Ден деветнадесети

Беше сам в мрака – никой друг. Нито глас, нито шепот, нито докосване на ръка, нито удари на друго сърце. Пълен мрак и пълна самота.
Вечно заточение в тъма, мълчание и бездейност. Съдба. Уединение без
присъда. Наказание без престъпление.
И никаква надежда за помощ. И никакво спасение от вън. И никакво състрадание или симпатия от друга душа и в друго сърце. Няма врата, която би могъл да отвори. Няма ключалка, която би могъл да разбие.Само мрачна траурна нощ, в която не можеш да откриеш нищо.Ако протегнеш ръка вдясно, ще докоснеш нищото. Ако протегнеш ръка вляво, ще докоснеш пустотата. Ако тръгнеш сред мрака, ще си като слепец в стая без под, без таван, без стени, дори без ехото на стъпките, които ти указват пътя.
Възприемаше само едно – себе си.
А щом единствените достъпни средства и сили са у него, значи сам трябва да стане инструментът на своето спасение.
Как?
Всяка задача има решение. Това е постулат в науката, той е истински учен и трябва да приеме предизвикателствата към своите способности. Изтезаваха го със скука, самота, духовна и телесна стерилност. Не можеше да ги понася. Най-простият изход е въображението. И пристег-
нат в смирителната риза, можеше да се измъкне само в света на собствените си фантазии.
Но фантазиите не могат да са всичко. Те са вън от реалностите и краткотрайни. Свободата трябва да бъде постоянна, да бъде истинска.
Значи трябва да превърне мечтанията си в строга реалност, толкова ярка и достоверна, че да самосъществува и да се самопродължава.
Дълго седи в безпрогледния мрак и търси решението на задачата.
Няма часове и няма календари, върху които да отбелязва самотата си.
Нищо, освен една изтощителна работа на мозъка. И едно правило: всяка задача има решение!
Решението дойде случайно и обещаваше спасение от вечната нощ.
Обещаваше приятели, приключения, веселби, любов, звуци и докосвания на ръце.
Планът не беше никак елементарен. Дори напротив – невъобразимо сложен. Малка грешка – и щеше отново да попадне в мрака и безмълвието.
Трябваше да обмисли милиони варианти, да прецени всички възможни странични ефекти. И след като ги реши, да се справя с още милиони други, с още милиони други…
Сътвори си велика мечта. Необичайно сложна, конкретна, въплътима до последната точка и запетая. Когато мечтата се реализира, ще продължи да живее, но не като преди – иска да се разпадне на безброй много части и на безброй много форми. Да нагорещи и настърви играта до
възможната граница, да преодолее всичките си невежества, но да може да се учи отново и отново. Да поръси играта с противоречия, за да създаде правилата й. Онези, които спазват правилата му, ще нарече добри, а останалите – лоши. И ще има безчет малки конфликти в единното голямо.
Повече няма да е цяло. Ще се разпадне на безчислени частици и ще се въплъти в цялото битие. Едва тогава разпадналото се ще може да се стреми към единение и цялостност.
Но като начало трябва да направи от фантазията си реалност.
Време е. Експериментът трябва да започне.
Наведен напред, Той впери поглед в мрака и рече:
– Да бъде светлина.
И биде светлина.

Ден шести

"Да действам или не? Това се питам. Дали е по-достойно да понасяш обидите на враговете, или..." Защо "това се питам"? Аз бих казал "това е проблемът", "това е въпросът", разбирате ли? Не неговият личен проблем, а основният въпрос на съществуването. Алтернативата между "съм" и "не съм", така да се каже...

Да насели света с деца, които ще вървят под чуждо име и никой няма да знае, че са твои. Сякаш си Бог в човешки одежди. Ти си Бог, вървиш из града, чуваш как хората говорят за теб, и Бог е тук, и Бог е там, и какъв вълшебен свят е този, и колко елегантно е всеобщото привличане, и ти се  усмихваш под мустак (трябва да си сложиш фалшива брада, или не, трябва да бъдеш без брада, защото по брадата веднага ще те познаят, че си Бог), и си казваш сам на себе си (солипсизмът на Бог е трагичен!): "Ето това съм аз, а те не знаят." И някой те блъска по улицата, дори те наругава, а ти смирено му се извиняваш и така нататък, макар че си Бог, и ако поискаш, само с едно щракване на пръстите светът ще се превърне в пепел. Но ти си толкова безкрайно могъщ, че можеш да си позволиш да бъдеш добър.
Роман за Бог, слязъл инкогнито. Не струва. Щом идеята е дошла на мен, значи е дошла и другиму.
Вариант.Ти си автор, още не знаеш колко си велик. Тази, която си обичал, ти е изневерила, животът за теб вече няма смисъл и един ден, за да я забравиш, заминаваш на пътешествие с "Титаник", но той потъва в Южните морета, спасяват те(ти си единственият оцелял) диваци с пирога и прекарваш дълги години, без никой да знае нищо за теб, на един остров, населен само с папуаси , с момичета, които ти пеят песни, олюлявайки гърди, закрити едва венци от екзотични цветя. Започваш да свикваш, наричат те Джим, както наричат всички бели, едно момиче с кехлибарена кожа една вечер се вмъква в колибата ти и ти казва: "Аз твоя, аз със теб." Всъщност е прекрасно да лежиш вечер на верандата и да гледаш Южния кръст, докато тя милва челото ти. Живееш, следвайки цикъла на изгревите и залезите и не знаеш друго. Един ден пристига моторна лодка с холандци, ти научаваш, че са изминали десет години, можеш да тръгнеш тях, но се колебаеш, предпочиташ да размениш кокосови орехи срещу храна, обещаваш, че ще се погрижиш за прибирането на конопа, диваците работят за теб, ти започваш да плаваш от остров на остров, ставаш за всички Джим Царя на Конопа. Някакъв португалец авантюрист, разсипан от алкохола, пристига и започва да работи за теб, отърсва се от порока, всички говорят за теб из Зондските морета, даваш съвети на махараджата на Бруней за похода му срещу речните даяки, успяваш да очистиш от ръждата някакво старо оръдие от времето на Незнамсикой Сахиб, което се зарежда със старо желязо, обучаваш отряд верни малайци със зъби, почернели от дъвкане на тютюн. В една схватка близо до Кораловата бариера старият Сампан със зъби, почернели от тютюна, те прикрива със собственото си тяло като със щит:"Аз съм щастлив, че мога да умра за теб, Джим Царю на Конопа." Мили старче, верни Сампан, приятелю мой.
Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички - само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Но една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южния кръст блести като никога. о. колко е различен от Голямата мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш.. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, от там с витловия самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Тенерифе, Тимбукту, Алепо, Самарканд, Басра, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил отпечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти увенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момичета се самоубиват над празният ти гроб.
И после срещам теб, любима, очите ти са обрамчени множество бръчки, но на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителният спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм Бог, олицетворението на самотата, въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други, едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак...