Малка беседа за САМАДИ
Неподвижна, Течаща Вода
Моля ви, внимавайте. Не позволявайте на ума си да се отнася по други неща. Създайте си чувството, че точно сега седите в планина или някъде в гора, съвсем сами. Какво имате, седейки тук и сега? Имате тяло и ум, това е, само тези две неща. Всичко, което се съдържа в тази рамка, дето седи тук, се нарича „тяло”. „Умът” е онова, което е наясно и мисли в същия този момент. Тези две неща се наричат също „нама” и „рупа”. „Нама” се отнася за това, което няма „рупа”, или форма. Всички мисли и чувства, или четирите ментални канди на чувството, възприятието, волята и съзнанието, са нама, всички те са безформени. Когато окото види форма, тази форма се нарича рупа, докато осъзнатостта се нарича нама. Двете заедно се наричат нама и рупа, или просто тяло и ум. Разберете, че това, което седи тук в настоящия момент са само тялото и умът. Но ние бъркаме тези две неща. Ако искате покой, трябва да знаете истината за тях. Умът в сегашното си състояние още е необучен; той е зацапан и нечист. Все още не е чистият ум. Трябва да обучим този ум чрез практиката на медитацията. Някои хора мислят, че медитацията означава да седнете по специален начин, но в действителност стоежът, седежът, ходенето и излягането са все средства за медитационна практика. Вие можете да практикувате във всеки един момент. Буквално самади означава „твърдо установения ум”. За да развиете самади, не е нужно да бутилирате ума си. Някои хора се опитват да намерят покой, като седят тихичко, без нищо да ги безпокои, но това е като да си умрял. Практиката на самади е за развиване на мъдрост и разбиране. Самади е устойчивият ум, съсредоточеният ум. В коя точка е фиксиран? Фиксиран е в точката на баланса. Тя е неговата точка. Но хората практикуват медитация, като се опитват да смълчат ума си. Те казват: „Опитвам се да седя в медитация, но умът не иска да се кротне и за минута. В един миг отлита на едно място, в следващия отлита някъде другаде… Как мога да го накарам да спре?” Не е нужно да го карате да спира, не в това е смисълът. Където има движение, там се надига разбирането. Хората се оплакват: „Умът ми бяга и аз го придърпвам обратно, после пак отлепя нанякъде и аз пак го връщам…” Седят си така и се дърпат напред-назад. Мислят си, че умовете им препускат навсякъде, но само така им се струва. Например, вижте тази зала тук… „О, толкова е голяма!” казвате… Всъщност изобщо не е голяма. Дали изглежда голяма или не зависи от вашето възприятие. В действителност залата е точно по размера си, нито голяма, нито малка, но хората непрекъснато се втурват след чувствата си. Медитиране за намиране на покой… Трябва да разберете какво е покоят. Ако не го разберете, няма да го намерите. Например, представете си, че днес сте взели за манастира много скъпа химикалка. Представете си, че на идване сте я сложили в предния си джоб, но по-късно сте я извадили и преместили другаде, в задния джоб, да кажем. И когато бъркате в предния си джоб… Няма я! Стряскате се. Стряскате се заради неразбирането си, не виждате истината по въпроса. Резултатът е страдание. Дали ще стоите, вървите, идвате или отивате, не можете да спрете тревогата по изгубената химикалка. Погрешното ви разбиране ви кара да страдате. Грешното разбиране води до страдание… „Колко жалко! Купих тази химикалка преди няколко дни, а вече се изгуби!” Но после си спомняте. „О, да, разбира се! Когато отидох да се измия, преместих химикалката в задния джоб.” Щом си припомните това, вече се чувствате по-добре, дори без да сте видели химикалката. Виждате ли? Вече сте щастливи, можете да спрете да се тревожите за химикалката. Вече сте сигурни за нея. Както вървите, посягате към задния си джоб и тя е там. Умът ви през цялото време ви е мамел. Тревогата идва от невежеството ви. Сега, виждайте химикалката, вие сте преодолели всяко съмнение, тревожността е успокоена. Такъв покой идва от виждането на причината за проблема – самудая, причината за страданието. Щом си спомните, че химикалката е в задния ви джоб, има нирода, спиране на страданието. Трябва да съзерцавате, за да намерите покой. Това, което хората обикновено наричат покой е просто успокояване на ума, не успокояване на отклоненията. Отклоненията са просто временно подтиснати, също като трева, затисната с камък. След 3-4 дни махате камъка и не след дълго тревата пак тръгва. Тя не е била умряла, само е била подтисната. Същото е като седите в медитация: умът е успокоен, но не и отклоненията, замърсяванията. Съответно самади не е сигурна работа. За да намерите истински покой, трябва да развиете мъдрост. Самади е един вид покой, като камъкът, затиснал тревата… след няколко дни махате камъка и тревата наново пониква. Това е само временен покой. Покоят от мъдростта е като да сложите камъка и вече да не го вдигате, да го оставите там. Тревата няма как да поникне наново. Това е истинският покой, успокояването на отклоненията, сигурният покой, който е резултат от мъдростта. Ние говорим за мъдростта (паня) и самади като за отделни неща, но в същността си те са едно и също. Мъдростта е динамичната функция на самади; самади е пасивният аспект на мъдростта. Те се надигат от едно и също място, но поемат в различни посоки, различни функции, като това манго тук. Малкото зелено манго расте ли расте, докато не узрее. То е все същото манго – по-голямото и зрялото манго са все едно и също манго, но условията му са се променили. В Дамма практиката едното условие се нарича самади, а по-късното условие се нарича паня, но в действителност сила, самади и паня са едно и също, също като мангото. При всеки случай, в нашата практика, независимо кой аспект разглеждате, винаги трябва да започвате от ума. Знаете ли какво е този ум? Какъв е умът? Какво е? Къде е?… Никой не знае. Знаем само, че искаме да дойдем тук или да идем там, искаме това и искаме онова, чувстваме се добре или се чувстваме зле… но умът сам по себе си е невъзможно да се опознае. Какво е умът? Умът няма форма. Това, което получава впечатления, добри или лоши, ние наричаме „ум”. Той е като собственикът на къща. Собственикът си седи вкъщи, докато гостите идват да го видят. Той е този, който посреща гостите. Кой посреща/възприема сетивните впечатления? Какво е това, което възприема? Кой пуска сетивните впечатления? Ето това нещо наричаме „ум”. Но хората не могат да го видят, мислите ги въртят в кръг… „Какво е умът? Какво е мозъкът?”… Не обърквайте нещата така. Какво е това, което възприема впечатленията? Едни впечатления ги харесва, други не… Кой е това? Има ли някой, който харесва и не харесва? Разбира се, че има, но вие не можете да го видите. Него наричаме „ум”. В нашата практика не е необходимо да говорим за самата (концентрация) или випасана (прозрение), наричайте я практиката на Дамма, това е достатъчно. И изпълнявайте тази практика от собствения си ум. Какво е умът? Умът е това, което възприема или осъзнава сетивните впечатления. При някои сетивни впечатления има реакция на харесване, при други – реакция на нехаресване. Този получател на впечатления ни води към щастието и страданието, към редното и нередното. Но няма никаква форма. Допускаме, че е аз, но всъщност е само намадамма. Доброто има ли форма? А злото? Щастието и страданието имат ли форма? Не можете да ги намерите. Дали са кръгли или квадратни, къси или дълги? Можете ли да ги видите? Тези неща са намадамма, не могат да се сравняват с материални неща, те са безформени… но ние знаем, че те съществуват. Затова е казано практиката да се започва с успокояване на ума. Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си? Ако няма дълго, няма и късо, ако няма редно, няма и нередно. В наши дни хората се изучават, търсят доброто и злото. Но за това, което е отвъд доброто и злото, нищичко не знаят. Знаят само за редно и нередно. „Вземам само това, което е редно. Не искам да знам за нередното. За какво ми е?”Ако се стремите да вземате само редното, в скоро време то ще стане нередно. Редното води до нередно. Хората все търсят между редно и нередно, между добро и зло, не се опитват да намерят това, което е нито редно, нито нередно. Учат за доброто и злото, търсят добродетелното, но не знаят нищо за това, което е отвъд доброто и злото. Учат за дългото и късото, но за това, което е нито дълго, нито късо, нищо не знаят. Този нож има острие, ръб и дръжка. Можете ли да вдигнете само острието? Можете ли да вдигнете само ръба на острието или само дръжката? Дръжката, ръба и острието са все части на един и същи нож: когато вдигнете ножа, вдигате и трите части заедно. По същия начин ако вземете това, което е добро, злото трябва да го последва. Хората търсят доброто и се опитват да захвърлят злото, но не изучават това, което е нито добро, нито зло. Ако не го изучавате, не може да има завършеност. Ако вдигнете доброто, злото го следва. Ако вдигнете щастието, страданието следва. Практиката на прилепяне към доброто и отхвърляне на злото е дамма за деца, тя е като играчка. Разбира се, и така може, можете да вземете само толкова, но ако се хванете за доброто, злото ще последва. Краят на този път е объркан, не е толкова добър. Вземете прост пример. Имате деца – да предположим, че вие искате само да ги обичате и никога да не изпитвате омраза. Това е мисленето на човек, който не познава човешката природа. Ако се хванете за любовта, омразата ще последва. По същия начин хората решава да изучават Дамма, да развиват мъдрост, изследвайки доброто и злото възможно най-отблизо. Вече опознали доброто и злото, те какво правят? Опитват се да се вкопчат за доброто и злото идва. Те не са изучавали това, което е отвъд доброто и злото. Него трябва да изучавате. „Ще бъда такъв.”, „Ще бъда онакъв”… но те никога не казват „Няма да бъда нищо, защото всъщност няма никакъв „аз”. Това те не го изследват. Искат само доброто. Ако постигнат добина, се губят в нея. Ако нещата станат твърде добри, после ще започнат да стават лоши и така хората се озововат в едно люшкане между двете напред-назад. За да успокоим ума и да доловим този, които приема сетивните впечатления, трябва да наблюдаваме. Следвайте „този, който знае”. Тренирайте ума, докато стане чист. Колко чист трябва да го направите? Ако е действително чист, умът трябва да е над добро и зло, над самата чистота дори. Той е завършен. Тогава и практиката е завършена. Това, което хората наричат седене в медитация е само временен покой. Но дори в този вид покой има преживявания. Ако се надигне преживяване, трябва да има някой, който да знае за него, който да го разгледа, да го обследва и изучи. Ако умът е просто празен, това не е толкова полезно. Можете да видите хора, които са много сдържани и да си мислите, че са в покой, но истинският покой не е просто мирния ум. Не е покоят, който казва: „Нека съм щастлив и никога да не изпитам страдание.” С този вид покой накрая дори постигането на щастие става неудовлетворително. Резултатът е страдание. Само когато можете да поставите ума си отвъд щастието и страданието, тогава ще намерите истинския покой. Той е истинският мир. Това е тема, които повечето хора никога не изследват, те изобщо не я виждат. Правилният начин на обучение на ума е да го направите ясен, да развиете мъдрост. Не мислете, че обучаването на ума е с тихо седене. То е камъкът, който покрива тревата. Хората се опияняват от него. Мислят, че самади е седене. Това е само една от думите за самади. Но в действителност, ако умът има самади, тогава вървенето е самади, седенето е самади… самади е в седежа, във вървежа, в стоежа и в заставането на колене. Всичко е практика. Някои хора се оплакват: „Не мога да медитирам, твърде неспокоен съм. Щом седна, започвам да си мисля за това и онова… Не мога да го направя. Имам твърде много лоша камма. Първо трябва да изчерпя лошата си камма и после да се върна и да се опитам да медитирам.” Просто опитайте. Опитайте се да изчерпите лошата си камма… Така си мислят хората. А защо си мислят така? Тези така наречени пречки са нещата, които трябва да изследваме. Щом седнем, умът се втурва нанякъде. Ние го следваме и се опитваме да го върнем и го наблюдаваме още веднъж… После той пак бяга. Ето това трябва да изучавате. Повечето хора отказват да научат уроците си от природата… като непослушния ученик, който отказва да си пише домашните. Те не искат да видят как умът се променя. Как ще развиете мъдрост? Ние трябва да живеем с подобна промяна. Когато знаем, че умът си е просто такъв, непрестанно променящ се… когато знаем, че това е неговата природа, ще го разберем. Трябва да знаем кога умът мисли добро или зло, да знаем кога се променя… Трябва да знаем тези неща. Ако разберем този пункт, тогава дори да мислим, пак ще сме в покой. Представете си например, че вкъщи гледате маймунка. Маймуните не стоят дълго време мирни, те обичат да подскачат и да сграбчват разни неща. Такива са маймуните. Идвате в манастира и виждате маймуна и тук. Тя също не стои мирна, по същия начин подскача. Но това не ви тревожи, нали? Защо не ви тревожи? Защото и преди сте отглеждали маймуна и знаете какво животно е. Ако познавате само една маймуна, независимо в колко провинции идете, независимо колко маймуни видите, те няма да ви разтревожат, нали? Това е човек, който разбира маймуните. Ако разбираме маймуните, няма да станем маймуна. Ако не разбирате маймуните, вие, самите, можете да станете такива. Разбирате ли? Като я видите да се пресяга за това или онова, вие крещите: „Ей!” Ядосвате се… „Тази проклета маймуна!” Това е човек, който не познава маймуните. Този, който познава маймуните, знае, че маймуната вкъщи и маймуната в манастира са еднакви. Защо да се ядосвате? Когато видите, че маймуните са си просто такива, можете да сте в покой. Покоят е това. Трябва да познаваме усещанията. Някои усещания са приятни, някои – неприятни, но това не е важно. Това си е тяхна работа. Също като маймуните. Всички маймуни са еднакви. Разбираме усещанията като понякога приемливи, друг път – не, но това е тяхната природа. Трябва да ги разберем и да знаем как да ги пуснем. Усещанията са несигурни. Те са преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко, което възприемаме, е такова. Когато очите, ушите, носът, езикът, тялото и умът получават усещания, ние ги разпознаваме, също както познаваме маймуната. И тогава можем да сме в покой. Когато усещанията се надигнат, опознайте ги. Защо хуквате след тях? Усещанията са несигурни. В един момент са едни, в следващия – други. Те съществуват в зависимост от промяната. И всички ние съществуваме в зависимост от промяната. Дъхът излиза и после трябва да влезе. Трябва да я има тази промяна. Опитайте се само да вдишвате, можете ли? Или се опитайте само да издишате, без да поемате глътка въздух… Можете ли? Ако нямаше такава промяна, колко дълго щяхте да живеете? Трябва да има и вдишане, и издишане. Усещанията са същите. И трябва да ги има. Ако нямаше усещания, нямаше да можете да развиете мъдрост. Ако няма грешно, не може да има правилно. Първо трябва да сте прави, за да можете да видите какво е погрешно и първо трябва да разберете погрешното, за да бъдете прави. Така стоят нещата. За действително усърдния ученик, колкото повече усещания, толкова по-добре. Но много медитатори се затварят от усещанията, не искат да се занимават с тях. Те са като непослушният ученик, който не иска да ходи на училище и не иска да слуша учителя. Тези усещания ни учат. Когато познаваме усещанията, практикуваме Дамма. Покоят в усещанията е също като разбирането на маймуната. Когато разберете какви са маймуните, вече не се притеснявате от тях. Практикуването на Дамма е такова. Не че Даммата е някъде много далече, тя е ей тук. Даммата не са ангелите във висините или нещо такова. Тя касае нас и това, което правим сега. Наблюдавайте се. Понякога има щастие, понякога – страдание, понякога утеха, понякога болка, понякога любов, понякога омраза… Това е Дамма. Виждате ли я? Трябва да познавате тази Дамма, трябва да разчитате преживяванията си. Трябва да познавате усещанията, преди да ги пуснете. Когато видите, че усещанията са непостоянни, няма да се тревожите от тях. Щом се надигне усещане, просто си кажете: „Хммм… това не е сигурно.” Когато настроението ви се променя… „Хммм, не е сигурно.” Можете да сте в покой с тези неща, както когато виждате маймуната и не се безпокоите от нея. Ако знаете истината за усещанията, това е познаване на Даммата. Пускате усещанията да си отидат, виждайки, че всички те са неизменно несигурни. Това, което тук наричаме несигурност, е Будата. Будата е Даммата. Даммата е характеристиката на несигурността. Който вижда несигурността на нещата, вижда неизменната реалност за тях. Такава е Даммата. И тя е Будата. Ако видите Даммата, виждате Будата, виждайки Будата, виждате Даммата. Ако познавате аничам – несигурността, ще пуснете всички неща и няма да се вкопчвате за тях. Вие казвате: „Не ми чупи чашата!” Можете ли да предотвратите нещо чупливо да не се счупи? Ако не се счупи сега, ще се счупи по-късно. Ако не я счупите вие, друг ще я счупи. Ако друг не я счупи, някое от пилетата ще го стори! Будата казва да приемем това. Той проникнал в истината за тези неща, виждайки, че тази чаша вече е счупена. Когато и да използвате тази чаша, трябва да я разглеждате като вече счупена. Разбирате ли това? Разбирането на Будата било такова. Той видял счупената чаша в несчупената. Когато й дойде времето, тя ще се счупи. Развийте такъв тип разбиране. Използвайте чашата, грижете се за нея, докато един ден ви се изплъзне от ръката… „Тряс!”… Няма проблем. Защо няма проблем? Защото сте видели счупването й преди да се счупи! Но обикновено хората казват: „Аз толкова обичам тази чаша, нека никога не се чупи!” По-късно кучето я чупи… „Ще убия проклетото куче!” Мразите кучето, че ви е счупило чашата. Ако едно от децата ви я счупи, ще мразите и него. Защо е това? Защото сами сте се заприщили. Водата не може да тече. Направили сте бент без преливник. Единственото, което му остава на бента, е да се пръсне, нали? Като правите бент, трябва да направите и преливник. Когато водата се надигне твърде много, да може спокойно да се изтече. Когато е стигнала до ръба, отваряте преливника си. Трябва да имате такъв обезопасителен клапан. Нетрайността е такъв обезопасителен клапан за Благородните. Ако имате този „обезопасителен клапан”, ще бъдете в покой. Стоейки, вървейки, седейки, лежейки, непрестанно практикувайте, използвайте сати, за да наблюдавате и защитавате ума. Това са самади и мъдростта. Те са едно и също нещо, но имат различни аспекти. Ако ясно видим несигурността, ще видим това, което е сигурно. Сигурността е, че нещата неизбежно трябва да бъдат такива, не могат да бъдат други. Разбирате ли? Знаейки само толкова, вече знаете Будата и можете да му направите поклон. Докато не изхвърляте Будата, няма да страдате. Щом изхвърлите Будата, ще изпитате страдание. Щом изхвърлите разсъжденията за преходността, несъвършенството и безсъщността, ще имате страдание. Ако можете да практикувате само толкова, ви е достатъчно; няма да се надига страдание, или ако се надигне, лесно ще го успокоите, и това ще е причина да не се надига страдание в бъдеще. Това е краят на нашата практика, в точката, в която не се надига страдание. И защо не се надига страдание? Защото сме разбрали причината за страданието, самудая. Например, ако чашата предстоеше да се счупи, нормално щяхте да изпитате страдание. Ние знаем, че тази чаша ще е причина за страдание, затова махаме причината. Всички дамми възникват заради причина. Те трябва и да спрат заради причина. Ако има страдание заради тази чаша тук, трябва да пуснем тази причина да си иде. Ако предварително разгледаме чашата като вече счупена, дори когато не е, причината се преустановява. Когато няма причина, страданието вече не може да съществува. Това е преустановяването. Не е нужно да отивате отвъд тази точка. Направете само толкова. Съзерцавайте това в ума си. Вие всички трябва да имате Петте предписания като основа за поведение. Не е нужно да изучавате Типитака, като за начало се съсредоточете върху Петте предписания. Първоначално ще правите грешки. Когато го осъзнаете, спрете, върнете се и отново си ги установете. Може пак да се отклоните и пак да направите грешка. Когато го осъзнаете, се установете отново. С такова практикуване вашата сати ще се подобри и ще стане по-последователна също като капките вода, които падат от чайник. Ако съвсем лекичко наклоним чайника, капките ще падат бавно…. пляк!… пляк!… пляк!… Ако надигнем чайника малко повече, капките стават по-бързи… пляк-пляк-пляк!… Ако още повече надигнем чайника, плякането спира и водата потича в постоянен поток. Къде отиват пляканията? Никъде не отиват, променят се в постоянен поток. Така трябва да говорим за Даммата, като използваме подобия, защото Даммата няма форма. Квадратна ли е, кръгла ли е? Не можете да кажете. Единственият начин да говорим за нея е чрез такива уподобявания. Не мислете, че Даммата е далече от вас. Тя лежи до вас, навсякъде е. Вижте се… В един миг сте щастливи, в следващия сте тъжни, в по-следващия сте ядосани… Всичко това е Дамма. Вижте я и разберете. Каквото причинява страдание, трябва да го излекувате. Ако страданието още го има, пак разгледайте, още не виждате ясно. Ако виждахте ясно, нямаше да страдате, защото причината нямаше да я има. Ако страданието още го има, ако още трябва да търпите, още не сте тръгнали по вярната пътека. Където заседнете и когато страданието е твърде много, там бъркате! Когато сте много щастливи и сте в облаците… пак бъркате! Ако практикувате така, винаги ще имате сати. Във всички пози. Със сати, припомняне, и сампаджаня, самоосъзнатост, ще разпознавате правилно и погрешно, щастието и страданието. Като знаете тези неща, ще знаете как да се справите с тях. Аз така преподавам медитация. Когато е време да седнете в медитация, седнете. В това няма лошо. И така трябва да практикувате. Но медитацията не е само седене. Трябва да позволите на ума си пълноценно да изпита нещата, позволете им да потекат и разгледайте природата им. Как да ги разглеждате? Вижте ги като преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко е несигурно. „Това е толкова красиво. Трябва да го имам.” Това не е сигурно. „Това изобщо не ми харесва…” В този миг си кажете: „Не е сигурно!” Вярно ли е това? Напълно, няма грешка. Но само опитайте да вземете нещата на сериозно… „Това със сигурност ще го имам.”… Вече сте кривнали от пътеката. Не го правете. Независимо колко харесвате нещо, трябва да го разглеждате като несигурно. Някои храни изглеждат толкова вкусни, но пак трябва да разсъждавате, че това не е сигурно. Може да изглежда сигурно, тъй вкусно, но вие пак трябва да си казвате: „Не е сигурно!” Ако искате да проверите дали е сигурно или не, опитайте се да ядете любимата си храна всеки ден. Всеки ден, подчертавам. Накрая ще се заоплаквате: „Вече не ми е толкова вкусно.” Накрая ще си мислите: „Всъщност предпочитам онази храна.” Но и това не е сигурно! Трябва да позволите на нещата да текат също като влизащия и излизащия въздух. Трябва да има и вдишване, и издишване, дишането зависи от промяната. По същия начин всичко зависи от промяната. Тези неща са си при нас, никъде другаде. Ако вече не се съмняваме дали да седим, стоим, вървим или коленичим, ще сме в покой. Самади не е само седене. Някои хора седят, докато изпаднат в ступор. Все едно са мъртви, не могат да различат север от юг. Не стигайте до такава крайност. Ако сте сънливи, вървете, сменете позата. Развивайте мъдрост. Ако сте много уморени, починете си. Щом се събудите, продължете практиката, не се оставяйте да се отнесете в ступор. Така трябва да практикувате. Имайте разум, мъдрост, внимание. Започнете практиката за своя собствен ум и тяло, вижте ги като нетрайни. Всичко друго е същото. Имайте го на ум, когато мислите, че храната е толкова вкусна… Казвайте „Това не е сигурно!” В началото е тип запъване. Но обикновено то запъва вас всеки път, нали? Ако нищо не харесвате, ще страдате. Това е запъването. „Ако тя ме харесва, и аз ще я харесвам.” Пак запъване. Никога нямате първи ход. Трябва да подходите така. Когато и да ви се хареса нещо, си кажете: „Това не е сигурно.” Трябва малко да тръгнете срещу себе си, за да видите Даммата. Практикувайте във всички пози. Седешком, стоешком, вървешком, лежешком… Гняв можете да изпитате във всяка поза, нали? Можете да сте ядосани докато вървите, докато седите, докато лежите. Можете да изпитате желание във всяка поза. Така и практиката ни трябва да се разпростре във всички пози: стоеж, вървеж, седеж и в легнало положение. Трябва да е постоянна. Не я правете само заради показността, наистина медитирайте. Докато седите в медитация, може да се надигне някакъв инцидент. Още преди да се е уталожил, друг препуска. Винаги, когато се появяват такива неща, си казвайте: „Не е сигурно. Не е сигурно.” Запънете го, преди то да е запънало вас. Ето един важен момент. Ако знаете, че всички неща са нетрайни, цялото ви мислене постепенно ще се отпусне. Когато разглеждате несигурността на всичко, което преминава, ще видите, че всички неща изминават един път. Когато се надигне нещо, трябва само да кажете: „О, още едно!” Виждали ли сте някога течаща вода? А виждали ли сте неподвижна вода? Ако умът ви е спокоен, ще бъде също като неподвижна, течаща вода. Виждали ли сте някога неподвижна, течаща вода? Ето на! Виждали сте само течаща или само неподвижна вода, нали? Но никога не сте виждали хем неподвижна, хем течаща. Ето там, там, където мисленето ви не може да ви отведе, макар да е спокойно, можете да развиете мъдрост. Умът ви ще е като течаща вода, но ще е стаен. Почти неподвижен, но все пак течащ. Аз го наричам „Неподвижна, течаща вода”. В нея се надига мъдрост.
Беседа на Аджан Ча в Уат Там Саенг Фет, по време на Дъждовете, 1981 г.
За опасностите от самади
Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Не се притеснявай да коментираш, всички ще те четат с интерес...