюшета.
    — Аз те помня — сбрах смелост да започна. — Мама ме заведе в старото кино, ти седеше до Дядо Мраз, запалих бенгалски огън и заваля светъл нишковиден дъжд. Ти ми подари книгата за Моливко и един дървен камион.
    — Никога не съм идвала на Земята — рече Снежанка.
    — Ти беше, помня. В същите дрехи беше. Аз толкова дълго те гледах като унесен, че момчето отзад ме избута — и то бързаше за подаръчето. Не исках да си тръгна, даже те сънувах.
    Тя започна да се смее:
    — Имаш някаква грешка. Нашите кораби са малки и не могат да летят на огромни разстояния.
    Тя беше, тя! Като сега си спомням. Докосна се до лицето ми. Шоколадените бузки, пламналите конусчета, играта на фойерверките…Тя беше, как мога да я забравя.
    На другата година не дойде, мислех да ти се сърдя.
    Така й говорех — смешно ли ти е? Но ако не вярвам, ще ми бъде празно и трудно.
    Мишлето Мики извади от цилиндъра си мъничък клавесин и започна да разхожда гъвкавите си пръсти върху клавишите му. Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Слънчев валс по законите на изяществото. Поканих Снежанка и я докоснах. Не само я докоснах, прегърнах я и танцувах с нея, с истинската. Престани да се смее!
    Танцувахме двамата четиридесет години след единствената ни среща в старото кино с мирис на цигари и влага. На пода имаше хиляди скъсани билети, а аз мислех, че това са снежинки. Докоснах изящната линия на раменете й. Ухание на гора и борави съчки. Раз-два-три…
    Тя е била, тя!
    Не се сърди. Обичам майка ти, но това е друго. То не може да се обясни.
    И Роланд танцуваше, с Пепеляшка. Тя беше сложила глава на рамото му като влюбена. А Шърууд не можеше да събере смелост, не вярваше.
    Раз-два-три… Раз-два-три…

>    5

    — Вие от коя планета сте? — попита Малкия принц. — На баобабите или на розата, на царя или на бизнесмена?
    — На нашата планета има от всички. — отговори Ниехоф.
    — А моята лисица там ли е?
    — Има една лисица — усмихна се Роланд. — С най-простата тайна: най-хубавото се вижда само със сърцето.
    — Тя е! А защо не ме вземете с вас? Аз мога да летя, познавах един чичо със самолет, който ми нарисува овца.
    — И аз го познавам — продължи Роланд. — Казва се Антоан дьо Сент Екзюпери.
    — Не помня вече, толкова хора съм срещал. — погледна ни виновно Малкия принц.
    — Защо го лъжеш, Ниехоф! — не издържа играта Шърууд. — Кажи му истината за нашата приказка. Да, ние всички ви познаваме от нашите приказки.
    — Може — отговори Котаракът с чизми. — Но ние живеем на Червеното петно, откакто съществува светът. Така пише и в книгите на Умния таралеж: „Ние сме вечни, защото сме необходими. Ние сме навсякъде и във всеки, защото сме необходими.“
    — Но в нашите книги ви има, обясни това! — продължаваше Шърууд с досадна упоритост.
    — Не знам, господине, не разбирам как може да е станало. Сигурно се проектираме някак в душите ви или с някакви излъчвания…Нищо не мога да кажа. Такава е нашата цивилизация — всички сме различни и от самото начало сме разделени.
    — Разделени ли? — попитах.
    — Разделени сме на добро и зло — продължи Котарака с чизми. — Так сме се родили — едни са добри, други са лоши. Планетата ни беше от две равни половини, в едната живеехме ние, в другата —  лошите. Но те започнаха война срещу нас. Министър им  е Карабас Барабас, а генерал — Деветоглавия змей. Ние нямаме оръжия и те ни побеждават лесно.
    — А защо не си направите? — попита Роланд.
    — Тогава вече няма да сме цивилизацията на доброто. Трудно е да се бориш с тях, всички са зли — и Баба Яга, и Грозната вещица, и Пъпчивия великан, и Злата магьосница. Окупирват наши територии, свиха ни съвсем. Вижте колко малко остана от Червеното петно.
    — И вие не се съпротивлявате? — намеси се Шърууд.
    — Искаме да ги направим добри.
    — Глупости! — скочи Шърууд. — Злото никога не става добро.
    — Става, господине, става — каза Василиса. — Но трябва много да вярваш.
    — Но докато ние си вярваме и превъзпитаваме, те ще ни унищожат! — възкликна Оловното войниче. — Дайте ми истинска пушка и…
    — Дошли сме при вас да преговаряме. — рече Котаракът с чизми.
    — Можете да започвате. — подканих ги. — Имам пълномощията на Земята.
    — Външнополитическият съвет на Бирлибания реши да се обърне към вас с молба за помощ — рече бавно Котарака с чизми като опитен шарже д’ афер.
    — Не разполагаме с оръжия.
    — Оставете оръжията — продължи той. — И без това няма да ги използваме. Искаме само да подкрепите цивилизацията на доброто в дипломатическите сфери.
    — Изглежда лесно, но не е. — каза Ниехоф. — Ние имаме началници, център, световна организация. Трябва да се допитаме до тях.
    — Защо, нали става дума за доброто?
    — Дори и тогава нашите хора трябва да кажат да или не. Ще ни отнеме едно-две денонощия. А може и повече. — Аз умишлено исках да отложа, за да преценим добре нещата. Бях объркан.
    — Това беше всичко. Ние се оттегляме с надежда — каза дипломатът с чизми и стана. След него станаха и другите и започнаха да се сбогуват.
    Преди да влезе в изолационната, Снежанка пак докосна бузата ми със студеното си като ледено късче носле и съвсем до ухото ми прошепна:
    — Сигурно съм била аз…
    И нищо повече. Отидоха си. В залата останаха само трима брадясали мъже в компанията на един досаден робот.

>    6

    Мълчахме час или повече. Трима мъже, прекарали заедно деветстотин деветдесет и седем денонощия в ужасната прегръдка на Космоса, нямаше какво да си кажат. Само Шърууд веднъж наруши тишината с предложение да хапнем, но призна, че той самия не бил гладен, и продължи да гледа през илюминатора към Юпитер. Ниехоф въртеше превключвателите на магнетофона уж равнодушно, но съм сигурен, че търсеше точно видеозаписа на танца. Вероятно всички искахме да върнем записа в самото начало и да преживеем отново слънчевия парад, но никой не събираше смелост да го каже, страхувайки се от острия език на останалите.
    Дълга пауза от безсилието да върнеш времето, отчайващо разтеглени минути тишина, в които търсиш подкрепа за надеждата и вярваш, че нещо ще стане. Играеш на равнодушен, а вътре — твърд съсирек от безнадеждност. Залагаш на смътно щастливата си съдба, искаш тя да направи онова, което ти не смееш,у сама да си свърши работата, за да се отпусне непрекъснато нарастващото и отдавна формулирано желание в теб. Пренасяш се цялостно в нейната власт, започваш да вярваш в чудеса, да залагаш на тях, да се уповаваш на слепия случай. И тогава той ти се усмихва.
    — Я виж, шефе! — изкрещя Роланд. — Под пулта има някаква пантофка!
    Съвсем обикновена пантофка с платинен цвят.
    — Чия ли е? — попитах наивно.
    — Знам коя си забравя пантофките след бал. — усмихна се Шърууд и погледна многозначително към Роланд, а той, горкичкият, се изчерви.
    Залата отново се събуди.
    — И какво ще правим сега? — попитах.
    — Как какво! — избухна Шърууд. — Писано е: ще търсим крачето на тази пантофка.
    Все пак аз бях командир и трябваше да направя още един опит.
    — А Земята? Няма ли да се обадим на Земята?
    — Не бъди наивник, Антошка. Никой няма да ни повярва.
    Ясно.
    Сега всеки е в каютата си и се подготвя за старта към Юпитер. Шърууд искаше да подреди записките си по физика на междузвездната плазма, а Роланд отново да погледне колекцията си от стари пощенски марки. След петнадесет минути ще се съберем в командната зала. И тръгваме.
    Използвах почивката, за да подготвя този запис за теб. Ще включа автоматичния предавател и скоро ще го имаш.
    Още ли не вярваш? Ако е така, нямам повече какво да ти кажа.
    И все пак най-странното в чудесата, както е рекъл един древен мъдрец, е, че те се случват. Особено красивите чудеса.
    Не знам какво ни очаква на Юпитер, не мога да си го представя. Но ти гледай вечер с телескоп Червеното петно, по него най-добре ще разбереш дали сме победили.
    Не ти казвам сбогом.
    Може би ще бъде страшно. Но ние винаги трябва да тръгваме, щом Доброто ни вика.
    Нали, момчето ми?

сряда, 12 юни 2013 г.

Ден деветнадесети

Беше сам в мрака – никой друг. Нито глас, нито шепот, нито докосване на ръка, нито удари на друго сърце. Пълен мрак и пълна самота.
Вечно заточение в тъма, мълчание и бездейност. Съдба. Уединение без
присъда. Наказание без престъпление.
И никаква надежда за помощ. И никакво спасение от вън. И никакво състрадание или симпатия от друга душа и в друго сърце. Няма врата, която би могъл да отвори. Няма ключалка, която би могъл да разбие.Само мрачна траурна нощ, в която не можеш да откриеш нищо.Ако протегнеш ръка вдясно, ще докоснеш нищото. Ако протегнеш ръка вляво, ще докоснеш пустотата. Ако тръгнеш сред мрака, ще си като слепец в стая без под, без таван, без стени, дори без ехото на стъпките, които ти указват пътя.
Възприемаше само едно – себе си.
А щом единствените достъпни средства и сили са у него, значи сам трябва да стане инструментът на своето спасение.
Как?
Всяка задача има решение. Това е постулат в науката, той е истински учен и трябва да приеме предизвикателствата към своите способности. Изтезаваха го със скука, самота, духовна и телесна стерилност. Не можеше да ги понася. Най-простият изход е въображението. И пристег-
нат в смирителната риза, можеше да се измъкне само в света на собствените си фантазии.
Но фантазиите не могат да са всичко. Те са вън от реалностите и краткотрайни. Свободата трябва да бъде постоянна, да бъде истинска.
Значи трябва да превърне мечтанията си в строга реалност, толкова ярка и достоверна, че да самосъществува и да се самопродължава.
Дълго седи в безпрогледния мрак и търси решението на задачата.
Няма часове и няма календари, върху които да отбелязва самотата си.
Нищо, освен една изтощителна работа на мозъка. И едно правило: всяка задача има решение!
Решението дойде случайно и обещаваше спасение от вечната нощ.
Обещаваше приятели, приключения, веселби, любов, звуци и докосвания на ръце.
Планът не беше никак елементарен. Дори напротив – невъобразимо сложен. Малка грешка – и щеше отново да попадне в мрака и безмълвието.
Трябваше да обмисли милиони варианти, да прецени всички възможни странични ефекти. И след като ги реши, да се справя с още милиони други, с още милиони други…
Сътвори си велика мечта. Необичайно сложна, конкретна, въплътима до последната точка и запетая. Когато мечтата се реализира, ще продължи да живее, но не като преди – иска да се разпадне на безброй много части и на безброй много форми. Да нагорещи и настърви играта до
възможната граница, да преодолее всичките си невежества, но да може да се учи отново и отново. Да поръси играта с противоречия, за да създаде правилата й. Онези, които спазват правилата му, ще нарече добри, а останалите – лоши. И ще има безчет малки конфликти в единното голямо.
Повече няма да е цяло. Ще се разпадне на безчислени частици и ще се въплъти в цялото битие. Едва тогава разпадналото се ще може да се стреми към единение и цялостност.
Но като начало трябва да направи от фантазията си реалност.
Време е. Експериментът трябва да започне.
Наведен напред, Той впери поглед в мрака и рече:
– Да бъде светлина.
И биде светлина.
Ден осемнадесети


Паркетът скърцаше, когато огромната фигура на Чък Грифит на пръсти се домъкна до вратата. Той облегна раменете си на нея, разби я с един удар и се втурна в стаята.
– Содом и Гомор! – изрева той. Това беше неговата любима ругатня.
Това, което видя, го увери, че Дороти го мами с един младеж, около чиито устни винаги се виждаше подигравателна, надменна усмивка. Дороти скочи уплашено. Тя гледаше с презрителен поглед Грифит, а после злобно каза:
– Значи ти ме шпионираш? Защо? Нима си вярвал някога, че ще напусна Шеридан, понеже подло му отне богатството?
Чък по принцип не се впускаше в разправии. Той обсипа Дороти с порой от ругатни, но и тя впрочем не му остана длъжна.
Грант Шеридан, който бе причина за караницата, не се намеси. Той стоеше съвсем спокойно на мястото си. Беше логичен човек. Когато Грифит два пъти един след друг стреля с револвера си, той още преди 20 секунди очакваше това и като дигна своевременно мраморната плоча
от масата, защити главата и гърдите си. Дороти счупи лампата, убедена, че тъмнината ще спаси нейния любовник. Стрелбата привлече и другите квартиранти от къщата, но Чък беше вече изчезнал, а Шеридан лежеше окървавен на пода. Грифит никога нищо не предприемаше без подготовка. Този път обаче полицията вървеше по петите му, още повече че Чък беше отдав-
на търсен крадец, при чието преследване бяха пострадали вече двама полицаи.
Грифит премина по един доста сложен начин няколко улици, за да заличи следите си и най-сетне се реши да тръгне свободно. В този момент усети как една ръка го улови за рамото и забеляза лъскави копчета.
– Содом и Гомор! – изруга Чък, когато го поведоха към полицията.
Почти по същото време лекарите установиха, че мраморната плоча на масата бе спасила живота на Грант Шеридан. Той обаче трябваше да лежи на легло още известно време и обмисляше смели планове, които да му донесат успех.
В съда Шеридан доказа измамата, с която Чък му беше отнел всичките пари, и искаше те да му се върнат.
– Търси ги! – присмя му се Чък Грифит в съдебната зала. – Къде са? Похарчих… раздадох… проиграх ги! Ти и занапред ще ходиш по света като последен сиромах, щом като моят куршум се оказа така глупав, че не те улучи.Не дадоха много време на Чък за говорене. Правдата искаше наказание за пострадалите полицаи. Присъдата бе изречена единодушно: смърт на електрически стол.
Нощта преди изпълнението на присъдата Чък прекара съвсем апатично.
Внезапно, около 2 часа през нощта, му съобщиха, че искат да го посетят. Той развълнуван видя на другата страна отвъд бялата черта, която разделя посетителите от осъдените, приведена старица. В нея той позна гардеробиерката от бар „Карнер“.
– Какво искаш от мен, Марта? – се обърна той към нея. – Кой те праща?
– Аз се казвам Маргарита – поправи го жената – и дойдох при тебе, понеже съм твоята майка, Чък.
Грифит не отговори нито дума. По лицето му не трепна нито един мускул, ала някъде в него нещо се пръсна и като някаква топла струя бликна и изпълни цялото му тяло.
– Старият Грифит те взе при себе си – продължи монотонно госпожа Маргарита Шмид. – Неговата работа беше да се лута и скита по улиците, просейки, воден като слепец от едно малко дете. Това дете беше ти, Чък. Когато Грифит умря, никой не знаеше твоя произход, а пък аз… аз смятах, че е по-добре да мълча.
Чък тежко вдигна глава.
– Майко! – викна той тъжно и протегна ръце. – Майко! Живях винаги самотен. Нямаше за кого да се грижа. Защо умирам? Сега зная защо съм крал, защо съм мамил. Имам сметка в банката на лъжливо име.
Дъното на птичата клетка е двойно… там се намира спестовната влогова книжка… вземи я…
Времето на посещението свърши и дойдоха за госпожа Шмид, за да я изведат вън.
– Оставете я още тук! – викаше Чък. – Трябва да й кажа още нещо, много важно! Милост!
Ала в затвора – дома на смъртта, няма милост.
– Животни! – ревеше Чък. – Трябва да й кажа нещо… Чуй ме, майко, банка „Мидлефилд“… Джон Скот… разбираш ли ме?
Госпожа Шмид размени още един поглед с него и тогава го отмъкнаха в килията.
– Содом и Гомор! – ревеше Чък. – Содом и Гомор!
Седем часа по-късно той влезе в помещението, в което се намираше особен стол и четири по-малки скамейки.
Вързаха го за стола.
Пет минути по-късно двама лекари потвърдиха, че душата на Чък Грифит е напуснала тялото му и той е мъртъв.
В това беше убеден и Грант Шеридан, който се нарече Джон Скот и представи на касата в банка „Мидлефилд“ влоговата книжка. Чиновникът провери книжката, кимна доволен с глава и се обърна поради някакви формалности, към човека пред гишето.
– Паролата, моля!
Високомерната усмивка на мнимия Джон Скот веднага изчезна.
Той стисна устни.
„Значи и трупът ме измами! – помисли си той гневно и стисна зъби.
– Защо бе дал той последните си пари на старата Шмид, за да изиграе тя ролята на майката на Чък, когато Чък нищо не бе й казал за паролата?“
В безсилния му гняв пред него се яви образът на Чък Грифит – сянката на човека, който беше така самотен, така твърд и силен и който умееше добре да дава израз на своя гняв…
– Содом и Гомор! – гневно викна Грант и удари с юмрук по мраморната плоча на касата.
– Точно така! – каза чиновникът. – Паролата е „Содом и Гомор“. Част или цялата сума желаете да изтеглите, господине?

вторник, 11 юни 2013 г.


 Ден седемнадесети
За тези неща е хубаво да не се говори ;)

– Прендергаст – каза Директорът на Департамента, – днес изтича срокът на договор ХВ 2823. Моля заемете се с него.
Робърт Финерсън умираше. Два или три пъти в миналото бе имал същото чувство – плашеше се и протестираше против тази мисъл, но този път всичко беше различно – този път беше сериозно. Колко глупаво е да умираш на шейсет години, а още по-глупаво на осемдесет… Изхвърлят на боклука собствения ти жизнен опит. Нищо чудно, че вследствие на такова непохватно използване на натрупаните знания, човешкия род се движи бавно по пътя напред…
Така разсъждаваше Робърт Финерсън, легнал на високи възглавници в полутъмна стая и чакаше търпеливо своя край, когато изведнъж усети, че не е сам. Че има чуждо присъствие. Робърт с усилие вдигна глава и видя съсухрен човек с вид на чужденец. Не беше го виждал преди това, но внезапната му поява не го изненада.
– Кой сте вие? – попита той.
– Казвам се Прендергаст, ако това ви говори нещо.
– Нищо не ми говори. И какво всъщност искате от мен?
Навел скромно очи, Прендергаст съобщи, че шефовете на фирмата,за която работи, биха искали да направят делово предложение на мистър Финерсън.
– Късничко сте се сетили – отвърна кротко Робърт.
– Да, да, при всеки друг случай, но това е особен вид предложение и може да ви заинтригува.
– Не виждам как. И все пак за какво става дума?
– Ами виждате ли, мистър Финерсън, моят шеф смята, че вашата… ъ-ъ… кончина, така да се каже, трябва да се състои на 20 април 1963 година, тоест утре.
– И сам подозирах – каза Робърт спокойно, отбелязвайки за себе си,че би трябвало да покаже поне грам вълнение.
– Много добре, сър. Но имаме сведения, че вътрешно протестирате срещу този естествен ход на нещата.
– Колко точно се изразихте, мистър Принделбус!
– Прендергаст, сър, но това няма значение. Важно е, че вие притежавате съвсем нелошо състояние. А както казва народната мъдрост, не можете да го вземете със себе си, нали така?
Робърт Финерсън изгледа посетителя внимателно.
– И какво искате? – попита.
– Всичко е много просто, мистър Финерсън. Нашата фирма е готова да преразгледа посочената дата. Срещу прилично възнаграждение, разбира се.
Робърт беше вече толкова далеч от нормалното човешко съществуване и възприятия, че не видя в това предложение нищо неестествено.
– Колко да се преразгледа и срещу какво възнаграждение? – попита делово той.
– Ами имаме няколко варианта. Склонни сме да предложим един от последните, много изгоден. Основава се на желанието на много хора в положение като вашето. А именно: „О, да можех само да изживея живота си отново!“
– Ясно – рече Робърт, спомняйки си смътно прословутата сделка, за която беше чел. – И къде е уловката?
Прендергаст леко се намръщи.
– Няма никаква уловка. Просто вие веднага ни давате седемдесет и пет процента от наличния ви капитал.
– Седемдесет и пет?! Ама че работа! Що за фирма сте…
– Това е много старо учреждение. Имали сме доста почтени клиенти. В стари времена търгувахме повече бартер, така да се каже. Но с развитието на търговията променихме методите си. Убедихме се, че притежаването на парични влогове е доста по-изгодно от замяната срещу душа, особено като се има предвид сегашната й ниска пазарна цена. Това
обикновено устройва и двете страни: ние получаваме капитала, който, както вече казах, вие не можете да вземете със себе си, а вие можете да правите с душата си каквото си искате – ако, разбира се, законите на страната позволяват това. Единствено наследниците остават недоволни.
Последното не смути Робърт.
– В този момент наследниците ми бродят из къщата като лешояди, няма да е лошо да получат малък шок. Така че да се залавяме за работа, мистър Спондграйс.
– Прендергаст – поправи го търпеливо събеседникът му. – Значи обичайната процедура за изплащане се състои в това…
Някаква неясна прищявка или нещо, което може да се приеме за прищявка, накара мистър Финерсън да посети Съндз Скуеър. Робърт не беше ходил там много години и макар желанието да посети местата от своето детство да го бе спохождало често, така и не намираше свободно
време.
Освободи таксито на ъгъла и постоя няколко минути замислен и загледан към градинката. Оказа се доста по-занемарена, отколкото се беше запазила в спомените му. Макар повечето растения да се бяха смалили с времето, кестените със свежите си, току-що покарали листа, почти закриваха небето с могъщите си клони. Нови бяха и спретнатите лехи с наскоро засадени лалета. Но най-голямата промяна бе липсата на желязната ограда – вероятно отишла за претопяване по време на войната.Като си мислеше с тъга за миналото, Финерсън пресече улицата и тръгна бавно по добре познатите пътеки. Откриваше едно, спомняше си
друго… Дори съжали за разходката – заобикаляха го твърде много призраци от далечното минало…
Рязък и строг момичешки глас наруши блажената тишина:
– Боби! Мистър Боби, къде сте?
Мистър Финерсън бе раздразнен – този глас му действаше на нервите. Чу го отново, постара се да не му обръща внимание, но иззад храстите се показа синя шапка с пищна панделка, а под нея – миловидно розово личице на млада девойка, която се опитваше да изглежда строга.
– Ето къде сте, лошо момче! Защо не отговаряхте като ви виках?
Мистър Финерсън се извърна, очаквайки да види скритото зад гърба му дете. Но нямаше никой. Когато отново се извърна, пейката беше изчезнала, а той седеше направо на земята и обграждащите го храсти изглеждаха доста по-високи.
– Хайде, хайде, и без това закъсняваме за чая – каза момичето.
Робърт наведе очи и се ужаси, като видя вместо изгладените си официални панталони на тесни райета, къси сини панталонки, кръгли коленца, бели чорапки и обувчици с детски фасон. Огледа се – беше облечен в бежово якенце с големи медни копчета и носеше жълта сламена
шапка.
Момичето проявяваше нетърпение. Разтвори храстите, наведе се, хвана Робърт за ръка и го дръпна.
– Да вървим, днес нещо…
Щом се измъкна от храстите с Робърт в ръка, момичето извика:
– Барбара, отиваме вкъщи!
Робърт не искаше да вдигне очи, тъй като сърцето му винаги се свиваше, щом видеше по-малката си сестричка. Все пак обърна глава и видя как малкото момиченце в бяла рокличка тича срещу тях. Почти бе забравил, че тя някога е можела да тича като всяко здраво дете и в добавка да се усмихва. Нима е сън? Но ако е така, значи е удивително ярък сън – в него няма нищо изкривено или неправдоподобно. Дори звуците наоколо бяха като в детството му: скрибуцане на колела на минаващи каруци и файтони, чаткане на конски копита, познатата проста песничка на латерната на ъгъла…
– Вие какво се тътрите едва-едва? – сгълчи ги гувернантката. – Готвачката ще бъде ужасно недоволна, че ще трябва да претопля всичко…
Робърт малко се разочарова, че не влязоха през парадната врата, боядисана наскоро в зелено, а се спуснаха в сутерена, където беше кухнята. В детската стая всичко си беше на мястото. Робърт откри познатите играчки: люлката конче с отчупена долна устна, стадото мънички крави и овце върху камината, газовият фенер, уютно съскащ върху масата и
календарът на стената с трите пухкави котенца и датата, напечатана с големи цифри: 15 май 1910. Значи току-що е навършил седем годинки…
След чая Барбара попита:
– А мама ще дойде ли при нас?
– Не – отговори гувернантката – излязоха някъде с татко, но ще си дойде преди да легнете. Ако се държите добре, разбира се…
Всичко до най-незначителните подробности беше като в далечните години на детството му: къпане преди сън, креватчето. Като го завиваше с одеялото, гувернантката с изненада рече:
– Ама много сте тих днес, Боби. Надявам се, че не се каните да се разболявате.
Робърт лежеше с отворени очи – всички предмети в стаята се виждаха ясно при слабата светлина на нощната лампа. Като че ли твърде дълго продължава този сън… А може би това е особеният предсмъртен сън, за който казват: „И целият живот мина пред очите му…“
Изведнъж си спомни за онзи странен човек – името му като че ли беше Прендергаст, който го посети тогава. От този неочакван спомен Робърт чак се надигна от възглавницата си и се ощипа силно – хората, кой знае защо, се щипят, когато искат да се убедят, че това около тях не
е сън. Същите хора, които според Прендергаст, обичат да повтарят: „О, само да можех да изживея живота си отново!“ Но това е безсмислено! Човешкият живот не започва на седем години, това противоречи на природните закони. Освен ако… Освен ако има дори една милиардна част вероятност да се е случило онова, за което говореше странният човек.
Боб Финерсън лежеше в креватчето си и обмисляше всички откриващи се пред него възможности. Благодарение на изключителния си интелект в предишния живот бе достатъчно забогатял, а сега, въоръжен със знания за онова, което предстои да се случи в бъдеще… Даже е
трудно да си представиш какво би могъл да постигне! Техническите и научните открития, предсказването на двете войни и използваните в тях оръжия – всичко това предлага невиждани възможности! Разбира се, ще е осъдително да нарушава хода на историята. Но от друга страна, какво му пречи например да предупреди американците за нападението над Пърл Харбър, или французите – за плановете на Хитлер? Не, тук непременно трябва да има някаква уловка, която ще му попречи да го направи, но къде е тя? Всичко си беше твърде неправдоподобно и най-вероятно все пак да си е сън…
Следващия ден бе събота, време за привичния ритуал за среща с бащата и за получаване на джобни пари за седмицата. Видът на баща му го смути; не само защото беше облечен в ужасна бяла риза с висока колосана яка, която подпираше брадичката му, но главно защото изглеждаше като един твърде обикновен млад човек, а не като герой, какъвто бе останал в спомените му. Чичо Джордж също бе там.
– Здравей, младежо – рече той, – много си пораснал, откак те видях за последен път. Току-виж скоро си станал съдружник в бизнеса. Как гледаш на това?
Боби замълча – не би могъл да каже, че това никога няма да стане, защото баща му ще бъде убит във войната, а чичо Джордж ще пропилее цялото им състояние. Затова само се усмихна мълчаливо.
Като получи съботните шест пенса, Боби излезе от столовата с мисълта, че не всичко е толкова просто, колкото предполагаше. От чувство за самосъхранение реши да не разкрива пророческите си способности, докато не изясни за себе си дали има представа за нещата, които неизбежно трябва да се случат, или само може да се случат. Ако е първото, нему е отредена само незавидната роля на Касандра, но ако е второто… възможностите му стават наистина неограничени…
След обяда децата трябваше да отидат на разходка. Минаха през задната врата на кухнята и докато гувернантката каже нещо на готвачката, Боби помогна на малката Барбара да преодолее високите стъпала.
Пресякоха тротоара, улицата беше пуста, само в далечината към тях препускаше талигата на месаря. Боби я погледна и в този миг в паметта му се взриви ужасяваща картина, по-ясна дори от фотоснимка. Без да се замисля, Боб сграбчи сестра си за лакътя и я повлече към перилата на
стълбището. В този миг конят се уплаши и хукна. Барбара се обърка, падна и се претърколи под конските копита. Без да я изпуска, Боби с все сила я изтегли обратно и двамата се строполиха върху стъпалата. След секунда се разсипаха спици, а месарят с див вик падна от високата седалка. Конят тичаше надолу като пощурял, а цялата улица бе покрита
с празнични пържоли.
Разбира се, здравата им се скараха, но Боб го възприе философски, а също и раните, защото, за разлика от всички останали, знаеше какво трябваше да се случи в действителност. Знаеше, че Барбара трябваше да лежи простряна, с окървавен, размазан от конските копита крак, и че
после щеше да остане саката за цял живот. А сега само плачеше и мъркаше като всяко дете с рани.
Така Робърт получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Имаше за какво да се замисли.
Свързаха това негово вглъбяване с получения шок и всячески се опитваха да го успокоят. Но въпреки всички старания, това настроение не го остави до късно през нощта. Колкото повече размишляваше за случилото се, толкова повече се объркваше във възможните последици
на своята намеса в съдбата на Барбара. Но едно разбра абсолютно ясно: животът на човека може да бъде променен само веднъж. Сега, когато вече не е саката, Барбара ще тръгне из живота по съвсем друг, напълно непредсказуем път; повторна промяна вече е невъзможна, защото този път е непознат.
Тази мисъл го накара да се замисли за съдбата на баща си. Ако можеше да се уреди той да не загине във Франция от фугас на снаряд, мама нямаше да се ожени толкова несполучливо, чичо Джордж нямаше да профука състоянието им. Робърт щеше да учи в по-скъпо и престижно
училище, животът му по-нататък щеше да тръгне по друг коловоз и тъй нататък…
Въртеше се неспокойно в постелята. Да, не е чак толкова просто.
Ако тате бе останал жив, това би засегнало съдбата на много хора, всичко щеше да потече по друго русло, пък дори би могло да повлияе на изхода на Първата световна.
Ами ако навреме предупреди за изстрела в Сараево? Не, не, по-далеч от важните исторически събития. Но въпреки…
– Прендергаст, при нас постъпи оплакване. Много сериозно оплакване по повод договор ХВ 2823 – заяви директорът.
– Виновен съм, сър, но може би…
– Вие нямате нищо общо с тази работа. Психолозите, те са объркали конците. Напишете оплакване, идете при тях и ги наругайте както се полага заради това, че не са направили внимателно прочистване на паметта. А този субект така ги е засукал, объркал е цяло кълбо човешки съдби. Засега, за щастие са само незначителни личности, но бог знае какво може да се случи утре. Да не се мотаят бързо и да оправят кашата.
– Слушам, сър. Захващам се веднага.
Боби Финерсън се събуди, прозя се и седна в леглото. Настроението му беше някак празнично, сякаш е Рождество или неговият рожден ден, макар да си беше поредната неделя. Но ясно си спомняше, че точно днес трябва да направи нещо много важно. Ама какво?
Огледа се – слънчевата светлина обливаше стаята и нищо не припомняше за намеренията му. Боби махна с ръка и погледна Барбара, която продължаваше сладко да спи в креватчето си.
Слезе от леглото, крадливо се промъкна на пръсти и я дръпна за плитката. Е, това не е лошо начало на нов ден.

от тук