От много време се каня да започна този дневник. Ето, днес вече е факт. И то неоспорим. Много хора го чакат с надеждата да прочетат нещо, но аз ще публикувам тук само моите мисли и нищо друго. Дори не знам как да го започна. Тъжно, нали?! Чувам, че деца играят навън и спомени от моето детство нахлуват... Много спомени, тъжни и весели... все спомени, моите спомени. Не ми се говори за тях. Те са минало. Моето минало... А днес, днес ... имаше ли днес? Имаше вчера, ще има и утре, значи е имало и днес... Имало... Все минало свършено време! Кога най-сетне ще ИМА? Няма нищо. Само аз съм тук, като тяло. АЗ-ът го няма. Отиде си преди много време заедно с гордостта ми и предразсъдъците. Остана само тялото, което оцелява, благодарение само на ... нямам и идея на какво. Стана доста тегаво, а имах желание за нещо свежо. Е да де, ама не се получава. Стига толкова за днес. Все пак е ден първи ... Лазаров ден. Утре е Цветница. Отново спомени и само една тъжна усмивка. Може би защото отново съм сам. Самотен съм напоследък и ми личи, но не искам никого, нямам нужда от призраците на миналото ми. Искам нещо... Нещо друго, какво и аз не знам. Знам, обаче какво не искам. Стига! Лека нощ!
