Ден тринадесети

Имам желание да попиша малко. Нямам идея какво, нямам идея за какво, нямам идея дори как да изглежда. Ще е поредната "ампутация". Отново ще боли... отново ще ми липсва адски дълго време, но отново ще свикна с липсата му, до моментът в който осъзная, че отново е тук и отново има нужда да го освободя. Надявах се да отмине болката, но тя само се засилва на моменти и после тихо започва да отшумява. Преди да е изчезнала съвсем се връща отново с още по-голяма сила и този цикъл ме убива. Бавно, но сигурно. Сизиф! днес пак стана дума за него... Бил щастлив от ориста си да бута камъка... И да не е кой ли го пита?! Все пак е осъден от боговете. Извинявам се... БОГОВЕТЕ... А нас на какво ни осъдиха? да си живеем тихо, мирно и кротко дните в сивота и полумрак? Ами да бяха пуснали и малко влага, че и да се развиват по-добре мъховете и плесените върху нас... Да не сме само слузести и кишави! Боговете... Подиграха се с децата си, Подиграха се с нас. Дано им е поне на половина толкова забавно, колкото ми се иска... иначе... Нищо хубаво не ни очаква. Твърдеше се в една песен, че най хубавото тепърва предстои- хубаво, де ама за кого? За кукловодите или за куклите? Защото театъра е отново само за зрителите, които и да са те. Гадно е да знаеш, че си марионетка, кукла, бездушен предмет и да ти се напомня непрекъснато, колко си заменим и как нищо всъщност не зависи от теб! Писна ми на хурката! Вземам си вълната под мишница и започвам да преда собственият си живот. Майната им на боговете с техните игри. Майната им и на богините с техните чувства. Сега аз съм простосмъртен и не смъртта ме вълнува, а живота. Не ме е страх, че ще умра... Всички ще умрем. Страх ме е как ще умра. Не искам да е от скука! Искам да живея като за последно, искам като Бакхус да умирам всяка нощ и да се раждам всеки ден. Искам да имам любовници, искам да пътувам до всяка точка на света, искам да живея така, че когато дойде ДАМАТА С КОСАТА, да я прегърна като стар приятел да я целуна и да кажа "Готов съм да умра". Още не съм. Искам още! Искам пак! Искам... Давам...

Ден... пореден

Боже, колко глупости сътворих, Господи мили. Дори успях да загубя себе си и пак да се намеря. Но да започна всичко отначало. Преобърна ми се живота на 180 градуса и за съжаление не по Целзий. Както всичко беше потръгнало добре всичко отиде по дяволите. (И от кога всичкоотиде е една дума??) имах си всичко, че дори и малко отгоре. Работа, кола, приятели, доходи, дори малка уютна квартирка в която се събирахме понякога. Беше хубаво....

Казвам беше, защото вече е само хубав спомен. Поредица от случки и обстоятелства ме докара до тук. На майната си, в чуждо легло за 5 лева на вечер, да си късам нервите за 20 лева на ден с идиоти, рядко говорещи български и също толкова трудно разбирайки какво се опитвам да им обясня да направят. Толкова съм безсилен понякога, а така ми се иска да крещя, да имам сили да прокълна живота си и спра да се ебавам с късмета си. Толкова лесно изглежда, а се оказа, че е по-лесно да започнеш със себе си на чисто, отколкото това. Най-лошото е, че за всичко съм си виновен сам. Не защото няма кого да обвиня, а защото няма на кого да си го изкарам... яда! (още за него говоря) То и другото го няма, но не му е тук мястото да се оплаквам от него. Всъщност реших да се похваля, не да се оплаквам. Ами... похвалих се - намерих си работа. Зарязах FACEBOOK, завърнах се в ICQ и все така ме дразни Skype. Това са си все поводи за хвалене.Като стана дума за комуникатори наскоро дори си теглих mIRC. Толкова много години минаха от последното asl.... Не ми липсва! Фак-т! Означава ли това, че съм порастнал? Че съм го надживял? Дано този дневник не попадне никога в ръцете на психиатър! Аз пък ще отричам всичко... Мисля, че още е рано за такива самопризнания, но майната му - ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТЕ!!!!!!!!!!!!

Ден единадесети

Едно лично мнение: Ну, зритель, погоди!

Глупостта е прилепчива болест и много лесно се прихваща

Димитър Бежански

"В Русия според нов закон за защита на децата от информация, вредна за тяхното задраве и развитие, филмчетата от поредицата "Ну, погоди!" от 1 септември 2012 година ще бъдат излъчвани по телевизията след 23 часа. Тъй като причиняват вреди на здравето и развитието на децата, понеже вълкът имал има неморално поведение - пуши, пие, държи се грубо с децата и жените, хулиганства по най-безобразен начин." И т.н, и т.н.

Пак информация: " Има вариант поредицата "Ну, погоди!" да бъде пускана в по-ранен пояс, но непристойните сцени да бъдат изрязани."

И отново информация: "Руската държавна телевизия няма да цензурира анимационния шедьовър "Ну, погоди!", въпреки че попада под забраната на нов закон. Това съобщи на пресконференция представител на компанията."

Всички тези информации взривиха електронните форуми, ползвани главни от индивиди, израсли с "Ну, погоди!", "Том и Джери", "Пинко" и с глупаците на Доньо Донев.

"Как може, на какво прилича това, как ще цензурират "Ну, погоди!", тия руснаци луди ли са?!" - гневят се форумците и припомнят, че мутрите рекетьорите банковите обирджии и фалшификаторите се появиха у нас, а и в Русия не докато гледахме приключенията на Вълка и Заека, а именно когато спряхме да ги гледаме.

Добре, "Ну, погоди!" си е "Ну, погоди!", Русия си е Русия, тя е голяма страна на нея грешките й са големи, както отбеляза преди време сатирикът Васил Сотиров за друга държава по друг повод. Въпросът е: К'во ни интересува нас казусът "Ну, погоди!"?

О, интересува ни и още как!

Интересува ни, защото въвеждането на подобни безумни и безумни забрани не е привилегия само на големите държави. Глупостта е твърде прилепчива болест и малките държавици, каквато държавица е нашата, я прихващат много лесно, да не кажа - безотказно!

Няма да припомням критериите за криви и прави краставици. Няма да припомням забраната за тютюнопушене на обществени места, в това число и на стадионите. Няма да припомням трошенето на остъклените балкони. Дебатите "ЗА" и "ПРОТИВ"  шкембе чорбата, домашните казани за ракия, домашните бахур и лютеница също няма да припомням. Ще припомня само, че докато ни подготвяха за тези идиотски критерии и забрани, непрекъснато ни повтаряха, че това били европейски изисквания и ние трябвало да се съобразяваме с тях.

Ние обаче, бидейки малка и безпомощна държавица, се съобразяваме не само с европейските, а и с американските дивотии. Някакво щатско издателство преди време беше решило да редактира Марк Твен и да замени в творбите му думата "негър" с "роб" или с "афроамериканец".

Ние не останахме по-назад и някакви депутати веднага предложиха да се криминализира употреблението на думата "циганин". Който журналист напише в дописката си "циганин"вместо "ром" - на съд!

Тогава много се чудих какво ще правим с фразеологизмите "циганско лято" (ромско ли ще му викаме вече?!), с "лъжеш като дърт циганин", с  "циганска баница", и с папуняка в произведенията на Радичков. Не знам дали си спомняте, но Радичковите селяни папуняка  го наричат "циганско петле".

Но да се върнем на нашите овни, както казват англичаните. Ставаше дума за лошият вълк от "Ну, погоди!", който бил давал лоши примери на подрастващото поколение и някакви руски чиновници били искали да не бъде допускан до десткия взор.

Така. Руснаците не членуват е Европейския съюз, не се кланят много-много и на американските си партньори (колкото и да се здрависват с тях учтиво пред камерите) и въпреки всичко станаха за смях с евентуалното низвергване на "Ну, погоди!"). Ами какво ли ще правим при това положение ние?

Като си помисля само как Доньовите глупаци одраха кравата в "Тримата глупаци", как си осакатиха кучето в "Тримата глупаци - ловци", как в едно друго филмче оскубаха живи кокошки. Майко мила - жестоко отношение към животните! Сто на сто ще ги забравим тия филмчета!

Ами филмчето на Стоян Дуков "Февруари"? Там такова пиянстване се показва на финала, не е за приказка! Лош пример от всякъде!

За "Хитър Петър", този измамник, и за "Настрадин Ходжа" (също измамник и мошеник) пък изобщо не смея да мисля! Такива лоши примери дават те, че ....

Всъщност няма какво и да му мислим, скоро вероятно ще  имаме конкретен повод за за мислене, какъвто неотдавна ни даде и докладът на така наречената Комисията за защита от дискриминация.

Между другото по повод на този доклад споменатият вече сатирик Сотиров тегли една редакция на Ботев и написа: ".... Та сърце, майко, не трае, да гледа турчин, че ПРИСЪСТВА над бащино ми огнище!" Хубаво, нали? И евро-атлантическо!

Ден десети

Покой... Тялото ми е в покой. Душата ми е в покой. Намерих себе си, намерих сили да простя на всички. Намерих сили да простя за всичко и да намеря най-после себе си! Сега съм в покой.  Не бързам за никъде, не искам никого..  Само аз и моят дневник. Остава ми една крачка до ликвидирането на Аз и ще остане само дневникът. Не очаквах да стане така, не исках да стане така... Оставих го да се случи. Хубаво е! Всичко е хубаво, всички са приятели, и дори цветята ми се усмихват. И Аз-ът ми се усмихва... всичко във Вселената си е на мястото... Дори телефоните ми спряха да звънят. Покой... Наистина е хубаво просто да живееш и да се радваш на живота... Колко ли им е хубаво на мравките?! Те просто си живеят... Ден за ден, ден след ден.... спокойно. Няма УТРЕ! Само тук и сега! ... Самади... :) Бях предупреден.... От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост.

Ден девети

Тъпо ми е... От толкова много време не съм писал, че чак ми се иска да се излея върху "листите", но толкова е празно и пусто, че абсолютно нищо няма за изливане... Сухо е, пресъхна ... пресъхнаха и сълзите, и изворът на сила, и реката на мечтите... Дори морето на надеждата, което е било винаги в мен, успя да се свие до размер на блато. Празно е... Всичко, което направих и не направих отново... Безсмислено е. Наистина човешкият егоизъм успя да надделее, а от това ме заболя. Пак станах без вина виновен... Дори играта на Бог-ът в мен не помогна... А имах планове, имах надежда, имах... Имах сили. Не беше се случвало толкова много време, че почти бях забравил как става... Мислех, че е свършило и ... Че никога повече няма да се случи. Случи се! Пак! Отново! И както всеки друг път е по-силно от предишният. Колкото и да не ми се вярва, явно има още! Явно може още! Още много! А почти бях спрял и цигарите... Наивник! Бях повярвал, че заедно с всичко останало ще се променят и дребните, злободневните сплетни... Грешал съм. Бях повярвал, че съм над тези неща - грешал съм. Бях! Сега пак съм никой и нищо... Пак всичко около мен е пепел и сивота... Пак празни телефонни разговори, пак разбити надежди, пак кухи обещания, пак... Още колко? Още какво? Баща си ли убих, че толкова много не ми върви в нищо? Казват, че който не му върви в картите ще му върви в любовта... ами ако и в любовта не ти върви...? Тогава какво? Какво остава, когато всичко рухне? Какво можеш да сътвориш от Нищото? Какво да изградиш от Пустотата?Отново нищо и отново пустота и отново болка и отново... Старата песен с още повече болка в гласа... Има още! Сизиф го знае... Прометей го знае... Ето това е лошото на безсмъртието... Дори не мога и да се напия... Жалка картинка! Бегъл опит да погледна в себе си... Празнота... И най-тъпото в цялата ситуация е, че АЗ САМ СЪМ СИ ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО! Предавам се...

Ден осми

Барут... Вече трети ден ми мирише на барут... Не знам защо, но усещането за война не ме напуска. И тази сладникава миризма.... Навсякъде около мен, барут... Не знам защо... Отначало ми харесваше... дрехите ми... Всичко до което се приближах миришеше на барут, на сяра, на ... онази сладко-кисела-тръпчива синкава миризма... Храната... Оооо,да! И водата, и дори хората покарай който минавах... Всичко мирише на барут. Липсваше ми тази миризма от старите кибрити, когато дядо си палеше цигарата и изпълваше стаята с тази миризма... Когато баба ми палеше мразовитите сутрини печката и миризмата на клечката се смесваше с димът от запалените вестници... Хубави миризми, сладки... Миризмите на моето детство... Но сега... откъде дойде? Освен, че дойде реши и да остане... вече трети ден! Малко е дразнещо... малко като миризмата на бензин... Дразнеща, упойваща миризма, която не омръзва... само дразни всичките ти сетива, изправя те на нокти с всеки полъх и ... отново изчезва! А с изненада откриваш, че после ти липсва, търсиш я, но я няма до момента в който толкова малко я очакваш, че се завръща... Като шамар! Отеква толкова силно в теб... като кихавица... Изчезва... Като красива мисъл, за която знаеш, че ако не я запишеш веднага, след малко ще е безвъзвратно късно и никога повече нищо няма да е същото. Идва като спомен за любов... Голямата, страстната, несподелената, първата... и отминава като жената, която никога не си могъл да имаш... В теб е... Миризмата на БАРУТ!

Ден седми

Седя... Седя и чакам. Какво чакам и аз не знам, но искрено се надявам вече да се случи нещо, защото наистина откачам! Бива нищо да ми се случва, бива, ама чак толкова не бива. Седя, пия кафе, пуша цигара след цигара и мисля за всичко, което можеше да се случи, а не се случи през всичките тези години. Седя и мисля какво точно ми се случи?! Как се докарах до тук??? И отговор не намерих... Знам само, че не беше никак трудно, даже стана от само себе си... "Един мъж на моята възраст цени дребните радости. Мъничкото колибри, необикновеният начин, по който разцъфва южноамериканската тропическа стрелиция. Защо в определен момент от своя растеж пъпката се навежда под прав ъгъл? Защо се разпуква толкова бавно и защо цветовете винаги се отварят в определена последователност, така че острият неотворен край на пъпката прилича на птича човчица, а сините и оранжеви венчелистчета наподобяват райска птица? Кое чудато божество е направило света толкова сложен, когато навярно е можело да го направи и съвсем обикновен? Дали това божество е всемогъщо? Как е възможно това? Толкова страдание има по света и страдат все невинните! Защо зайката скрива своите малки зад гърба си и се оставя порът да прегризе гърлото й? Защо? Та нали само след две седмици тя дори няма
да ги разпознава! Това носи голяма утеха. В края на крайщата всички започваме да вярваме, защото трябва да умрем и да се превърнем в прах. Може би това е единственото, което остава от човека, а може би не е. Има много сериозни спорове, свързани с отвъдния живот. Едва ли би ми харесал особено един рай, в който ще трябва да съжителствувам с някой конгоански пигмей или китайски кули, или пък с арабски търговец на килимчета, че дори и с някой холивудски продуцент. Може да съм сноб и тази моя забележка да е безвкусна. Но не мога да си представя и рай, в който се разпорежда благ старец с дълга бяла брада, известен на местните хора като господ Бог. Това са глупави представи на примитивни умове. Но човек не бива да се отнася скептично към религиозните убеждения на другите, колкото и идиотски да му се струват те. Разбира се, нямам право да смятам, че ще отида в рая. Всъщност това звучи доста тъпо. От друга страна, не мога да си представя и един ад, където невръстно сукалче, умряло, преди да бъде кръстено, заема същото презряно положение, както и един наемен убиец или комендант на нацистки концентрационен лагер. Не е ли странно, че най-възвишените стремежи на човека, колкото и гадно животинче да е той, а и най-възвишените му постъпки, неговият велик и безкористен героизъм, ежедневно проявяваната смелост в този жесток свят – не е ли странно, че всичко това е много по-възвишено от незавидната му участ на тази грешна земя? Трябва да се намери някакво разумно обяснение. И не ми казвайте, че благородството е просто резултат от някаква химическа реакция в човешкия организъм или че някой, който напълно съзнателно жертва живота си, за да спаси другиго, просто следва определен модел на поведение. Дали този господ Бог е доволен, когато отровеното коте агонизира сам-самичко зад някоя огромна реклама? Дали е доволен, че животът е толкова суров и само който умее да се приспособява, ще оцелее? Да се приспособява към какво? О, не, нищо подобно. Ако господ Бог беше всемогъщ и всевиждащ в буквалния смисъл на тези думи, той изобщо нямаше да си даде труд да създава Вселената. Не може да има успех без провал, не може да има изкуство без борба. Богохулство е да се предполага, че понякога нещата тръгват наопаки, защото и господ Бог си има лоши дни, а неговите дни са много, много дълги!"(взето от тук, стр.98-100) Оказа се, че не само аз си го мисля.... И пак цигара, и пак се замислям... Какво ли става с всичките тези хора, който познавам, който може би дори не се сещат за мен, а някога сме били много близки... Замислям се какво ли би било, ако всички хора с който се познаваме в един момент влязат отново наведнъж в живота ми... Мисля, че бих откачил ... Тотално!