Ден седемнадесети

За тези неща е хубаво да не се говори ;)

– Прендергаст – каза Директорът на Департамента, – днес изтича срокът на договор ХВ 2823. Моля заемете се с него.
Робърт Финерсън умираше. Два или три пъти в миналото бе имал същото чувство – плашеше се и протестираше против тази мисъл, но този път всичко беше различно – този път беше сериозно. Колко глупаво е да умираш на шейсет години, а още по-глупаво на осемдесет… Изхвърлят на боклука собствения ти жизнен опит. Нищо чудно, че вследствие на такова непохватно използване на натрупаните знания, човешкия род се движи бавно по пътя напред…
Така разсъждаваше Робърт Финерсън, легнал на високи възглавници в полутъмна стая и чакаше търпеливо своя край, когато изведнъж усети, че не е сам. Че има чуждо присъствие. Робърт с усилие вдигна глава и видя съсухрен човек с вид на чужденец. Не беше го виждал преди това, но внезапната му поява не го изненада.
– Кой сте вие? – попита той.
– Казвам се Прендергаст, ако това ви говори нещо.
– Нищо не ми говори. И какво всъщност искате от мен?
Навел скромно очи, Прендергаст съобщи, че шефовете на фирмата,за която работи, биха искали да направят делово предложение на мистър Финерсън.
– Късничко сте се сетили – отвърна кротко Робърт.
– Да, да, при всеки друг случай, но това е особен вид предложение и може да ви заинтригува.
– Не виждам как. И все пак за какво става дума?
– Ами виждате ли, мистър Финерсън, моят шеф смята, че вашата… ъ-ъ… кончина, така да се каже, трябва да се състои на 20 април 1963 година, тоест утре.
– И сам подозирах – каза Робърт спокойно, отбелязвайки за себе си,че би трябвало да покаже поне грам вълнение.
– Много добре, сър. Но имаме сведения, че вътрешно протестирате срещу този естествен ход на нещата.
– Колко точно се изразихте, мистър Принделбус!
– Прендергаст, сър, но това няма значение. Важно е, че вие притежавате съвсем нелошо състояние. А както казва народната мъдрост, не можете да го вземете със себе си, нали така?
Робърт Финерсън изгледа посетителя внимателно.
– И какво искате? – попита.
– Всичко е много просто, мистър Финерсън. Нашата фирма е готова да преразгледа посочената дата. Срещу прилично възнаграждение, разбира се.
Робърт беше вече толкова далеч от нормалното човешко съществуване и възприятия, че не видя в това предложение нищо неестествено.
– Колко да се преразгледа и срещу какво възнаграждение? – попита делово той.
– Ами имаме няколко варианта. Склонни сме да предложим един от последните, много изгоден. Основава се на желанието на много хора в положение като вашето. А именно: „О, да можех само да изживея живота си отново!“
– Ясно – рече Робърт, спомняйки си смътно прословутата сделка, за която беше чел. – И къде е уловката?
Прендергаст леко се намръщи.
– Няма никаква уловка. Просто вие веднага ни давате седемдесет и пет процента от наличния ви капитал.
– Седемдесет и пет?! Ама че работа! Що за фирма сте…
– Това е много старо учреждение. Имали сме доста почтени клиенти. В стари времена търгувахме повече бартер, така да се каже. Но с развитието на търговията променихме методите си. Убедихме се, че притежаването на парични влогове е доста по-изгодно от замяната срещу душа, особено като се има предвид сегашната й ниска пазарна цена. Това
обикновено устройва и двете страни: ние получаваме капитала, който, както вече казах, вие не можете да вземете със себе си, а вие можете да правите с душата си каквото си искате – ако, разбира се, законите на страната позволяват това. Единствено наследниците остават недоволни.
Последното не смути Робърт.
– В този момент наследниците ми бродят из къщата като лешояди, няма да е лошо да получат малък шок. Така че да се залавяме за работа, мистър Спондграйс.
– Прендергаст – поправи го търпеливо събеседникът му. – Значи обичайната процедура за изплащане се състои в това…
Някаква неясна прищявка или нещо, което може да се приеме за прищявка, накара мистър Финерсън да посети Съндз Скуеър. Робърт не беше ходил там много години и макар желанието да посети местата от своето детство да го бе спохождало често, така и не намираше свободно
време.
Освободи таксито на ъгъла и постоя няколко минути замислен и загледан към градинката. Оказа се доста по-занемарена, отколкото се беше запазила в спомените му. Макар повечето растения да се бяха смалили с времето, кестените със свежите си, току-що покарали листа, почти закриваха небето с могъщите си клони. Нови бяха и спретнатите лехи с наскоро засадени лалета. Но най-голямата промяна бе липсата на желязната ограда – вероятно отишла за претопяване по време на войната.Като си мислеше с тъга за миналото, Финерсън пресече улицата и тръгна бавно по добре познатите пътеки. Откриваше едно, спомняше си
друго… Дори съжали за разходката – заобикаляха го твърде много призраци от далечното минало…
Рязък и строг момичешки глас наруши блажената тишина:
– Боби! Мистър Боби, къде сте?
Мистър Финерсън бе раздразнен – този глас му действаше на нервите. Чу го отново, постара се да не му обръща внимание, но иззад храстите се показа синя шапка с пищна панделка, а под нея – миловидно розово личице на млада девойка, която се опитваше да изглежда строга.
– Ето къде сте, лошо момче! Защо не отговаряхте като ви виках?
Мистър Финерсън се извърна, очаквайки да види скритото зад гърба му дете. Но нямаше никой. Когато отново се извърна, пейката беше изчезнала, а той седеше направо на земята и обграждащите го храсти изглеждаха доста по-високи.
– Хайде, хайде, и без това закъсняваме за чая – каза момичето.
Робърт наведе очи и се ужаси, като видя вместо изгладените си официални панталони на тесни райета, къси сини панталонки, кръгли коленца, бели чорапки и обувчици с детски фасон. Огледа се – беше облечен в бежово якенце с големи медни копчета и носеше жълта сламена
шапка.
Момичето проявяваше нетърпение. Разтвори храстите, наведе се, хвана Робърт за ръка и го дръпна.
– Да вървим, днес нещо…
Щом се измъкна от храстите с Робърт в ръка, момичето извика:
– Барбара, отиваме вкъщи!
Робърт не искаше да вдигне очи, тъй като сърцето му винаги се свиваше, щом видеше по-малката си сестричка. Все пак обърна глава и видя как малкото момиченце в бяла рокличка тича срещу тях. Почти бе забравил, че тя някога е можела да тича като всяко здраво дете и в добавка да се усмихва. Нима е сън? Но ако е така, значи е удивително ярък сън – в него няма нищо изкривено или неправдоподобно. Дори звуците наоколо бяха като в детството му: скрибуцане на колела на минаващи каруци и файтони, чаткане на конски копита, познатата проста песничка на латерната на ъгъла…
– Вие какво се тътрите едва-едва? – сгълчи ги гувернантката. – Готвачката ще бъде ужасно недоволна, че ще трябва да претопля всичко…
Робърт малко се разочарова, че не влязоха през парадната врата, боядисана наскоро в зелено, а се спуснаха в сутерена, където беше кухнята. В детската стая всичко си беше на мястото. Робърт откри познатите играчки: люлката конче с отчупена долна устна, стадото мънички крави и овце върху камината, газовият фенер, уютно съскащ върху масата и
календарът на стената с трите пухкави котенца и датата, напечатана с големи цифри: 15 май 1910. Значи току-що е навършил седем годинки…
След чая Барбара попита:
– А мама ще дойде ли при нас?
– Не – отговори гувернантката – излязоха някъде с татко, но ще си дойде преди да легнете. Ако се държите добре, разбира се…
Всичко до най-незначителните подробности беше като в далечните години на детството му: къпане преди сън, креватчето. Като го завиваше с одеялото, гувернантката с изненада рече:
– Ама много сте тих днес, Боби. Надявам се, че не се каните да се разболявате.
Робърт лежеше с отворени очи – всички предмети в стаята се виждаха ясно при слабата светлина на нощната лампа. Като че ли твърде дълго продължава този сън… А може би това е особеният предсмъртен сън, за който казват: „И целият живот мина пред очите му…“
Изведнъж си спомни за онзи странен човек – името му като че ли беше Прендергаст, който го посети тогава. От този неочакван спомен Робърт чак се надигна от възглавницата си и се ощипа силно – хората, кой знае защо, се щипят, когато искат да се убедят, че това около тях не
е сън. Същите хора, които според Прендергаст, обичат да повтарят: „О, само да можех да изживея живота си отново!“ Но това е безсмислено! Човешкият живот не започва на седем години, това противоречи на природните закони. Освен ако… Освен ако има дори една милиардна част вероятност да се е случило онова, за което говореше странният човек.
Боб Финерсън лежеше в креватчето си и обмисляше всички откриващи се пред него възможности. Благодарение на изключителния си интелект в предишния живот бе достатъчно забогатял, а сега, въоръжен със знания за онова, което предстои да се случи в бъдеще… Даже е
трудно да си представиш какво би могъл да постигне! Техническите и научните открития, предсказването на двете войни и използваните в тях оръжия – всичко това предлага невиждани възможности! Разбира се, ще е осъдително да нарушава хода на историята. Но от друга страна, какво му пречи например да предупреди американците за нападението над Пърл Харбър, или французите – за плановете на Хитлер? Не, тук непременно трябва да има някаква уловка, която ще му попречи да го направи, но къде е тя? Всичко си беше твърде неправдоподобно и най-вероятно все пак да си е сън…
Следващия ден бе събота, време за привичния ритуал за среща с бащата и за получаване на джобни пари за седмицата. Видът на баща му го смути; не само защото беше облечен в ужасна бяла риза с висока колосана яка, която подпираше брадичката му, но главно защото изглеждаше като един твърде обикновен млад човек, а не като герой, какъвто бе останал в спомените му. Чичо Джордж също бе там.
– Здравей, младежо – рече той, – много си пораснал, откак те видях за последен път. Току-виж скоро си станал съдружник в бизнеса. Как гледаш на това?
Боби замълча – не би могъл да каже, че това никога няма да стане, защото баща му ще бъде убит във войната, а чичо Джордж ще пропилее цялото им състояние. Затова само се усмихна мълчаливо.
Като получи съботните шест пенса, Боби излезе от столовата с мисълта, че не всичко е толкова просто, колкото предполагаше. От чувство за самосъхранение реши да не разкрива пророческите си способности, докато не изясни за себе си дали има представа за нещата, които неизбежно трябва да се случат, или само може да се случат. Ако е първото, нему е отредена само незавидната роля на Касандра, но ако е второто… възможностите му стават наистина неограничени…
След обяда децата трябваше да отидат на разходка. Минаха през задната врата на кухнята и докато гувернантката каже нещо на готвачката, Боби помогна на малката Барбара да преодолее високите стъпала.
Пресякоха тротоара, улицата беше пуста, само в далечината към тях препускаше талигата на месаря. Боби я погледна и в този миг в паметта му се взриви ужасяваща картина, по-ясна дори от фотоснимка. Без да се замисля, Боб сграбчи сестра си за лакътя и я повлече към перилата на
стълбището. В този миг конят се уплаши и хукна. Барбара се обърка, падна и се претърколи под конските копита. Без да я изпуска, Боби с все сила я изтегли обратно и двамата се строполиха върху стъпалата. След секунда се разсипаха спици, а месарят с див вик падна от високата седалка. Конят тичаше надолу като пощурял, а цялата улица бе покрита
с празнични пържоли.
Разбира се, здравата им се скараха, но Боб го възприе философски, а също и раните, защото, за разлика от всички останали, знаеше какво трябваше да се случи в действителност. Знаеше, че Барбара трябваше да лежи простряна, с окървавен, размазан от конските копита крак, и че
после щеше да остане саката за цял живот. А сега само плачеше и мъркаше като всяко дете с рани.
Така Робърт получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Имаше за какво да се замисли.
Свързаха това негово вглъбяване с получения шок и всячески се опитваха да го успокоят. Но въпреки всички старания, това настроение не го остави до късно през нощта. Колкото повече размишляваше за случилото се, толкова повече се объркваше във възможните последици
на своята намеса в съдбата на Барбара. Но едно разбра абсолютно ясно: животът на човека може да бъде променен само веднъж. Сега, когато вече не е саката, Барбара ще тръгне из живота по съвсем друг, напълно непредсказуем път; повторна промяна вече е невъзможна, защото този път е непознат.
Тази мисъл го накара да се замисли за съдбата на баща си. Ако можеше да се уреди той да не загине във Франция от фугас на снаряд, мама нямаше да се ожени толкова несполучливо, чичо Джордж нямаше да профука състоянието им. Робърт щеше да учи в по-скъпо и престижно
училище, животът му по-нататък щеше да тръгне по друг коловоз и тъй нататък…
Въртеше се неспокойно в постелята. Да, не е чак толкова просто.
Ако тате бе останал жив, това би засегнало съдбата на много хора, всичко щеше да потече по друго русло, пък дори би могло да повлияе на изхода на Първата световна.
Ами ако навреме предупреди за изстрела в Сараево? Не, не, по-далеч от важните исторически събития. Но въпреки…
– Прендергаст, при нас постъпи оплакване. Много сериозно оплакване по повод договор ХВ 2823 – заяви директорът.
– Виновен съм, сър, но може би…
– Вие нямате нищо общо с тази работа. Психолозите, те са объркали конците. Напишете оплакване, идете при тях и ги наругайте както се полага заради това, че не са направили внимателно прочистване на паметта. А този субект така ги е засукал, объркал е цяло кълбо човешки съдби. Засега, за щастие са само незначителни личности, но бог знае какво може да се случи утре. Да не се мотаят бързо и да оправят кашата.
– Слушам, сър. Захващам се веднага.
Боби Финерсън се събуди, прозя се и седна в леглото. Настроението му беше някак празнично, сякаш е Рождество или неговият рожден ден, макар да си беше поредната неделя. Но ясно си спомняше, че точно днес трябва да направи нещо много важно. Ама какво?
Огледа се – слънчевата светлина обливаше стаята и нищо не припомняше за намеренията му. Боби махна с ръка и погледна Барбара, която продължаваше сладко да спи в креватчето си.
Слезе от леглото, крадливо се промъкна на пръсти и я дръпна за плитката. Е, това не е лошо начало на нов ден.

от тук 

Ден шестнадесети

Добър вечер!… Или май трябваше да кажа „Добра нощ“? Надявам
се, че не съм те събудил прекалено грубо, въпреки че за пръв път в жи-
вота си се уча да будя някого нежно. Все пак, когато то малък родители
и учители са ти втълпявали, че грубостта е твоят основен съюзник, става
малко трудно да се превъзпиташ.
Дали се познаваме? Хм. Добър въпрос. Да почнем с половината от
него – дали аз те познавам. Да, опознах те добре за изминалите два ме-
сеца. Всяка нощ идвах при теб, лягах до теб, целувах тъжните ти очи,
галех коприненорусата ти коса, посягах да докосна прекрасното ти тяло,
но не смеех, за да не разваля магията, и по цели нощи се любувах на
твоето спящо обаяние. А сутрин с първите слънчеви лъчи се изпарявах
като моминска сълза, пренасях се в мрачния си замък и по цял ден мис-
лех за теб и се молех дано този път нощта настъпи поне две минути по-
рано… за да мога да те видя отново.
Ха-ха… Не, мила, не съм сънувал. Всъщност, виждаш ли, ТИ беше
тази, която сънуваше. Вашият вид нарича такива като мен „инкубус“.
Вампир-прелъстител, който нощ-две поред посещава млади и невинни
девойки, вмъква се в съня им, омагьосва ги с виртуозните си приказки и
останалите играчки от арсенала му със сексапил… а после се люби с тях
и в разгара на екстаза впива зъби в беззащитното им гърло. Знам, че зву-
чи отвратително, но това е единственият начин моят вид да оцелее.
Естествено, и твоята съдба трябваше да бъде подобна… но се случи
нещо непредвидено. Аз, безжалостният вампир, през чиито зъби са пре-
минали стотици и дори хиляди гърла, из чиито вени тече кръвта на сто-
тици и хиляди девойки… се влюбих. Влюбих се като тийнейджър, и то в
момиче, непринадлежащо към моя вид… и то на възраст, достатъчна, за
да ми бъде дъщеря.
Предполагам, че всичко това е, меко казано, неочаквано, нежелано
и недобре дошло за теб. Виждам страха в очите ти, руменината по стра-
ните ти… Казвал ли ти е някой колко си красива, когато се изчервяваш?
Не, не се опитвай да излъжеш, че никога не се изчервяваш – виждал съм
те много пъти… Помниш ли онзи миг, когато за пръв път ти подарих
роза? Тогава руменината ти наподобяваше изгрев и залез, зора и здрач,
морски бриз и планински ураган…
Така стигнахме и до втората част на въпроса ти – дали ти ме позна-
ваш. О, да, познаваш ме, и то много добре. Е, вярно… не в този вид, в
който съм сега. Знам, че съм грозен, остарял и прегърбен – чета го в
очите ти, не ме убеждавай, че изобщо не мислиш така. Там, в съня ти,
бях млад и красив, елегантен като принца, за който си мечтала цял

живот… Знаех, че няма да ме приемеш с тази външност – моят истински
облик – затова си измислих друг… който да съответства на твоята кра-
сота. Душата ми е една и съща и в двете ми преобразувания, но знам, че
вашият вид се ръководи основно от външния вид на… хм… човека до
него, а едва след това обръща внимание на сърцето и чувствата му.
Защо съм дошъл ли? Спокойно, няма да се натрапвам, не е в кръвта
ми, така да се каже. Какво, не е ли смешно? Извинявай, все забравям, че
между нашите два вида лежи пропаст и че представите ни за смешно и
тъжно… за любов и омраза… са коренно различни.
Дойдох, за да ти кажа сбогом. Повече няма да се намесват в живота
ти или в съня ти. Реших да дойда при теб за последно, такъв, какъвто
съм в действителност, а не в лъскавата си празна черупка, да поседя до
теб, да те погледам и да се полюбувам на красотата ти… и да изчакам
първите лъчи на слънцето, за да изчезна завинаги от Сенчестия свят. Не
го приемам като самоубийство, а като лечение… Ти си прекалено мла-
да, за да знаеш какво означава любов – не онова момичешко кикотене и
държане за ръце, а Любов… но запомни от мен едно – истинската лю-
бов е болест… и от нея боли страшно.
Едва ли ще искаш да ме целунеш: нали вече не съм красавец…
Всъщност така е по-добре за теб… е, и за мен, разбира се.
Слънцето вече изгрява.
Обичам те.
Сбогом. …. Почакай! Не! Не ме целувай! Ще се превърнеш във
вампир! Нощта още не е свършила!!!
О, не. …………………………… ……………………………
……………………………
Когато отворих очи, слънцето тъкмо залязваше и блаженият мрак
започваше да се спуска над замъка ми. В ушите ми още кънтеше отзву-
кът от въображаемия разговор, който бях провел в съня си със Селена.
Странно, не бях се замислял за съществуването на подобна опасност…
колкото и невероятно да бе развитието на последните пет минути от
разговора. Явно щеше да се наложи да изхвърля последните реплики от
монолога си довечера, когато наистина щях да отида да се сбогувам с
нея. Не можех да й причиня подобно нещо.
Хм… всъщност имах още доста време до въпросния разговор. Я по-
добре да поспя още малко… ……………………………
…………………………… ……………………………
Тя стоеше до леглото ми, облечена в снежнобяла нощница, а русата
й коса се разливаше като сияние по раменете й.
– Какво правиш тук, в името на Мрака?!
Тя се усмихна и легна до мен. Досега не бях забелязвал каква осле-
пително бяла усмивка има…
– Чух как обмисляш какво да ми кажеш. Постоянно повтаряш „мо-
ят вид“, „вашият вид“… Какво те кара да мислиш, че сме различни?
Сукубус!!!
Последното нещо, което почувствах, преди да пропадна в блаженс-
твото, бяха устните й, леденостудени и същевременно изгарящи, доле-
пени до моите.
Сега остава и това да е сън…

Ден Петнадесети

Тази вечер отново ще съм сън. Направих всичко необходимо – предупредих приятелите си да не ме търсят, заредих се с две бутилки водка, малко дрога и още едно-две неща, които няма да ви издам, за да не станем много сънища на този свят… а, щях да забравя – и подредих внимателно в уредбата всички дискове на „Rhapsody“. Без тях не мога. Не знам дали проблемът е психологически (тоест, изцяло в мене) или просто великолепната им музика наистина съдържа някакви парапсихически вибрации, които освобождават съзнанието. Наистина нямам представа.
Вероятно си оказва влиянието и фактът, че когато за пръв път станах сън, слушах именно тях… Но няма значение. Както винаги съм казвал, ако едно нещо върши работа, не се чуди как именно я върши, а го остави да действа.
Пресегнах се с лявата си ръка и включих уредбата. През това време дясната напълно самостоятелно палеше ароматната свещичка, наливаше леденостудената водка в чашата и внимателно подреждаше на купчинки нещата, с които щях да се нагълтам след малко.
Не, никога не съм бил наркоман. Даже онази прословута вечер, когато станах сън за пръв път, нямах никакво намерение да се надрусвам.
В апартамента ми бяха останали една-две цигари трева, няколко хапчета екстъзи, малко… ето, за малко да се изтърва. Няма да ви разказвам повече за това. И без това в реалния живот конкуренция колкото искаш, та сега и тук… не, няма да позволя това. Аз съм единственият сън на тази земя. Не искам светът да се напълни със сънища-малоумници. Та както и да е. Тогава тези наркотици бяха останали от така наречените ми „приятели“, които виждаха, че изпадам в депресия, и бързаха да ми предложат единственото средство, което познаваха – дрогата. Нещастници. Но няма значение. Не мислех да се надрусвам, тъй като мразя това и признавам един-единствен наркотик – водката. След десетата - дванадесетата чаша обаче фактът, че съм на 30 години и около мен все още няма ни помен от жена, деца и семейство, се завърна в съзнанието ми с петорна и десеторна сила. Бях стигнал до момента, в който сълзите
пресъхват, спомените започват да болят като ария от Верди, а сърцето се е свило в някое ъгълче на тялото, понеже е обвинявано от всяка фибра на тялото: „Ти си виновно!“. Без да гледам, напипах някакво хапче, помислих го за аспирин и го глътнах. Машинално запалих и цигара. Не беше нито аспирин, нито цигара с тютюн, но разбрах това след дълги
сякаш цяла вечност две секунди. Хвърлих цигарата в мивката, повърнах хапчето, което все пак бе успяло да се разтвори в стомаха ми малко, и глътнах… някои неща… за противоотрова. След това усилих уредбата и отпих глътка водка от фаталната тринадесета чаша.
Тогава се започна. Тялото ми изведнъж стана като изтъкано от цигарен дим, мозъкът ми избухна на късчета и отново се събра на едно като на върната обратно кинолента, а сърцето ми за броени мигове се разходи до Луната и обратно. Първо си помислих, че умирам, после – че
съм се надрусал, но когато като с магическа пръчка мислите ми се избистриха, разбрах, че не е нито едното, нито другото. Посегнах отново да взема чашата… успях… чувствах допира на стъклото… но нещо не беше наред. Погледнах наляво… и видях себе си – мирно спящ и даже
похъркващ на фотьойла.
Верен на принципа си никога да не се учудвам, помислих, че все пак съм гушнал босилека най-накрая за всеобща радост на тъпите си „приятели“ и още по-малоумните си врагове. Казах си: „Е, щом вече съм дух, дай да се поразходя насам-натам, преди свети Петър или Луци-
фер да предявят права върху душата ми“. Тогава си помислих за един приятел, когото не бях виждал отдавна, понеже се бе преместил да живее и работи в друг град. Мислите ми за него още не бяха спрели да спринтират през главата ми, когато осъзнах, че стоя до него. Той бе седнал зад компютъра си, захлупил глава на клавиатурата, и плачеше.
Изобщо не ме забеляза. „Седнах“ до него и започнах да му говоря, без дори да схващам смисъла на думите си – просто исках да се опитам да го успокоя. В мига, в който първият звук излезе от устата ми, той внезапно спря да плаче и заспа… Още тогава това ми се видя странно, но въпреки това не спрях да му говоря. Казвах му неща от рода на да не съжалява за каквото и да е изпуснал, да вярва, че го чакат по-добри времена… ей такива работи. Даже си спомням как го убеждавах, че след три месеца ще намери жената на живота си, ще се оженят и така нататък…
Сълзите му постепенно изсъхнаха и на устните му се появи усмивка - доста измъчена, но все пак усмивка. Помня, че си помислих, че вече няма защо да го притеснявам… и в този момент животът се върна в тялото ми. Сякаш някой изведнъж дръпна шалтера и включи тока в една огромна, потънала в мъртвешка тъмнина сграда.
Отначало помислих, че това са били наркоманските ми бълнувания и халюцинации. На следващия ден обаче приятелят ми се обади по телефона. Не беше на себе си. Каза ми с треперещ глас, че предната вече бил толкова отчаян от живота, че дори възнамерявал да се самоубие. Даже седнал пред компютъра си, за да напише предсмъртното си писмо… но
в този момент заспал и сънувал мен… Накратко – явно наистина съм бил при него в една или друга форма, по един или друг начин. Значи нито съм бълнувал, нито съм халюцинирал…
Така разбрах, че мога да ставам сън. След множество опити най-накрая открих точната комбинация и започнах да ставам сън безпроблемно. Естествено, не всяка вечер – нямате си и представа колко е уморително. Аз съм сън най-много един-два пъти в седмицата. Ходя най-вече при много близки хора, приятели, мъже и жени, които обичам и които имат нужда от някаква помощ. Например, редовно ходя при една бивша съученичка – голяма любов, която така и не разбра какво изпитвам към нея, и която от доста време се чуди дали да се разведе със съпруга си, говедо и половина… или при един приятел, който е невероятен компютърен специалист и навярно би могъл да работи и в „Microsoft“, но вместо това търка пейките в едно училище като прост даскал…
Е, понякога – както съм зaпланувал за тази вечер например – навестявам и враговете си. В края на краищата кой е казал, че сънищата трябва да са само хубави? Малко отмъщение на никого не е навредило, а както биха свидетелствали всички богове и дяволи, аз имам да отмъщавам, и то на много хора…
Водката, „Rhapsody“ и останалите неща вече започнаха да си вършат работата. Усещам как тялото ми започва да се втечнява. След не повече от три-четири минути ще съм над възглавницата над една моя бивша крайно невярна приятелка. Тя сигурно няма ни най-малка представа защо поне веднъж месечно ме сънува… защо всяка сутрин след това се
буди с главоболие и неприятно чувство… нито пък защо още не е успяла да си намери мъж, а се изпокарва с всички. Дори само да подозираше, че аз стоя зад всичко това, че не друг, а аз тровя живота й насън, че аз съм този, който „програмира“ в нея ненавист към всички мъже… сигурно досега да ме е убила.
Сигурен съм, че след като прочетете това, ще ме осъдите. Не ми пука. В крайна сметка дори на един сън е позволено да мрази… особено когато има причини, и то основателни – причини, които не се забравят и след хиляда години.
А сега моля да ме извините, но имам малко работа за вършене.
Някой друг път може пак да се видим.
Насън.

Ден четиринадесети

Тя... Този ден ще го посветя на Нея. Незнайната, безмълвната, търпеливата, прощаваща... Този ден е за Теб! Знам че ще го прочетеш поне веднъж, ще имаш много въпроси, дори ще ми се обадиш, а на мен няма дами се говори за това... Знам, че сега ще се усмихнеш. Харесвам я тази усмивка. Обичам я тази усмивка! Особено когато е примесена с малко тъга... и онези красиви очи... потъвал съм в тях много пъти. Давил съм се в тях и съм се прераждал. Сега ги виждам рядко. Лисват ми... Та чак боли на моменти. И знам, че оправяш косата си... онази меката, с която знаеш колко обичам да ме докосваш... Мекият аромат ... топлината... Липсват ми! А скоро ще цъфнат липите... Знаеш кои.. Тук е студено. Тук брулят ветрове и се опитват да ми отнесат малкото останала от теб топлина. Толкова отдавна беше... Ако питам спомените беше вчера, а сърцето твърди, че са години! Липсват ми! И смехът нощем... когато... когато говорехме... Помниш ли? Липсва ми! И гласът ти... нежен и секващ, всеки път като ме погледнеш... За този глас бих убил. Гласът, който шепнеше моето име нощем, гласът, който крещеше отмалял моето име нощем... Помниш ли? Липсва ми! И разходките... дневните, нощните... Дългите по улиците и кратките... Помниш ли? Липсват ми! Дългите зими ... топлите лета... помниш ли??? Липсват ми! Моментите в които можехме само да седим и да се гледаме и само очите попиваха всичко, а на глас имаше само "Какво?"... Помниш ли??? Липсват ми! Онези устни... меките, топлите, сочните... Липсват ми! Кожата ти, онази хладната... В която знаеш колко обичам... Помниш ли? Липсва ми! Тялото ти, което обожавам да гледам... което обичам да ... Помниш ли? Липсва ми! ПО ДЯВОЛИТЕ - ЛИПСВАШ МИ!

Ден тринадесети

Имам желание да попиша малко. Нямам идея какво, нямам идея за какво, нямам идея дори как да изглежда. Ще е поредната "ампутация". Отново ще боли... отново ще ми липсва адски дълго време, но отново ще свикна с липсата му, до моментът в който осъзная, че отново е тук и отново има нужда да го освободя. Надявах се да отмине болката, но тя само се засилва на моменти и после тихо започва да отшумява. Преди да е изчезнала съвсем се връща отново с още по-голяма сила и този цикъл ме убива. Бавно, но сигурно. Сизиф! днес пак стана дума за него... Бил щастлив от ориста си да бута камъка... И да не е кой ли го пита?! Все пак е осъден от боговете. Извинявам се... БОГОВЕТЕ... А нас на какво ни осъдиха? да си живеем тихо, мирно и кротко дните в сивота и полумрак? Ами да бяха пуснали и малко влага, че и да се развиват по-добре мъховете и плесените върху нас... Да не сме само слузести и кишави! Боговете... Подиграха се с децата си, Подиграха се с нас. Дано им е поне на половина толкова забавно, колкото ми се иска... иначе... Нищо хубаво не ни очаква. Твърдеше се в една песен, че най хубавото тепърва предстои- хубаво, де ама за кого? За кукловодите или за куклите? Защото театъра е отново само за зрителите, които и да са те. Гадно е да знаеш, че си марионетка, кукла, бездушен предмет и да ти се напомня непрекъснато, колко си заменим и как нищо всъщност не зависи от теб! Писна ми на хурката! Вземам си вълната под мишница и започвам да преда собственият си живот. Майната им на боговете с техните игри. Майната им и на богините с техните чувства. Сега аз съм простосмъртен и не смъртта ме вълнува, а живота. Не ме е страх, че ще умра... Всички ще умрем. Страх ме е как ще умра. Не искам да е от скука! Искам да живея като за последно, искам като Бакхус да умирам всяка нощ и да се раждам всеки ден. Искам да имам любовници, искам да пътувам до всяка точка на света, искам да живея така, че когато дойде ДАМАТА С КОСАТА, да я прегърна като стар приятел да я целуна и да кажа "Готов съм да умра". Още не съм. Искам още! Искам пак! Искам... Давам...

Ден... пореден

Боже, колко глупости сътворих, Господи мили. Дори успях да загубя себе си и пак да се намеря. Но да започна всичко отначало. Преобърна ми се живота на 180 градуса и за съжаление не по Целзий. Както всичко беше потръгнало добре всичко отиде по дяволите. (И от кога всичкоотиде е една дума??) имах си всичко, че дори и малко отгоре. Работа, кола, приятели, доходи, дори малка уютна квартирка в която се събирахме понякога. Беше хубаво....

Казвам беше, защото вече е само хубав спомен. Поредица от случки и обстоятелства ме докара до тук. На майната си, в чуждо легло за 5 лева на вечер, да си късам нервите за 20 лева на ден с идиоти, рядко говорещи български и също толкова трудно разбирайки какво се опитвам да им обясня да направят. Толкова съм безсилен понякога, а така ми се иска да крещя, да имам сили да прокълна живота си и спра да се ебавам с късмета си. Толкова лесно изглежда, а се оказа, че е по-лесно да започнеш със себе си на чисто, отколкото това. Най-лошото е, че за всичко съм си виновен сам. Не защото няма кого да обвиня, а защото няма на кого да си го изкарам... яда! (още за него говоря) То и другото го няма, но не му е тук мястото да се оплаквам от него. Всъщност реших да се похваля, не да се оплаквам. Ами... похвалих се - намерих си работа. Зарязах FACEBOOK, завърнах се в ICQ и все така ме дразни Skype. Това са си все поводи за хвалене.Като стана дума за комуникатори наскоро дори си теглих mIRC. Толкова много години минаха от последното asl.... Не ми липсва! Фак-т! Означава ли това, че съм порастнал? Че съм го надживял? Дано този дневник не попадне никога в ръцете на психиатър! Аз пък ще отричам всичко... Мисля, че още е рано за такива самопризнания, но майната му - ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТЕ!!!!!!!!!!!!

Ден единадесети

Едно лично мнение: Ну, зритель, погоди!

Глупостта е прилепчива болест и много лесно се прихваща

Димитър Бежански

"В Русия според нов закон за защита на децата от информация, вредна за тяхното задраве и развитие, филмчетата от поредицата "Ну, погоди!" от 1 септември 2012 година ще бъдат излъчвани по телевизията след 23 часа. Тъй като причиняват вреди на здравето и развитието на децата, понеже вълкът имал има неморално поведение - пуши, пие, държи се грубо с децата и жените, хулиганства по най-безобразен начин." И т.н, и т.н.

Пак информация: " Има вариант поредицата "Ну, погоди!" да бъде пускана в по-ранен пояс, но непристойните сцени да бъдат изрязани."

И отново информация: "Руската държавна телевизия няма да цензурира анимационния шедьовър "Ну, погоди!", въпреки че попада под забраната на нов закон. Това съобщи на пресконференция представител на компанията."

Всички тези информации взривиха електронните форуми, ползвани главни от индивиди, израсли с "Ну, погоди!", "Том и Джери", "Пинко" и с глупаците на Доньо Донев.

"Как може, на какво прилича това, как ще цензурират "Ну, погоди!", тия руснаци луди ли са?!" - гневят се форумците и припомнят, че мутрите рекетьорите банковите обирджии и фалшификаторите се появиха у нас, а и в Русия не докато гледахме приключенията на Вълка и Заека, а именно когато спряхме да ги гледаме.

Добре, "Ну, погоди!" си е "Ну, погоди!", Русия си е Русия, тя е голяма страна на нея грешките й са големи, както отбеляза преди време сатирикът Васил Сотиров за друга държава по друг повод. Въпросът е: К'во ни интересува нас казусът "Ну, погоди!"?

О, интересува ни и още как!

Интересува ни, защото въвеждането на подобни безумни и безумни забрани не е привилегия само на големите държави. Глупостта е твърде прилепчива болест и малките държавици, каквато държавица е нашата, я прихващат много лесно, да не кажа - безотказно!

Няма да припомням критериите за криви и прави краставици. Няма да припомням забраната за тютюнопушене на обществени места, в това число и на стадионите. Няма да припомням трошенето на остъклените балкони. Дебатите "ЗА" и "ПРОТИВ"  шкембе чорбата, домашните казани за ракия, домашните бахур и лютеница също няма да припомням. Ще припомня само, че докато ни подготвяха за тези идиотски критерии и забрани, непрекъснато ни повтаряха, че това били европейски изисквания и ние трябвало да се съобразяваме с тях.

Ние обаче, бидейки малка и безпомощна държавица, се съобразяваме не само с европейските, а и с американските дивотии. Някакво щатско издателство преди време беше решило да редактира Марк Твен и да замени в творбите му думата "негър" с "роб" или с "афроамериканец".

Ние не останахме по-назад и някакви депутати веднага предложиха да се криминализира употреблението на думата "циганин". Който журналист напише в дописката си "циганин"вместо "ром" - на съд!

Тогава много се чудих какво ще правим с фразеологизмите "циганско лято" (ромско ли ще му викаме вече?!), с "лъжеш като дърт циганин", с  "циганска баница", и с папуняка в произведенията на Радичков. Не знам дали си спомняте, но Радичковите селяни папуняка  го наричат "циганско петле".

Но да се върнем на нашите овни, както казват англичаните. Ставаше дума за лошият вълк от "Ну, погоди!", който бил давал лоши примери на подрастващото поколение и някакви руски чиновници били искали да не бъде допускан до десткия взор.

Така. Руснаците не членуват е Европейския съюз, не се кланят много-много и на американските си партньори (колкото и да се здрависват с тях учтиво пред камерите) и въпреки всичко станаха за смях с евентуалното низвергване на "Ну, погоди!"). Ами какво ли ще правим при това положение ние?

Като си помисля само как Доньовите глупаци одраха кравата в "Тримата глупаци", как си осакатиха кучето в "Тримата глупаци - ловци", как в едно друго филмче оскубаха живи кокошки. Майко мила - жестоко отношение към животните! Сто на сто ще ги забравим тия филмчета!

Ами филмчето на Стоян Дуков "Февруари"? Там такова пиянстване се показва на финала, не е за приказка! Лош пример от всякъде!

За "Хитър Петър", този измамник, и за "Настрадин Ходжа" (също измамник и мошеник) пък изобщо не смея да мисля! Такива лоши примери дават те, че ....

Всъщност няма какво и да му мислим, скоро вероятно ще  имаме конкретен повод за за мислене, какъвто неотдавна ни даде и докладът на така наречената Комисията за защита от дискриминация.

Между другото по повод на този доклад споменатият вече сатирик Сотиров тегли една редакция на Ботев и написа: ".... Та сърце, майко, не трае, да гледа турчин, че ПРИСЪСТВА над бащино ми огнище!" Хубаво, нали? И евро-атлантическо!