вторник, 8 декември 2015 г.

Ден тридесет и четвърти


На Кари

Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?! И да знаеш, че няма пътища назад?! Сбогувала ли си се?! Гледала ли си спомена?! От упор?! Разстрелвала ли си го?! Искала ли си земята да се разтвори и да те погълне в едно с тази невъзможна любов. В едно с мечтата за утрини и залези. В едно с трудните решения, които не си искала да вземаш. Но ти се е наложило...

Тръгвала ли си?! Тръгвала си със знанието, че дълго време няма да имаш утре и ще живееш в зоната на последната среща. И в рамката на последните думи?! Онези, заради които ти се е искало да си отхапеш езика... и неговия също...

Ако си казвала сбогом...ако си тръгвала... Тогава знаеш, че искаш да взривиш този свят. Да видиш с очите си хаоса, който настъпва след накъсаната на парчета вяра. След убитата, дявол знае от кого, любов... и после тихо да погребеш очакванията. И на двама ви. В различни гробища. Колкото по-далече, толкова по-добре... А после да се опиташ да спасиш егото си... някакси. Без него си като без дреха. Която не ти стои добре, но нямаш друга. Никъде не се продават дрехи за души. Нито се продават ръце, които прегръщат сърце. Това поне си проверила... нали?!

А дали си проверила как се строи светът наново?! Точно, когато след взрива настъпва личния ти апокалипсис. И! не настъпва бавно. Настъпва като като вълна от бурен океан... задържа се за миг и в огледалото й виждаш спомена. За онези ръце, които се протягат да те хванат, когато си с нови обувки, които те убиват... и си на път да паднеш от висотата на гордостта си. Той знае и те придържа сякаш си от стъкло... а може би за него си била крехка като стъклена статуетка... знае ли човек... И още един спомен. Гледаш право в очите му. Имат особен цвят... и се търсиш там. Намери ли се, момиче?! Или вълната отнесе, освен светът, и теб самата. Не се удавяй точно сега! Кой ще го построи отново?! Кой ще превърже раните ти?!... Няма кой. Нито ти можеш да превържеш вече сърцето му...

Трудно сбогуване. Защото два микросвята се оглеждат в една и съща кристална сълза... Колко думи се побират в една единствена сълза?! В душата ти тези думи имат лице... имат и сърце... и то не е твоето, защото твоето е на друго място... Можеш ли да го върнеш насила?!... Опитвала си, нали?!...

Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?...
Вдигни главата високо! Трудните въпроси понякога имат съвсем прости отговори... Само понякога...

Горе главата! Нали не си забравила, че си съвършена?!

вторник, 17 март 2015 г.

Ден тридесет и трети

Лежах си в леглото, стар и немощен вече... Седемдесет и осем години ... Тежат си на мястото. Тялото отдавна не ме слушаше и се съобразяваше само с капризите на времето. В стаята беше обичайно топло, около любимите ми 39 градуса, но въпреки това студ пронизваше скованите ми от артрита стави. От някъде повя хлад... Огледах се изненадано, но никакво движение нямаше нито от прозореца, беше закован по мое желание преди много време... Вратата стоеше все така затворена, кой ли би дошъл в три през нощта при един стар и болен мърморко?! Тогава усетих позната миризма на спарено.... На застоял въздух... На... Какво беше... Много позната миризма... Да, миризма на Смърт. Огледах се и едва тогава те видях... Над главата ми, със старата роба,овехтяла и все така раздърпана... Беше си все ти.
 - Значи все пак дойде? Попитах тихо...
- Дойдох... Почти с въздишка ми отговори. 
За пръв път... След толкова много срещи ми отговори. Опитах се да се усмихна, но така и не ми се получи, дали заради бръчките от смях и сълзи, дали от няколкото инсулта или просто защото не ми беше до смях. Опитвах се да съм любезен и ми личеше. Все едно виждах стар... Много стар познат с които не ми беше приятно да прекарвам времето си.
- Дойде... Чак сега се сети за мен, нали?! - все още се опитвах да съм любезен, но вече личеше раздразнението ми, преливащо в злобна ирония. Защо чак сега? 
- Обещах ти,че ще дойда... Сякаш си се надявал да ти се размине тази среща?
 И тогава осъзнах колко невъзможна е тази среща... Осъзнах как ще протече... Усетих случващото се с цялото си сковано тяло и... Се затресох в... Нетърпение ли беше? Не е възможно да е нетърпение... Страх? Не... Тръпката премина през мен кто електрически ток и се затресох. Проклетото ми тяло все по-малко ме слушаше и се подаваше на контрол. Глупаво тяло... Тогава дойде онази мисъл, онзи въпрос, който винаги съм искал да ти задам...
- Какъв е смисълът?  Попитах тихо.
Определено не очакваше точно този въпрос. 
- Какъв... ? Машинално повтори и се усмихна с жълтите си прогнили зъби. 
-Да, какъв е? Защо бях тук, защо ми се случи всичко? В началото мислех, че смисълът е да се грижа за родителите си... Но те починаха и тогава се видяхме с теб за първи път. Колко много години минаха от тогава...? 50? Повече! След това срещнах Ана, жена ми, помниш ли я? Мислех, че тя е моят смисъл до моментът в който се роди синът ни. Господи, колко щастлив бях! Но ти знаеш, защото ти и тогава дойде, да, усмихваш се, виждам че помниш. След като той тръгна с теб... Ана си тръгна от мен и тогава пак си задох този въпрос и... Писах. Много писах... Разкази, приказки, романи... Ти за мен ли дойде?
- Да, кратко ми отговори и приседна до главата ми, остарявам вече, болят ме краката. 
Усмихнах се... Малко тъжно и ... Да, развеселено.
-Аз тъкмо се изпиках в памперса, споделих.
- Винаги съм харесвала хуморът ти. Отново ми се усмихна и почти усетих доброта в гласа ти... Или грешах?
- Колко имам още?
- Около минута. Не повече! И разбрах, че не се шегуваш.
- Та .... Какъв е? Смисълът на живота? Кажи ми и може да не съм пропилял живота си напразно и просто да си лежа тук напикан....?
- Помниш ли... В седми клас имахте едно момиче... Райна....
- Една рижава такава...?
-Да, точно тя. Ти един ден я спъна и... Тя падна в локва с кал. 
-Бях лудо хлапе, опитах се да обясня.
- Нея я изместиха в друго училище защото другите й се подиграваха...
- И?
- Край, това беше смисълът на твоят живот. Ти изпълни своето предназначение.
Заболя ме, не разбирах. Тялото ми се разтресе отново в спазъм.
- Как така?
- Това я направи по-силна и тя създаде много лекарства и роди син, който продължава нейния труд...
- Не! Не вярвам... Как така...
Смъртта така и не ме доизслуша. Замахна с косата, която незнайно как се беше появила в ръцете й...
-Ето така! - каза ти и с коса на рамо излезе от стаята.
 В стаята замириса на урина и.... Смърт.