четвъртък, 23 януари 2014 г.

Ден тридесет

Аз няма винаги да те разбирам. И не очаквай от мен да заставам винаги зад казаното от теб. Нито да се подчинявам. Нито смятам да правя винаги това, което ти смяташ за правилно. Не мисли, че всеки път, когато ме видиш ще бъда красив и усмихнат. Понякога мога да бъда ужасен. Нетърпим. Дразнещ. Ще има дни, в които няма да проявявам разбиране. Дни, в които няма да искам да чувам гласа ти. Ще има дори такива дни, в които ще си мислиш, че изпитвам всичко друго към теб, но не и обич. Предимно омраза и нетърпимост. Ще правя глупости, много глупости. След което ще съжалявам за тях. Но не мисли, че бих признал грешката си. Просто няма да я повторя повече. Ще бъда сърдит на целия свят. Дори разгневен. И ще обвинявам теб за това. Ти ще обвиняваш мен за поведението ми. А начинът, по който се държа ще оценяваш като нетърпим. Ще искаш да ме оставиш. Ще кажеш, че това няма смисъл. Че не си заслужава да търпиш прищявките, исканията и претенциите ми. Това, което изпитваш към мен няма да бъде достатъчно, за да съумееш да се пребориш с нрава ми. Тези дни може да бъдат малко на брой, но ще бъдат ужасни. И за да преодолееш тези дни и злобата, която започваш да изпитваш към мен, искам да мислиш за ОНЕЗИ дни. Дните, в които ще те карам да се усмихваш. Дните, в които ще те карам да ме обичаш. Дните, в които ще търсиш мен. Само мен. Единствено мен. Онези дни, в които ще се влюбваш все повече в мен. И ще те карам да забравяш за ужасните черти на характера ми. Както и за грешките ми. Аз няма да очаквам от теб да ме разбираш. Нито да ми се подчиняваш. Няма да искам да живееш с мен и да бъдеш непрестанно до мен. Няма да искам да казваш и правиш правилните неща. Няма да очаквам от теб да ме караш непрекъснато да се смея или да се радвам на живота. От теб ще искам да ме обичаш. Само да ме обичаш

събота, 18 януари 2014 г.

Ден двадесет и девет

Обитател на столичния район Люлин откри случайно уникална супер-ефективна отрова срещу хлебарки. Ето как станало откритието, обитателят вечерял сурови кренвирши, но след като изял един му се повдигнало и го оставил недояден на масата. На сутринта, какво било учудването му когато видял около кренвирша огромно струпване на хлебарки. Тъкмо да стовари чехъла си върху тях, когато нещо му се сторило нередно, изведнъж той осъзнал, че хлебарките не се движели, Те били напълно и безвъзвратно МЪРТВИ. Невярващ на очите си, обитателят побутнал купчината с хлебарки за да се увери, че това не е видение. След като преминал първоначалния шок, обитателят нарязал на парчета останалите кренвирши и ги разхвърлил из апартамента. На другият ден резултатът бил същия – купчини мъртви хлебарки. Обитателят споделил откритието си с обитателите на квартала и кренвиршите бързо се изчерпали от магазина. Жителите на квартала, са решили да изпратят благодарствено писмо до производителят на кренвиршите, с което да го насърчат да премине в производството на отрови за вредители, където явно ще реализира по-големи печалби и няма да остане нито една жива хлебарка.
В отговор производителят на въпросните кренвирши излезе с открито писмо към цялата общественост:
“ НЕуважаеми дами и господа (почти) граждани! Ако желаете да морите хлебарките си и търсите евтини начини как да го сторите,  просто влезте на сайта http://iztrebitel.com и там ще откриете множество статии и предложения по въпроса (при това безплатно). Направете го, защото е под нашето достойнство да се занимаваме с подобен „дребен дивеч“. Ние морим доста по-големи животни! Животни на два крака, които отказват да четат етикетите на хранителните продукти.
  Колкото до смяната на бизнес нишата, ние вече напълно сме окупирали производството на отрови, но с тях храним вас, НЕуважаеми (почти) граждани! Но вие трябва да сте ни благодарни, защото с нашите храни ще ви подложим на жесток изкуствен отбор. Тези от вас, които оцелеят ще бъдат по-устойчиви от всички  хлебарки и ще могат да преживеят дори ядрен холокост.
С НЕуважение и от името на всички производители на храни…

петък, 17 януари 2014 г.

Ден двадесет и осем

Жената в моето легло

В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан.... Тя се премести при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота, се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани... В една такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих погледа й по тила си и чух гласът й – по-уверен от всякога: - Обичаш ли ме? Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме чувствата си. Преди да я срещна, не отдавах никакво значение на жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам, да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки... и нейните клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я видях... Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо, което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота... а Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал. - Обичаш ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор, да я любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето съществуване – заедно... което да подсили магията и да стопи страховете и на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча... Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми, пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си, изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само за да ми обясни света и някой ден ще си тръгне... ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо вратата след себе си... с усмивка, която ми прощава всичко и ми пожелава щастие... Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха. Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я. Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при мен: - Посвири ми. Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и мелодията, която се разля, казваше всичко... но понякога са нужни и думи – само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на ум, разказвах й за себе си, за сънищата, за делничните мисли, за нейните тежки клепачи и нежни ръце, за дните, в които съм копнял да я видя, за прекрасните ни нощи заедно, за страховете си... - Обичам те... – така завърших песента. - Нека си дадем обет за мълчание. Нека проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим... нека не забравяме нищо и никога... Така заживяхме в музика и мълчание.... Един ден Тя затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят.... каза, че ще се върне... чакам я...

Александрина Венелинова Вълчева (aleks) взето от тук

Ден двадесет и седем

67 момента от първото шофиране на жена ми:

01. Като начало, надявам се, че вече се нагласи
и гримира достатъчно, че иначе никъде не можем да отидем.
02. Не, не... по-добре си остави новите италиански обувки с 13 сантиметров ток вкъщи.
03. Добре де, ще си мълча, но все пак си вземи и едни за преобуване.
04. Супер, сега отключи вратата и влез в колата.
05. От страната на шофьора.
06. Вратата до волана.
07. Виждаш ли това кръглото ? Това е волана.
08. Преобуй се.
09. Първо, не можеш да си обуеш платформите.
Второ - иди вземи от вкъщи нещо по приемливо.
10. Не, и тези не стават.
11. Не ми изброявай всичките си обувки. Просто си вземи маратонките.
12. Повтори точки от 4 до 8.
13. Добре, сега постави ключа в дупката под волана и го завърти.
14. Нормално е да се върне малко назад, не чу ли запалването.
15. Остави обратно пожарогасителя, запалване не е това, което си мислиш.
16. Сега престани да натискаш газта - това не е съединителя.
17. Имаш автоматик, тук няма трети педал, просто премести ръчката в положение D.
18. Не сядай отзад, автоматик не означава, че ще се кара сама. Седни зад волана, моля те.
19. Махни ръчната спирачка.
20. Ръчката между двете седалки.
21. Не, това не е "мръснишки лост", това е ръчната спирачка.
22. Натисни копчето и свали ръчката надолу.
23. Престани да се мръщиш, това всеки ден го правят
милиони шофьори по света, включителни и мъже.
24. Лекичко натисни газта.
25. Разбира се, че няма да тръгне - свали "бастуна" против крадци.
26. И от волана също.
27. Включи левия мигач.
28. На волана има лостче - натисни го надолу.
29. Не, колата ти не е толкова готина, че мигачите да са на предното стъкло.
Изключи чистачките и натисни надолу другото лостче.
30. Добре, тръгнахме.
31. Според мен не беше съвсем нужно да отнасяш бронята на този трабант.
32. Наистина, красиво дръвче.
33. Беше.
34. Така, движим се - това е плюс.
35. Какво си мисли за теб симпатичния младеж зад волана на съседната кола
и защо така загадъчно те гледа, въобще няма значение.
36. Престани да му намигаш.
37. Не е грубиян, предупреждавах те.
38. А ти какво искаш от човек, който за малко не влезе под ЗиЛ-а заради теб?
39. Карай внимателно, не зяпай витрините.
40. Добре, ако искаш да влезеш в магазина - паркирай.
41. Включи десен мигач.
42. Изключи чистачките и натисни нагоре другото лостче.
43. Мини вдясно.
44. СЯДАЙ ОБРАТНО ЗАД ВОЛАНА !!!!
45. Уффффф.
46. Погледни в огледалото за обратно виждане и постепенно намали скоростта,
като минеш в дясната лента.
47. Е, този моторист вече нищо не може да го спаси.
48. И велосипедиста също.
49. Живи са - имат каски.
50. Внимателно паркирай до тротоара.
51. Не, това не е "подскачащ клоун", а това е пешеходец, на който си прегазила крака.
52. Спокойно - първо, не ти е нацапал гумите, и второ, той повече никъде няма да ходи,
камо ли по тротоара.
53. Излез отново на пътя и паркирай нормално.
54. Не, този пешеходец сам си беше виновен.
55. Удивително, как може дребничка девойка като теб да носи толкова чанти и торби от магазина.
56. Продължаваме нататък, пусни левия мигач, погледни в огледалото и напред.
57. В огледалото, мила, се гледа не дали не ти се е разтекъл грима и дали
червилото ти си е на място, а дали няма да попречиш на някой, като излизаш на пътя.
58. Не, не е ветропоказател, това е катаджия.
59. С палката ти маха на теб - паркирай.
60. Не, не е глухоням, просто премести колата от крака му.
61. И от другия.
62. И задната гума.
63. Да, той и преди си куцаше. Просто излез от колата.
64. Не, не си изпусна палката, просто вратата трябва да се отваря по-нежно.
65. Я по-добре ти стой тук, а аз ще поговоря с него.
66. Повярвай ми, СЪВСЕМ НЯМА ДА ТИ Е ИНТЕРЕСНО КАКВО КАЗА ТОЙ!
67. Права си, по-добре аз да карам по-нататък...

понеделник, 13 януари 2014 г.

Ден двадесет и шести

Да ви се похваля!

Много съм добър в леглото! На хъркане…

И на танци страшно ме бива. Да отказвам…

Въпреки че, реално погледнато, имам огромен принос за световната балетна сцена. Щото навреме се отказах. Да опитвам…

Талантлив съм също и като певец. Особено под душа…

(Поне нямаме вече хлебарки в банята…)

Но силата ми е предимно в писането. И понеже не си знам силата – в повечето случаи си е насилие…

И други дарби имам. На първо място е пословичната ми скромност, разбира се!

А за фигурата ми какво да ви кажа. Три пъти ме канят за модел в Художествената академия! Но всеки път работата с позирането се проваля по една и съща причина – финансовата криза. Нямали толкова бои…

Но поне имам благ характер. Според очевидци – с една идея по-благ от лимонтозу…

И сърцето ми е меко. Особено в областта около пъпа… (Слава Богу – не и по-надолу!)

Но пък имам желязна воля! Ако ме домързи за нещо – не можеш да ме накараш да го свърша за нищо на света!

Освен това съм и храбър. Мога да изпия цяла бира на гладно! (Тъй като бирата е доказано хранителна – останалите пет вече не ги пия на гладно).

За малко да пропусна, че съм и умен! Отказах се от висшето си образование, преди то да се откаже от мене. А нали винаги по-умният отстъпва…

На всичкото отгоре съм и справедлив. Всеки е прав – когато е съгласен с мене.

Че съм и чаровен няма смисъл да ви убеждавам. Всяка втора жена ме гледа с влажен поглед. Особено по Коледа… (Една веднъж дори ме накара да си сложа лимонче в устата. И се заоблизва…)

То друго май не остана, а… сетих се! Несравним любовник съм!

Любя страстно… еклери, домашен тиквеник и реване. (За мен шведска тройка е да ме поканят на шведска маса – три пъти за една вечер).

Но стига съм се хвалил!

вторник, 17 септември 2013 г.

Ден двадесет и пети

Инструменталистът

Текила
Думите са остри обекти. На определени хора, които ги употребяват,
не бива да вярваме. Ако разглеждате критично думите, ако ги изследвате внимателно, ще откриете, че те са противоречиви и непредсказуеми.
Цялата литература – изговорените, изпятите или написаните думи – е двусмислена и следователно безсмислена. Думите са извън контрола на всеки, който се опитва да ги използва.
Да се върнем към направеното по-горе изявление – че на определени хора, които употребяват думи, не бива да вярваме – и да го коригираме да гласи: „На никой, който ги употребява, не бива да вярваме.“ Дорина мен. Особено на мен. Моите думи, подобно на всеки друг, са  невалидни. Тези думи са невалидни.
Но музиката е истина. В музиката няма двусмисленост. Тоест, в музиката без думи.

Щастливият орган
Песните от моето детство, които си спомням, са без думи. Те са песни на истината. Запомнете следното: Музика = Истина. Това е уравнението.

Ходене насън
Не съм спал години наред. Когато си лягам – никога преди зазоряване – оставам буден, вслушвайки се в музиката на града.Градът притежава звук и ритъм. Градът е музика.
Но думите са бръщолевене, което обърква музиката. Те трябва да бъдат махнати. Музиката трябва да бъде чиста. Истината трябва да бъде чиста.

Върви, не тичай
Аз съм инструментът на чистотата и истината. Солист съм. Свиря сам.
Моят инструмент е ножът.
Живея в града. Следователно работя в града. Сам.
Не бях заловен, защото съм предпазлив. Работя върху тях един по един. Нощем. Сам.
Аз им отнемам думите. Една по една. С моя инструмент, с моя нож.
От всеки, когото срещна в града. От всеки, който е сам.
Аз отрязвам езиците им.
Гангстер
Колко езици? Безсмислен въпрос, защото е съставен от думи. Ще отговоря с еднакво безсмислени думи: дузини, стотици, хиляди. Кой ги
брои? Числата не са думи.
Аз отрязвам езиците и ги съхранявам до леглото си. В буркани.
Езиците бяха бойни трофеи. Аз съм боец на страната на истината.
Бурканите бяха иззети, когато ме отведоха.

Съобщителен канал

Лежа в леглото, вслушвайки се в музиката на града. Купища буркани с езици са пръснати из стаята ми.
Сега е тихо, с изключение на музиката.
Докато езиците не започнат да пеят.
Унищожаване

Не мога да ги накарам да спрат.
Умолявам ги, подлъгвам ги, увещавам ги. Ядосах се. Заплаших ги, че ще ги смажа, ако не престанат да ме изтезават с техните думи. Да изтезават мен.
И после установих, благодарение на вътрешно просветление, как бих могъл да ги спра. Знаех как.
Намерих дебело парче тел. Взех ножа. Заострих края на телта.
Краят на телта.

Потягане

Моята любима песен без думи
Все пак в нея имаше думи. Спомням си ги.
Потягане на тъпаните.
Тъпани. Инструмент. Ушни тъпанчета.
Протягане
Пъхнах заострения край на телта в ушите си. Едно по едно.
На тъпаните.
Думите изчезнаха.
Но не без болка. И някой ме чу да викам.
И ме доведе тук.
Направих както вече ме помолихте: записах мислите си. Усмихнах
се на въпроса, който написахте – вие го написахте, защото знаете, че не мога да чувам какво говорите. Особено като фразата: Обяснете със собствени думи защо направихте това. Моите мисли, моите думи.
Мислите са думи. Следователно не означават нищо. Ето защо аз мога да напиша това, което ме помолихте, защото е безсмислено. След това няма да имам повече мисли. Нито повече думи. От този момент нататък съществува само музиката, която свири в главата ми. Музиката.
Завинаги.
Не е ли прекрасно?

Ден двадесет и четвъти



– Най-тъжното време от годината е, когато трябва да почистваш тавана – каза мис Елизабет Симънс. – Не обичам октомври. Не обичам дърветата да остават голи. И небето винаги изглежда така, сякаш слънцето се е обезцветило.
Стоеше неуверено в подножието на стълбата към тавана, побелялата й глава се въртеше, бледосивите й очи шареха насам-натам.
– Но искаш или не искаш, октомври дойде. Така че махни листа от календара!
– Мога ли да си запазя септември? – Малката й племенница Джулиет, с мека кестенява коса, държеше откъснатия лист.
– Че за какво ти е притрябвал? – каза мис Елизабет Симънс.
– Всъщност септември не е свършил. Никога няма да свърши. – Малкото момиченце вдигна листа. – Зная какво се е случило през всеки един ден от него.
– Беше свършил още преди да започне. – Мис Елизабет Симънс сви устни и сивият й поглед стана сдържан. – Не си спомням нищо от него.
– В понеделник карах кънки в Чесмън Парк, във вторник ядох шоколадова торта у Патриша Ан, в сряда получих осемдесет и девет точки по правопис в училище. – Джулиет напъха листа в джоба на блузата си.
– Това беше тази седмица. Миналата седмица хванах един рак в реката, люлях се на асмата, убодох се на един пирон и паднах от оградата. Така стигам до миналия петък.
– Е, хубаво е, че някой прави нещо – каза Елизабет Симънс.
– Ще запомня и днешния ден – продължи Джулиет. – Защото днес листата на дъба започнаха да пожълтяват и да почервеняват.
– Върви да си играеш – каза старата жена. – Трябва да оправя тавана.
Докато се качи в мухлясалото помещение, се задъха.
– Смятах да го направя още през пролетта – промърмори тя. – А ето, че наближава зимата и не ми се иска да я изкарам цялата в мисли за вехториите тук.
Напрегна очи в полумрака, видя огромните кафяви сандъци, паяжините, старите вестници. Миришеше на стари греди.
Отвори мръсния прозорец, който гледаше към ябълките далеч под нея. Нахлу миризмата на есен, студена и рязка.
– Пази се! – извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. – По-добре, отколкото да ги смъквам долу – задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците – разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.
– Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?
Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.
– Глупостите на Джулиет – изсумтя тя. – Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.
Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше: „Това беше невероятен ден!“ или „Чудно красив залез!“
Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното: „Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус“. Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше
втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.
8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?
28 август 1892 – синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!
Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.
След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго  наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:
– Джулиет!
– О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!
– Джулиет, искам да ми направиш една услуга.
– Каква?
– Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.
– Защо? – примигна Джулиет.
– Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа – каза старата жена. – След години това само ще те разстрои.
– Кога след години? И как? Боже мой! – извика Джулиет. – Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.
Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.
– Добре. – И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. – Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.
– О, благодаря бабо, благодаря! – Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. – Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!
Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.
– Разбира се, детето ми – каза тя накрая. – Разбира се.