Ден шестнадесети

Добър вечер!… Или май трябваше да кажа „Добра нощ“? Надявам
се, че не съм те събудил прекалено грубо, въпреки че за пръв път в жи-
вота си се уча да будя някого нежно. Все пак, когато то малък родители
и учители са ти втълпявали, че грубостта е твоят основен съюзник, става
малко трудно да се превъзпиташ.
Дали се познаваме? Хм. Добър въпрос. Да почнем с половината от
него – дали аз те познавам. Да, опознах те добре за изминалите два ме-
сеца. Всяка нощ идвах при теб, лягах до теб, целувах тъжните ти очи,
галех коприненорусата ти коса, посягах да докосна прекрасното ти тяло,
но не смеех, за да не разваля магията, и по цели нощи се любувах на
твоето спящо обаяние. А сутрин с първите слънчеви лъчи се изпарявах
като моминска сълза, пренасях се в мрачния си замък и по цял ден мис-
лех за теб и се молех дано този път нощта настъпи поне две минути по-
рано… за да мога да те видя отново.
Ха-ха… Не, мила, не съм сънувал. Всъщност, виждаш ли, ТИ беше
тази, която сънуваше. Вашият вид нарича такива като мен „инкубус“.
Вампир-прелъстител, който нощ-две поред посещава млади и невинни
девойки, вмъква се в съня им, омагьосва ги с виртуозните си приказки и
останалите играчки от арсенала му със сексапил… а после се люби с тях
и в разгара на екстаза впива зъби в беззащитното им гърло. Знам, че зву-
чи отвратително, но това е единственият начин моят вид да оцелее.
Естествено, и твоята съдба трябваше да бъде подобна… но се случи
нещо непредвидено. Аз, безжалостният вампир, през чиито зъби са пре-
минали стотици и дори хиляди гърла, из чиито вени тече кръвта на сто-
тици и хиляди девойки… се влюбих. Влюбих се като тийнейджър, и то в
момиче, непринадлежащо към моя вид… и то на възраст, достатъчна, за
да ми бъде дъщеря.
Предполагам, че всичко това е, меко казано, неочаквано, нежелано
и недобре дошло за теб. Виждам страха в очите ти, руменината по стра-
ните ти… Казвал ли ти е някой колко си красива, когато се изчервяваш?
Не, не се опитвай да излъжеш, че никога не се изчервяваш – виждал съм
те много пъти… Помниш ли онзи миг, когато за пръв път ти подарих
роза? Тогава руменината ти наподобяваше изгрев и залез, зора и здрач,
морски бриз и планински ураган…
Така стигнахме и до втората част на въпроса ти – дали ти ме позна-
ваш. О, да, познаваш ме, и то много добре. Е, вярно… не в този вид, в
който съм сега. Знам, че съм грозен, остарял и прегърбен – чета го в
очите ти, не ме убеждавай, че изобщо не мислиш така. Там, в съня ти,
бях млад и красив, елегантен като принца, за който си мечтала цял

живот… Знаех, че няма да ме приемеш с тази външност – моят истински
облик – затова си измислих друг… който да съответства на твоята кра-
сота. Душата ми е една и съща и в двете ми преобразувания, но знам, че
вашият вид се ръководи основно от външния вид на… хм… човека до
него, а едва след това обръща внимание на сърцето и чувствата му.
Защо съм дошъл ли? Спокойно, няма да се натрапвам, не е в кръвта
ми, така да се каже. Какво, не е ли смешно? Извинявай, все забравям, че
между нашите два вида лежи пропаст и че представите ни за смешно и
тъжно… за любов и омраза… са коренно различни.
Дойдох, за да ти кажа сбогом. Повече няма да се намесват в живота
ти или в съня ти. Реших да дойда при теб за последно, такъв, какъвто
съм в действителност, а не в лъскавата си празна черупка, да поседя до
теб, да те погледам и да се полюбувам на красотата ти… и да изчакам
първите лъчи на слънцето, за да изчезна завинаги от Сенчестия свят. Не
го приемам като самоубийство, а като лечение… Ти си прекалено мла-
да, за да знаеш какво означава любов – не онова момичешко кикотене и
държане за ръце, а Любов… но запомни от мен едно – истинската лю-
бов е болест… и от нея боли страшно.
Едва ли ще искаш да ме целунеш: нали вече не съм красавец…
Всъщност така е по-добре за теб… е, и за мен, разбира се.
Слънцето вече изгрява.
Обичам те.
Сбогом. …. Почакай! Не! Не ме целувай! Ще се превърнеш във
вампир! Нощта още не е свършила!!!
О, не. …………………………… ……………………………
……………………………
Когато отворих очи, слънцето тъкмо залязваше и блаженият мрак
започваше да се спуска над замъка ми. В ушите ми още кънтеше отзву-
кът от въображаемия разговор, който бях провел в съня си със Селена.
Странно, не бях се замислял за съществуването на подобна опасност…
колкото и невероятно да бе развитието на последните пет минути от
разговора. Явно щеше да се наложи да изхвърля последните реплики от
монолога си довечера, когато наистина щях да отида да се сбогувам с
нея. Не можех да й причиня подобно нещо.
Хм… всъщност имах още доста време до въпросния разговор. Я по-
добре да поспя още малко… ……………………………
…………………………… ……………………………
Тя стоеше до леглото ми, облечена в снежнобяла нощница, а русата
й коса се разливаше като сияние по раменете й.
– Какво правиш тук, в името на Мрака?!
Тя се усмихна и легна до мен. Досега не бях забелязвал каква осле-
пително бяла усмивка има…
– Чух как обмисляш какво да ми кажеш. Постоянно повтаряш „мо-
ят вид“, „вашият вид“… Какво те кара да мислиш, че сме различни?
Сукубус!!!
Последното нещо, което почувствах, преди да пропадна в блаженс-
твото, бяха устните й, леденостудени и същевременно изгарящи, доле-
пени до моите.
Сега остава и това да е сън…

Ден Петнадесети

Тази вечер отново ще съм сън. Направих всичко необходимо – предупредих приятелите си да не ме търсят, заредих се с две бутилки водка, малко дрога и още едно-две неща, които няма да ви издам, за да не станем много сънища на този свят… а, щях да забравя – и подредих внимателно в уредбата всички дискове на „Rhapsody“. Без тях не мога. Не знам дали проблемът е психологически (тоест, изцяло в мене) или просто великолепната им музика наистина съдържа някакви парапсихически вибрации, които освобождават съзнанието. Наистина нямам представа.
Вероятно си оказва влиянието и фактът, че когато за пръв път станах сън, слушах именно тях… Но няма значение. Както винаги съм казвал, ако едно нещо върши работа, не се чуди как именно я върши, а го остави да действа.
Пресегнах се с лявата си ръка и включих уредбата. През това време дясната напълно самостоятелно палеше ароматната свещичка, наливаше леденостудената водка в чашата и внимателно подреждаше на купчинки нещата, с които щях да се нагълтам след малко.
Не, никога не съм бил наркоман. Даже онази прословута вечер, когато станах сън за пръв път, нямах никакво намерение да се надрусвам.
В апартамента ми бяха останали една-две цигари трева, няколко хапчета екстъзи, малко… ето, за малко да се изтърва. Няма да ви разказвам повече за това. И без това в реалния живот конкуренция колкото искаш, та сега и тук… не, няма да позволя това. Аз съм единственият сън на тази земя. Не искам светът да се напълни със сънища-малоумници. Та както и да е. Тогава тези наркотици бяха останали от така наречените ми „приятели“, които виждаха, че изпадам в депресия, и бързаха да ми предложат единственото средство, което познаваха – дрогата. Нещастници. Но няма значение. Не мислех да се надрусвам, тъй като мразя това и признавам един-единствен наркотик – водката. След десетата - дванадесетата чаша обаче фактът, че съм на 30 години и около мен все още няма ни помен от жена, деца и семейство, се завърна в съзнанието ми с петорна и десеторна сила. Бях стигнал до момента, в който сълзите
пресъхват, спомените започват да болят като ария от Верди, а сърцето се е свило в някое ъгълче на тялото, понеже е обвинявано от всяка фибра на тялото: „Ти си виновно!“. Без да гледам, напипах някакво хапче, помислих го за аспирин и го глътнах. Машинално запалих и цигара. Не беше нито аспирин, нито цигара с тютюн, но разбрах това след дълги
сякаш цяла вечност две секунди. Хвърлих цигарата в мивката, повърнах хапчето, което все пак бе успяло да се разтвори в стомаха ми малко, и глътнах… някои неща… за противоотрова. След това усилих уредбата и отпих глътка водка от фаталната тринадесета чаша.
Тогава се започна. Тялото ми изведнъж стана като изтъкано от цигарен дим, мозъкът ми избухна на късчета и отново се събра на едно като на върната обратно кинолента, а сърцето ми за броени мигове се разходи до Луната и обратно. Първо си помислих, че умирам, после – че
съм се надрусал, но когато като с магическа пръчка мислите ми се избистриха, разбрах, че не е нито едното, нито другото. Посегнах отново да взема чашата… успях… чувствах допира на стъклото… но нещо не беше наред. Погледнах наляво… и видях себе си – мирно спящ и даже
похъркващ на фотьойла.
Верен на принципа си никога да не се учудвам, помислих, че все пак съм гушнал босилека най-накрая за всеобща радост на тъпите си „приятели“ и още по-малоумните си врагове. Казах си: „Е, щом вече съм дух, дай да се поразходя насам-натам, преди свети Петър или Луци-
фер да предявят права върху душата ми“. Тогава си помислих за един приятел, когото не бях виждал отдавна, понеже се бе преместил да живее и работи в друг град. Мислите ми за него още не бяха спрели да спринтират през главата ми, когато осъзнах, че стоя до него. Той бе седнал зад компютъра си, захлупил глава на клавиатурата, и плачеше.
Изобщо не ме забеляза. „Седнах“ до него и започнах да му говоря, без дори да схващам смисъла на думите си – просто исках да се опитам да го успокоя. В мига, в който първият звук излезе от устата ми, той внезапно спря да плаче и заспа… Още тогава това ми се видя странно, но въпреки това не спрях да му говоря. Казвах му неща от рода на да не съжалява за каквото и да е изпуснал, да вярва, че го чакат по-добри времена… ей такива работи. Даже си спомням как го убеждавах, че след три месеца ще намери жената на живота си, ще се оженят и така нататък…
Сълзите му постепенно изсъхнаха и на устните му се появи усмивка - доста измъчена, но все пак усмивка. Помня, че си помислих, че вече няма защо да го притеснявам… и в този момент животът се върна в тялото ми. Сякаш някой изведнъж дръпна шалтера и включи тока в една огромна, потънала в мъртвешка тъмнина сграда.
Отначало помислих, че това са били наркоманските ми бълнувания и халюцинации. На следващия ден обаче приятелят ми се обади по телефона. Не беше на себе си. Каза ми с треперещ глас, че предната вече бил толкова отчаян от живота, че дори възнамерявал да се самоубие. Даже седнал пред компютъра си, за да напише предсмъртното си писмо… но
в този момент заспал и сънувал мен… Накратко – явно наистина съм бил при него в една или друга форма, по един или друг начин. Значи нито съм бълнувал, нито съм халюцинирал…
Така разбрах, че мога да ставам сън. След множество опити най-накрая открих точната комбинация и започнах да ставам сън безпроблемно. Естествено, не всяка вечер – нямате си и представа колко е уморително. Аз съм сън най-много един-два пъти в седмицата. Ходя най-вече при много близки хора, приятели, мъже и жени, които обичам и които имат нужда от някаква помощ. Например, редовно ходя при една бивша съученичка – голяма любов, която така и не разбра какво изпитвам към нея, и която от доста време се чуди дали да се разведе със съпруга си, говедо и половина… или при един приятел, който е невероятен компютърен специалист и навярно би могъл да работи и в „Microsoft“, но вместо това търка пейките в едно училище като прост даскал…
Е, понякога – както съм зaпланувал за тази вечер например – навестявам и враговете си. В края на краищата кой е казал, че сънищата трябва да са само хубави? Малко отмъщение на никого не е навредило, а както биха свидетелствали всички богове и дяволи, аз имам да отмъщавам, и то на много хора…
Водката, „Rhapsody“ и останалите неща вече започнаха да си вършат работата. Усещам как тялото ми започва да се втечнява. След не повече от три-четири минути ще съм над възглавницата над една моя бивша крайно невярна приятелка. Тя сигурно няма ни най-малка представа защо поне веднъж месечно ме сънува… защо всяка сутрин след това се
буди с главоболие и неприятно чувство… нито пък защо още не е успяла да си намери мъж, а се изпокарва с всички. Дори само да подозираше, че аз стоя зад всичко това, че не друг, а аз тровя живота й насън, че аз съм този, който „програмира“ в нея ненавист към всички мъже… сигурно досега да ме е убила.
Сигурен съм, че след като прочетете това, ще ме осъдите. Не ми пука. В крайна сметка дори на един сън е позволено да мрази… особено когато има причини, и то основателни – причини, които не се забравят и след хиляда години.
А сега моля да ме извините, но имам малко работа за вършене.
Някой друг път може пак да се видим.
Насън.

Ден четиринадесети

Тя... Този ден ще го посветя на Нея. Незнайната, безмълвната, търпеливата, прощаваща... Този ден е за Теб! Знам че ще го прочетеш поне веднъж, ще имаш много въпроси, дори ще ми се обадиш, а на мен няма дами се говори за това... Знам, че сега ще се усмихнеш. Харесвам я тази усмивка. Обичам я тази усмивка! Особено когато е примесена с малко тъга... и онези красиви очи... потъвал съм в тях много пъти. Давил съм се в тях и съм се прераждал. Сега ги виждам рядко. Лисват ми... Та чак боли на моменти. И знам, че оправяш косата си... онази меката, с която знаеш колко обичам да ме докосваш... Мекият аромат ... топлината... Липсват ми! А скоро ще цъфнат липите... Знаеш кои.. Тук е студено. Тук брулят ветрове и се опитват да ми отнесат малкото останала от теб топлина. Толкова отдавна беше... Ако питам спомените беше вчера, а сърцето твърди, че са години! Липсват ми! И смехът нощем... когато... когато говорехме... Помниш ли? Липсва ми! И гласът ти... нежен и секващ, всеки път като ме погледнеш... За този глас бих убил. Гласът, който шепнеше моето име нощем, гласът, който крещеше отмалял моето име нощем... Помниш ли? Липсва ми! И разходките... дневните, нощните... Дългите по улиците и кратките... Помниш ли? Липсват ми! Дългите зими ... топлите лета... помниш ли??? Липсват ми! Моментите в които можехме само да седим и да се гледаме и само очите попиваха всичко, а на глас имаше само "Какво?"... Помниш ли??? Липсват ми! Онези устни... меките, топлите, сочните... Липсват ми! Кожата ти, онази хладната... В която знаеш колко обичам... Помниш ли? Липсва ми! Тялото ти, което обожавам да гледам... което обичам да ... Помниш ли? Липсва ми! ПО ДЯВОЛИТЕ - ЛИПСВАШ МИ!

Ден тринадесети

Имам желание да попиша малко. Нямам идея какво, нямам идея за какво, нямам идея дори как да изглежда. Ще е поредната "ампутация". Отново ще боли... отново ще ми липсва адски дълго време, но отново ще свикна с липсата му, до моментът в който осъзная, че отново е тук и отново има нужда да го освободя. Надявах се да отмине болката, но тя само се засилва на моменти и после тихо започва да отшумява. Преди да е изчезнала съвсем се връща отново с още по-голяма сила и този цикъл ме убива. Бавно, но сигурно. Сизиф! днес пак стана дума за него... Бил щастлив от ориста си да бута камъка... И да не е кой ли го пита?! Все пак е осъден от боговете. Извинявам се... БОГОВЕТЕ... А нас на какво ни осъдиха? да си живеем тихо, мирно и кротко дните в сивота и полумрак? Ами да бяха пуснали и малко влага, че и да се развиват по-добре мъховете и плесените върху нас... Да не сме само слузести и кишави! Боговете... Подиграха се с децата си, Подиграха се с нас. Дано им е поне на половина толкова забавно, колкото ми се иска... иначе... Нищо хубаво не ни очаква. Твърдеше се в една песен, че най хубавото тепърва предстои- хубаво, де ама за кого? За кукловодите или за куклите? Защото театъра е отново само за зрителите, които и да са те. Гадно е да знаеш, че си марионетка, кукла, бездушен предмет и да ти се напомня непрекъснато, колко си заменим и как нищо всъщност не зависи от теб! Писна ми на хурката! Вземам си вълната под мишница и започвам да преда собственият си живот. Майната им на боговете с техните игри. Майната им и на богините с техните чувства. Сега аз съм простосмъртен и не смъртта ме вълнува, а живота. Не ме е страх, че ще умра... Всички ще умрем. Страх ме е как ще умра. Не искам да е от скука! Искам да живея като за последно, искам като Бакхус да умирам всяка нощ и да се раждам всеки ден. Искам да имам любовници, искам да пътувам до всяка точка на света, искам да живея така, че когато дойде ДАМАТА С КОСАТА, да я прегърна като стар приятел да я целуна и да кажа "Готов съм да умра". Още не съм. Искам още! Искам пак! Искам... Давам...

Ден... пореден

Боже, колко глупости сътворих, Господи мили. Дори успях да загубя себе си и пак да се намеря. Но да започна всичко отначало. Преобърна ми се живота на 180 градуса и за съжаление не по Целзий. Както всичко беше потръгнало добре всичко отиде по дяволите. (И от кога всичкоотиде е една дума??) имах си всичко, че дори и малко отгоре. Работа, кола, приятели, доходи, дори малка уютна квартирка в която се събирахме понякога. Беше хубаво....

Казвам беше, защото вече е само хубав спомен. Поредица от случки и обстоятелства ме докара до тук. На майната си, в чуждо легло за 5 лева на вечер, да си късам нервите за 20 лева на ден с идиоти, рядко говорещи български и също толкова трудно разбирайки какво се опитвам да им обясня да направят. Толкова съм безсилен понякога, а така ми се иска да крещя, да имам сили да прокълна живота си и спра да се ебавам с късмета си. Толкова лесно изглежда, а се оказа, че е по-лесно да започнеш със себе си на чисто, отколкото това. Най-лошото е, че за всичко съм си виновен сам. Не защото няма кого да обвиня, а защото няма на кого да си го изкарам... яда! (още за него говоря) То и другото го няма, но не му е тук мястото да се оплаквам от него. Всъщност реших да се похваля, не да се оплаквам. Ами... похвалих се - намерих си работа. Зарязах FACEBOOK, завърнах се в ICQ и все така ме дразни Skype. Това са си все поводи за хвалене.Като стана дума за комуникатори наскоро дори си теглих mIRC. Толкова много години минаха от последното asl.... Не ми липсва! Фак-т! Означава ли това, че съм порастнал? Че съм го надживял? Дано този дневник не попадне никога в ръцете на психиатър! Аз пък ще отричам всичко... Мисля, че още е рано за такива самопризнания, но майната му - ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТЕ!!!!!!!!!!!!

Ден единадесети

Едно лично мнение: Ну, зритель, погоди!

Глупостта е прилепчива болест и много лесно се прихваща

Димитър Бежански

"В Русия според нов закон за защита на децата от информация, вредна за тяхното задраве и развитие, филмчетата от поредицата "Ну, погоди!" от 1 септември 2012 година ще бъдат излъчвани по телевизията след 23 часа. Тъй като причиняват вреди на здравето и развитието на децата, понеже вълкът имал има неморално поведение - пуши, пие, държи се грубо с децата и жените, хулиганства по най-безобразен начин." И т.н, и т.н.

Пак информация: " Има вариант поредицата "Ну, погоди!" да бъде пускана в по-ранен пояс, но непристойните сцени да бъдат изрязани."

И отново информация: "Руската държавна телевизия няма да цензурира анимационния шедьовър "Ну, погоди!", въпреки че попада под забраната на нов закон. Това съобщи на пресконференция представител на компанията."

Всички тези информации взривиха електронните форуми, ползвани главни от индивиди, израсли с "Ну, погоди!", "Том и Джери", "Пинко" и с глупаците на Доньо Донев.

"Как може, на какво прилича това, как ще цензурират "Ну, погоди!", тия руснаци луди ли са?!" - гневят се форумците и припомнят, че мутрите рекетьорите банковите обирджии и фалшификаторите се появиха у нас, а и в Русия не докато гледахме приключенията на Вълка и Заека, а именно когато спряхме да ги гледаме.

Добре, "Ну, погоди!" си е "Ну, погоди!", Русия си е Русия, тя е голяма страна на нея грешките й са големи, както отбеляза преди време сатирикът Васил Сотиров за друга държава по друг повод. Въпросът е: К'во ни интересува нас казусът "Ну, погоди!"?

О, интересува ни и още как!

Интересува ни, защото въвеждането на подобни безумни и безумни забрани не е привилегия само на големите държави. Глупостта е твърде прилепчива болест и малките държавици, каквато държавица е нашата, я прихващат много лесно, да не кажа - безотказно!

Няма да припомням критериите за криви и прави краставици. Няма да припомням забраната за тютюнопушене на обществени места, в това число и на стадионите. Няма да припомням трошенето на остъклените балкони. Дебатите "ЗА" и "ПРОТИВ"  шкембе чорбата, домашните казани за ракия, домашните бахур и лютеница също няма да припомням. Ще припомня само, че докато ни подготвяха за тези идиотски критерии и забрани, непрекъснато ни повтаряха, че това били европейски изисквания и ние трябвало да се съобразяваме с тях.

Ние обаче, бидейки малка и безпомощна държавица, се съобразяваме не само с европейските, а и с американските дивотии. Някакво щатско издателство преди време беше решило да редактира Марк Твен и да замени в творбите му думата "негър" с "роб" или с "афроамериканец".

Ние не останахме по-назад и някакви депутати веднага предложиха да се криминализира употреблението на думата "циганин". Който журналист напише в дописката си "циганин"вместо "ром" - на съд!

Тогава много се чудих какво ще правим с фразеологизмите "циганско лято" (ромско ли ще му викаме вече?!), с "лъжеш като дърт циганин", с  "циганска баница", и с папуняка в произведенията на Радичков. Не знам дали си спомняте, но Радичковите селяни папуняка  го наричат "циганско петле".

Но да се върнем на нашите овни, както казват англичаните. Ставаше дума за лошият вълк от "Ну, погоди!", който бил давал лоши примери на подрастващото поколение и някакви руски чиновници били искали да не бъде допускан до десткия взор.

Така. Руснаците не членуват е Европейския съюз, не се кланят много-много и на американските си партньори (колкото и да се здрависват с тях учтиво пред камерите) и въпреки всичко станаха за смях с евентуалното низвергване на "Ну, погоди!"). Ами какво ли ще правим при това положение ние?

Като си помисля само как Доньовите глупаци одраха кравата в "Тримата глупаци", как си осакатиха кучето в "Тримата глупаци - ловци", как в едно друго филмче оскубаха живи кокошки. Майко мила - жестоко отношение към животните! Сто на сто ще ги забравим тия филмчета!

Ами филмчето на Стоян Дуков "Февруари"? Там такова пиянстване се показва на финала, не е за приказка! Лош пример от всякъде!

За "Хитър Петър", този измамник, и за "Настрадин Ходжа" (също измамник и мошеник) пък изобщо не смея да мисля! Такива лоши примери дават те, че ....

Всъщност няма какво и да му мислим, скоро вероятно ще  имаме конкретен повод за за мислене, какъвто неотдавна ни даде и докладът на така наречената Комисията за защита от дискриминация.

Между другото по повод на този доклад споменатият вече сатирик Сотиров тегли една редакция на Ботев и написа: ".... Та сърце, майко, не трае, да гледа турчин, че ПРИСЪСТВА над бащино ми огнище!" Хубаво, нали? И евро-атлантическо!

Ден десети

Покой... Тялото ми е в покой. Душата ми е в покой. Намерих себе си, намерих сили да простя на всички. Намерих сили да простя за всичко и да намеря най-после себе си! Сега съм в покой.  Не бързам за никъде, не искам никого..  Само аз и моят дневник. Остава ми една крачка до ликвидирането на Аз и ще остане само дневникът. Не очаквах да стане така, не исках да стане така... Оставих го да се случи. Хубаво е! Всичко е хубаво, всички са приятели, и дори цветята ми се усмихват. И Аз-ът ми се усмихва... всичко във Вселената си е на мястото... Дори телефоните ми спряха да звънят. Покой... Наистина е хубаво просто да живееш и да се радваш на живота... Колко ли им е хубаво на мравките?! Те просто си живеят... Ден за ден, ден след ден.... спокойно. Няма УТРЕ! Само тук и сега! ... Самади... :) Бях предупреден.... От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост.