Ден двадесет и четвъти

– Най-тъжното време от годината е, когато трябва да почистваш тавана – каза мис Елизабет Симънс. – Не обичам октомври. Не обичам дърветата да остават голи. И небето винаги изглежда така, сякаш слънцето се е обезцветило.
Стоеше неуверено в подножието на стълбата към тавана, побелялата й глава се въртеше, бледосивите й очи шареха насам-натам.
– Но искаш или не искаш, октомври дойде. Така че махни листа от календара!
– Мога ли да си запазя септември? – Малката й племенница Джулиет, с мека кестенява коса, държеше откъснатия лист.
– Че за какво ти е притрябвал? – каза мис Елизабет Симънс.
– Всъщност септември не е свършил. Никога няма да свърши. – Малкото момиченце вдигна листа. – Зная какво се е случило през всеки един ден от него.
– Беше свършил още преди да започне. – Мис Елизабет Симънс сви устни и сивият й поглед стана сдържан. – Не си спомням нищо от него.
– В понеделник карах кънки в Чесмън Парк, във вторник ядох шоколадова торта у Патриша Ан, в сряда получих осемдесет и девет точки по правопис в училище. – Джулиет напъха листа в джоба на блузата си.
– Това беше тази седмица. Миналата седмица хванах един рак в реката, люлях се на асмата, убодох се на един пирон и паднах от оградата. Така стигам до миналия петък.
– Е, хубаво е, че някой прави нещо – каза Елизабет Симънс.
– Ще запомня и днешния ден – продължи Джулиет. – Защото днес листата на дъба започнаха да пожълтяват и да почервеняват.
– Върви да си играеш – каза старата жена. – Трябва да оправя тавана.
Докато се качи в мухлясалото помещение, се задъха.
– Смятах да го направя още през пролетта – промърмори тя. – А ето, че наближава зимата и не ми се иска да я изкарам цялата в мисли за вехториите тук.
Напрегна очи в полумрака, видя огромните кафяви сандъци, паяжините, старите вестници. Миришеше на стари греди.
Отвори мръсния прозорец, който гледаше към ябълките далеч под нея. Нахлу миризмата на есен, студена и рязка.
– Пази се! – извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. – По-добре, отколкото да ги смъквам долу – задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците – разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.
– Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?
Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.
– Глупостите на Джулиет – изсумтя тя. – Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.
Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше: „Това беше невероятен ден!“ или „Чудно красив залез!“
Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното: „Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус“. Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше
втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.
8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?
28 август 1892 – синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!
Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.
След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго  наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:
– Джулиет!
– О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!
– Джулиет, искам да ми направиш една услуга.
– Каква?
– Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.
– Защо? – примигна Джулиет.
– Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа – каза старата жена. – След години това само ще те разстрои.
– Кога след години? И как? Боже мой! – извика Джулиет. – Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.
Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.
– Добре. – И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. – Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.
– О, благодаря бабо, благодаря! – Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. – Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!
Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.
– Разбира се, детето ми – каза тя накрая. – Разбира се.