петък, 17 януари 2014 г.

Ден двадесет и осем

Жената в моето легло

В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан.... Тя се премести при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота, се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани... В една такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих погледа й по тила си и чух гласът й – по-уверен от всякога: - Обичаш ли ме? Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме чувствата си. Преди да я срещна, не отдавах никакво значение на жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам, да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки... и нейните клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я видях... Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо, което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота... а Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал. - Обичаш ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор, да я любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето съществуване – заедно... което да подсили магията и да стопи страховете и на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча... Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми, пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си, изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само за да ми обясни света и някой ден ще си тръгне... ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо вратата след себе си... с усмивка, която ми прощава всичко и ми пожелава щастие... Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха. Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я. Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при мен: - Посвири ми. Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и мелодията, която се разля, казваше всичко... но понякога са нужни и думи – само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на ум, разказвах й за себе си, за сънищата, за делничните мисли, за нейните тежки клепачи и нежни ръце, за дните, в които съм копнял да я видя, за прекрасните ни нощи заедно, за страховете си... - Обичам те... – така завърших песента. - Нека си дадем обет за мълчание. Нека проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим... нека не забравяме нищо и никога... Така заживяхме в музика и мълчание.... Един ден Тя затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят.... каза, че ще се върне... чакам я...

Александрина Венелинова Вълчева (aleks) взето от тук

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Не се притеснявай да коментираш, всички ще те четат с интерес...