Ден осми

Барут... Вече трети ден ми мирише на барут... Не знам защо, но усещането за война не ме напуска. И тази сладникава миризма.... Навсякъде около мен, барут... Не знам защо... Отначало ми харесваше... дрехите ми... Всичко до което се приближах миришеше на барут, на сяра, на ... онази сладко-кисела-тръпчива синкава миризма... Храната... Оооо,да! И водата, и дори хората покарай който минавах... Всичко мирише на барут. Липсваше ми тази миризма от старите кибрити, когато дядо си палеше цигарата и изпълваше стаята с тази миризма... Когато баба ми палеше мразовитите сутрини печката и миризмата на клечката се смесваше с димът от запалените вестници... Хубави миризми, сладки... Миризмите на моето детство... Но сега... откъде дойде? Освен, че дойде реши и да остане... вече трети ден! Малко е дразнещо... малко като миризмата на бензин... Дразнеща, упойваща миризма, която не омръзва... само дразни всичките ти сетива, изправя те на нокти с всеки полъх и ... отново изчезва! А с изненада откриваш, че после ти липсва, търсиш я, но я няма до момента в който толкова малко я очакваш, че се завръща... Като шамар! Отеква толкова силно в теб... като кихавица... Изчезва... Като красива мисъл, за която знаеш, че ако не я запишеш веднага, след малко ще е безвъзвратно късно и никога повече нищо няма да е същото. Идва като спомен за любов... Голямата, страстната, несподелената, първата... и отминава като жената, която никога не си могъл да имаш... В теб е... Миризмата на БАРУТ!